Дебора Могак
Треска за лалета (18)

18
Вилем

Всеки човек е архитект на собствената си съдба.

Якоб Катс, „Морални емблеми“, 1632

Здрачава се. Вилем се е отправил към Херенграхт. Вятърът е утихнал. Денят беше бурен със силен вятър от Балтийско море. Рибарските лодки не можаха да излязат в морето. Няколко мили по-нагоре още един кит беше изхвърлен на брега. За разлика от Мария той знае, че това е добра поличба. Цял живот си изкарва прехраната с риба и гледай ти! Именно днес океанът е изплюл най-великолепния улов. Бог е с него.

Вилем върви бързо, с лека крачка. Безброй пъти, превит под тежестта на кошницата си, той е обикалял тези улици. Единственото, което му тежи тази вечер, е портфейлът в джоба. Няма търпение да види лицето на Мария. Тя не му повярва, когато седяха в градината. Нека просто да го наречем бизнес начинание.

Той все още е скован от шока. По принцип не е комарджия, но сега живеят в необикновени времена. До днес той ги беше считал за луди. Но сега се беше присъединил към търгуващите с лалета и кой е той, че да смята това за лудост?

Парите могат да се умножат ей така. По някакъв вълшебен начин! Няколко срещи, новите му приятели, обвити в тютюнев дим; числа, които за него нямат никакъв смисъл, записани с тебешир на дъска. Пакети, предавани от ръка на ръка… Колко изненадващо лесно се оказа, защото беше залагал на сляпо и всеки път печелеше. Доскоро парите се изкарваха с упорит труд — флорин тук, няколко стювера^[1] там, шепа монети. Беше работил до изтощение, ставаше призори, за да отиде до рибния пазар в суграшица и киша, във всякакви условия. Никога не се беше оплаквал, защото не е от този тип хора. Ледена риба, ледени пръсти дърпат лигави върви от черва. Приведен под тежестта на кошницата, той беше обикалял улиците в смразяващ вятър, беше чукал по хорските врати и беше правил опити да се усмихва, макар че лицето му беше премръзнало. Единствено мисълта за Мария го топлеше.

Мария! Никакви китове; тя беше най-ценният му улов. Тя казва, че го обича, и той още не може да повярва. Преди нея беше имал твърде малко опит с жените. Те не го взимат на сериозно. Има нещо в лицето му; кара ги да се подсмихват. Доста нежни са към него, но когато пожелае да прави любов с тях, те прихват да се смеят. Наричат го клоунско лице, а когато е тъжен, се смеят още по-силно, като казват, че изглежда още по-смешен. Това наранява чувствата му.

Сега си има Мария. Но дали я има? Възможно ли е тя наистина да го обича? Толкова е хубава — едра и узряла като плод. И е такава кокетка. Продавачът на зеленчуци ми показваше морковите си. Мъжете се обръщат след нея по улиците; тя ги предизвиква с дръзкия си поглед. Може ли да й има доверие? Разбира се, че те обичам. Цялата се разтрепервам, когато те видя. Отказва да се омъжи за него, докато не събере малко пари. Това е разбираемо; тя е практична жена. Само почакай да отвори портфейла си; да видим тогава лицето й.

Мария не го очаква; ще я изненада. Днес господарят и господарката й са излезли да играят карти; ще е сама. Въпреки това Вилем се отправя към страничната врата откъм малката пресечка, онази, която използва, когато се промъква по тъмно.

Той замръзва на място. Една фигура се измъква от вратата. Затваря я и бърза напред, надолу по уличката. Това е Мария. Плъзга се като сянка между сградите.

Кани се да извика, но нещо го спира. Мария изглежда толкова целеустремена, толкова съсредоточена. Той я следва надолу по уличката, като поддържа дистанция. Има нещо странно и нея. Излиза на Кайзерграхт и се оглежда надясно и наляво. Сега я вижда по-ясно. Под шала си носи бяла шапчица, която скрива лицето й отстрани.

Завива надясно и продължава край канала, като се придържа близо до къщите. Колко потайна изглежда! Движи се бързо; налага му се да притичва, за да не я изпусне от поглед. Това също е много нетипично за Мария. Тя обикновено се шляе, поклащайки бедра, бавно и спокойно.

За миг я изгубва. Стрелнала се е наляво, надолу по Беренстраат. Иззад някаква затворена врата излайва куче. Къде отива и защо бърза толкова? Вече е тъмно. Тя избягва главните артерии; шмугва се по страничните пресечки, носи се безшумно като дух. Зад едни кепенци се чува звучен мъжки смях. За кратко лицето й се осветява, като минава покрай прозорец. После изчезва, погълната от нощта.

Вече тича. Колко е лека, почти лети! Вилем се задъхва зад нея, без да се приближава прекалено. Но тя не се обръща нито веднъж, сякаш останалата част от света е без значение. Тави тропат в кухни; мирисът на печено месо се смесва с този на отпадни води.

Зад вратите си хората вечерят, но Вилем се чувства странно изолиран. Сякаш той и тази хвърката фигура са откъснати от обичайния живот на града. Съществуват само той и тя, теглени от някакъв неудържим прилив. Дробовете му горят; портфейлът подскача на бедрото му.

Сега са на Блумграхт. Мария почуква на някаква врата. Вилем се крие зад едно от дърветата, отстрани на улицата. Чува слабо влажно кихане — странно, за да е човешко. Това е кученце, което си играе в прахта. Завира се в крака му; той го избутва настрана.

Вратата се отваря. Светлина от свещ трепва за миг върху Мария и тя влиза.

Сърцето на Вилем бие силно. Пресича улицата и се доближава до прозореца. Долната част на капаците е затворена. Горната обаче свети отвътре. Вилем си мисли: Може би това е къщата на доктора. Някой е болен и Мария е дотичала за помощ. Мисли си: Сигурно е приятелка с някоя прислужница тук, на която е заела домакински съд. Трябва да си го вземе обратно, преди господарят и господарката й да са се върнали.

Защо тогава сърцето му бие толкова бързо? Има пейка до входната врата. Вилем се покачва върху нея.

Поглежда вътре в стаята. Вижда голи дъски, покриващи пода, статив и стол. За момент си помисля, че стаята е празна, но чува слаби гласове. После притежателите им влизат в полезрението му.

Това са Мария и някакъв мъж. Той не вижда лицето на Мария; тя е под него, с гръб, долепен до прозореца. Мъжът се смее. Обляга челото си върху нейното и се тресе от смях. Черната му къдрава коса се притиска към шапчицата й.

После тя хваща главата му с дланите си в знак на безгранична нежност. Вдига лицето му нагоре към своето, пръстите й са вплетени в косата му. Държи лицето му в ръцете си, сякаш това е най-скъпото нещо, което някога е държала, и после го целува. Краката на Вилем се подкосяват. Той се свлича и сяда на пейката. После става и олюлявайки се, се отдалечава със замъглен поглед.