Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Tulip Fever, 1999 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Ана Лулчева, 2017 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Silverkata (2020)
- Начална корекция
- sqnka (2020)
- Корекция и форматиране
- Epsilon (2020)
Издание:
Автор: Дебора Могак
Заглавие: Треска за лалета
Преводач: Ана Лулчева
Година на превод: 2014
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Сиела Норма АД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2017
Тип: роман (не е указано)
Националност: английска
Печатница: Алианс Принт
Излязла от печат: 28.08.2017
Отговорен редактор: Димитър Николов
Редактор: Русанка Одринска
Коректор: Русанка Одринска
ISBN: 978-954-28-2388-9
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10100
История
- — Добавяне
45
Корнелис
В смъртта всички сме равни.
Късно през нощта е. Навън бурята вилнее. Корнелис седи прегърбен край огъня и пие бренди. Виковете горе спряха преди няколко минути. Сега е мъртвешка тишина.
Не може да помръдне. Казано му е да чака тук. Въпреки че се е загърнал в халата си, все още трепери. Навън е студено, а огънят отделя твърде малко топлина за такава голяма стая. Той обаче иска да страда, по свой си начин.
Тогава чува плач. Слаб, но няма как да бъде сбъркан.
Чува плача отново — леко скимтене, като на котенце. Залива го вълна от радост. Застава на колене и събира ръцете си. О, Господи, най-дълбока благодарност, че се отзова на молитвите ми…
Спира. Стъпки слизат по стълбите.
Акушерката влиза в стаята. Тя е масивна, квадратна жена, с телосложение на врата на плевня. В ръцете си носи вързоп. Корнелис се изправя на крака.
— Сър — казва тя, — роди Ви се прекрасно момиченце.
Вързопът се размърдва. Той вижда черна, мокра косица.
Кани се да отговори, когато нещо го възпира. Нещо в голямото потно лице на акушерката.
— Поднасям Ви съболезнованията си, сър — казва тя. — Не успяхме да спасим съпругата Ви.
На горния етаж доктор Зорг препречва вратата.
— Само за момент, сър — можете да я видите само за малко. Моля не я докосвайте. Има опасност от разпространяване на заразата.
— Зараза?
Докторът прави пауза.
— Имам причини да подозирам, че съпругата ви е страдала от заразна треска.
— Чума?
Корнелис го гледа неразбиращо. Сигурно още спи. Опитва се да се събуди.
Корнелис слага ръце върху раменете на доктора и го отмества настрана сякаш е стол. Влиза в спалнята. Задушно горещо е. Горчива миризма изпълва ноздрите му и нещо сладникаво — като виолетки, от което му се гади.
Лицето на София е покрито с чаршаф. Лекарят го дърпа само за миг. Лицето й е открито. То е бледо и обсипано с дребни капчици пот.
— Направихме всичко, което можахме — казва доктор Зорг. — Сега тя почива в мир при Бог.
Корнелис се навежда към лицето на съпругата си. Лекарят го хваща за раменете и го дърпа назад.
— Нека я целуна!
— Не, сър.
Докторът го стиска толкова здраво, че му причинява болка.
— Трябва да уредите тази стая да бъде дезинфекцирана чрез опушване и чаршафите да бъдат изгорени. Наложителни предпазни мерки, опасявам се… течностите, кръвта…
Стаята изглежда странно сляпа. Лекарят е завъртял картините с лице към стената. Това е обичайната традиция, но сега изглежда като някаква странна игра. Корнелис гледа жена си вцепенен. Всичко това е игра. Тя само се преструва. След миг ще отвори очи и ще се изправи. Всичко свърши, най-скъпи мой. Виж! Имаме прекрасна дъщеря.
Докторът го избутва навън от стаята. Сладникавият мирис на поквара задушава Корнелис. Поглежда съпругата си за последен път, издълженото й тяло под чаршафа. Дръпнат нагоре, за да покрива лицето й, той оставя краката й открити. Изглеждат нелепо голи. Ако изчака малко, тя ще размърда пръстите на краката си. Не обича да спи така; обича да се свие на кълбо, с колена под брадичката.
Докторът затваря вратата и го придружава до долния етаж. Корнелис си мисли: Не мога да я оставя там, толкова е сама.
Сядат до огъня. Лекарят говори, но Корнелис не му отвръща; гърлото му е пресъхнало. Не може да е истина.
— Мръсните води на нашия град са виновни — казва докторът. — Знаете ли колко смъртни случая имаше тази есен?
Корнелис не знае. Не го интересува.
— Проявявала ли е някакви симптоми на болестта?
Корнелис се опитва да мисли, но това му коства усилие. Ще му се мъжът да замълчи.
— Оплаквала ли се е напоследък от главоболие?
Съпругата му изгасна като свещица.
— Сър?
— Тази… миналата седмица… да — отвръща Корнелис. — Два пъти си легна с главоболие.
— Треската атакува мозъка. Проявяваше ли някакво друго необичайно поведение?
Корнелис запазва мълчание. София, разбира се, се държеше странно. Не искаше да бъде докосвана. Подскачаше дори само да се доближеше до нея.
— Един от симптомите е чувствителна кожа — казва докторът. — Пареща, сякаш гори.
— Вие се грижехте за нея през всичките тези месеци — продумва Корнелис. — Защо не ми казахте, че има опасност?
