Дебора Могак
Треска за лалета (48)

48
Корнелис

Възрастният човек…

Макар и крайниците му да са сковани, сърцето му е бързо, той знае, че никой няма да остане тук и затова сам определя границите си и с внимание следи Пътя и Словото на Бог, към Портала на живота.

Д. П. Перс, 1648

Корнелис пише некролог. По волята на безкрайната и неотменна мъдрост на Всемогъщия Бог, на тринадесетия ден от този месец, в единадесетия час през нощта, моята възлюбена съпруга София беше призована в обятията на Бог и напусна този греховен свят, за да отиде във вечното Му царство, след като тази благородна дама беше прикована на легло по време на раждане…

Спира. Доста внезапно осъзнава, че е изгубил вярата си. Думите са просто следи върху лист хартия; точно толкова безсмислени драсканици, колкото разписка за бала с памук. Дори още по-безсмислени. Всъщност напълно лишени от какъвто и да е смисъл.

Бог не съществува. Дори и малкото възвърнала се вяра на Корнелис сега е угаснала. Защото три пъти по двадесет години той изплащаше дължимото — във вид на сълзи, вина и страх — и какво беше получил в замяна? Каква възвръщаемост имаше инвестицията му? Две мъртви съпруги и две мъртви деца. Що за сделка е това?

През целия му живот проповедници са крещели яростно от амвоните си. Бог ще те накаже! Бог ще те намери, о, грешнико! Приготви се за пламъците на вечните мъки! Някога, когато беше дете, подмокряше панталоните си. Те роптаят срещу театъра, срещу пушенето на тютюн, срещу пиенето на кафе, срещу екскурзиите в провинцията в събота, срещу празненствата, срещу удоволствието, срещу живота.

Кои са те, тези жалки мъже с оределите си коси и пискливи гласове? Кои са те, че да го поучават? Какво знаят те? Защо смятат, че те са спасените, тези тесногръди фанатици, които виждат грях и в най-малкото дете и чиято единствена радост е да убиват радостта на другите? Що за бог би назначил именно тях за свои говорители? Щом искат да изливат тирадите си срещу някого, защо не ги насочат срещу един бог, който позволява любяща млада съпруга да умре в агония, докато ражда детето на Корнелис?

Корнелис седи на бюрото си. Връща писалката си на поставката. Мисли си: Дали наистина е по волята на безкрайната и неотменна мъдрост на всемогъщия Бог да призове София в обятията си? Що за обятия са това? А и тя не е благородна дама. Тя е неговата мила, сладка любима. Колко надут беше той в миналото. Спомня си милото й лице, докато слушаше словоизлиянията му. Какви догматични изказвания. Как изобщо е допускал, че знае нещо, когато всъщност не знае абсолютно нищо?

Това е странно ефирно усещане; не неприятно. Корнелис се чувства лек като прашинка. Един повей на вятъра би го отнесъл от стола му. Може би е от шока. Може би скръбта от смъртта й го е направила временно невменяем.

Той обаче се чувства по-здравомислещ от всякога. През последните години го безпокояха съмнения. Сега смъртта на София го освободи. Вместо да засили вярата му, я изкорени окончателно и се чувства като пухче от глухарче — нагоре, нагоре, носи се из въздуха, за да отиде при нея. Само че тя не е в рая, разбира се, защото той не съществува.

На долния етаж, долу, в истинския свят, той чува как Мария пее на бебето. Какъв късмет е да я има. Мария не е обезпокоена от теологически съмнения; тя има устойчивия здрав разум на онези, които отдават почит на Бог с думите си, а след това си живеят живота. Толкова е земна, че му действа успокояващо. Със сигурност изобщо не я интересува, че е изгубил вярата си. Единственото, което я вълнува, е детето и само то има значение сега.

Ще нарече дъщеря си София. Красотата й докосва сърцето му. Макар да е само на един ден, вече вижда приликата с майка й. И собствената му коса, преди да побелее, беше черна като нейната. Сега се радва, че не е момче. Тя е дъщерята, която никога не е имал, и ще й предаде цялото си познание. Ще я научи, че всичко, което знае, е отворено за съмнение и това е единственият начин да се учи. И ще се научи да се вслушва във въпросите й. Тя ще расте със свободен дух, защото не е дете, заченато в грях. Тя няма да трепери от страх и да се подмокря в църквата. Тя е просто дете — красиво и обичано. Това е дарът, оставен от майка й.