— Вълнението Ви е разбираемо, сър, но не допусках, че ще се поддаде точно на тази болест. Само установих, при първия преглед, че е в деликатно състояние. Всякакво усилие можеше да предизвика възпаление на утробата, което да се разпростре през кръвта до мозъка. — Той си прочиства гърлото. — Затова посъветвах… хм, брачно въздържание.
Той прави пауза. Корнелис гледа белите пръсти на лекаря. Защо не са успели да я спасят?
— Тялото…
— Как смеете да я наричате така!
— Съжалявам. Съпругата Ви… тя не може да остане тук. Незабавно ще организирам преместването на тленните й останки от къщата, за да бъдат съхранени до погребението. — Доктор Зорг преплита пръстите на ръцете си. — Това е огромна загуба за Вас, зная. Но ще се радвате да научите, че дъщеричката Ви не е засегната. Тя е в отлично здраве.
Корнелис седи вцепенен. Около него кипи активна дейност. Чува приглушени гласове от горния етаж; врати се отварят и затварят. Тежки стъпки слизат по стълбите; някакви непознати местят съпругата му. Нещо се блъска в стената. Корнелис не смее да погледне нагоре. Как смеят да правят това? Тя не им принадлежи.
Някой слага купа с гореща овесена каша в ръката му. Има усещането, че госпожа Моленер е там и се суети около него, грижи се за бебето. Среднощ е, но съседските жени идват да окажат подкрепа. Сигурен е, че са много мили, но няма силата да им благодари, нито дори да погледне кои са.
Нищо от това не се случва. Той не може да го проумее, все още сънува. София си прави шега с него, както е правила със сестрите си. Твърде жизнена е, че да умре. Гергефът й лежи на стола, където го е оставила; грейката й за крака стои на пода и чака грациозното й тясно ходило да легне отгоре. Когато отвори очи, тя ще стои там, ще вдигне лице, за да му се усмихне, преди отново да подхване ръкоделието си. Светлината е слаба; тя повдига гергефа по-близо до лицето си. Помръдва на място с лека въздишка, а после слага и другото си ходило върху грейката.
Бог не може да му изиграе този жесток номер отново. Що за бог е това, кой би направил подобно нещо?… Корнелис е на брега… отново е момче. Баща му допира рапан до ухото му. Бучене изпълва главата му — бучене от много далеч. Това е диханието Божие — казва баща му. — Всичко, което се случва в сърцето ти, Той го чува.
Навън тътенът е затихнал. Бурята е свършила. Корнелис явно лежи в леглото си в Кожената стая. Гледа към прозореца. Разпуква се зора; сива светлина се пропива през дебелите стъкла на прозорците. Сега вече усеща, че София я няма в къщата — празнотата, тишината, просто липсата й. Съпругата му беше отнесена като парченце дърво от вълните; колко безшумно, колко ненатрапчиво беше влязла и излязла от живота му. Годините му с нея му се струваха като сън, сънуван от един стар мъж, който се е вгледал в картина и знае, че макар тези хора, позиращи в стая, да са там сега, отдавна са изчезнали от този свят. Те не са нищо друго, освен сенки… отблясъкът на роклята, бургундско червена на светлината на свещта, леко склонената на една страна глава, наченатата чаша вино, която отдавна е била изпита. Която всъщност никога не е била изпита. Тях вече ги няма и дори картините му са обърнати с лице към стената.
Мисли си: изкуството винаги остава в сегашно време, дълго след като хората са се превърнали в прах. Той усеща, че това е важно разсъждение, но е твърде изтощен, че да разсъждава върху смисъла му.
Сигурно е задрямал. Преди да си тръгне, докторът му даде да глътне нещо — нещо тебеширено и горчиво. Скръбта все още не е нанесла удара си върху Корнелис; тя дебне в сенките като бандит.
Мария влиза. Беше забравил за Мария. Изглежда нестабилна на краката си; за миг си помисля, че е пияна. Влиза, олюлявайки се, в стаята, сякаш нещо я боли, и се подпира на един стол. Казва:
— Това е ужасна загуба, сър.
Изглежда много разстроена — сиво, влажно лице; коса без блясък.
Той бегло си спомня, че тя трябваше да е тук — къде е била? — но мозъкът му е объркан. Освен това няма сила да я смъмря сега.
— О, сър, какво мога да кажа?
— Бедното ми момиче. — Тя не е пияна; сега го осъзнава. Просто е покрусена от мъка. — Виждам, че ти също страдаш.
Тя сяда тежко на един стол.
— О, сър — казва тя.
— Изглеждаш доста зле.
Тя кимва безмълвно и поглежда към детското кошче. Оттам идва слаб, мяукащ звук, миниатюра на звук. Беше забравил за бебето. Мария се навежда — спира се, правейки гримаса от болка, а след това повдига мърдащия вързоп.
— Това, което се случи снощи, сър, е наистина ужасно. Божията воля е съпругата Ви да Ви бъде отнета, но също така е и Негова воля да Ви дари с дъщеря. — Тя държи бебето в обятията си и гали влажната, тъмна коса. — Красива, здрава дъщеря и затова трябва да сме благодарни. — Тя целува бебето, вдишвайки аромата му. — Ще се грижа за нея сякаш е мое собствено дете.
Корнелис се разплаква — дълбоки, покъртителни стонове. Няма сила да се крие от нея. Когато Мария вижда това, очите й се наливат със сълзи. Тя отива до него и поставя дъщеря му в ръцете му.