Дебора Могак
Треска за лалета (5)

5
Корнелис

За позите на жените и момичетата: жените и момичетата не бива да извършват действия, при които краката са вдигнати или твърде разтворени, защото това е признак на дързост и като цяло на безсрамие, докато събраните близко крака свидетелстват за страх от безчестие.

Леонардо да Винчи, „Записки“

— Пак риба? — Корнелис поглежда в чинията си. — Цяла седмица ядем риба. Както и миналата седмица, ако си спомням правилно. Скоро ще ни поникнат перки — засмива се той на собствената си шега. — Доста обширна част от нашата страна някога е лежала под водата, да не би да се опитваш да ни върнеш обратно към тази природна стихия?

— Сър — казва прислужницата, — мислех, че обичате риба. Това е каракуда, любимата Ви. — Посочва към София. — Тя я приготви със сини сливи, както я обичате.

Той се обръща към жена си:

— Какво ще кажеш за хубаво парче свинско? Отиди при месаря утре, любов моя, преди всички тук да сме се превърнали в люспести обитатели на дълбините.

Мария изсумтява — от смях или от негодувание, той не може да прецени — и се връща обратно в кухнята. Каква безочливост! Откакто Карел — прислужникът — напусна, нивото е паднало; Корнелис трябва да поговори с жена си по този въпрос.

София не яде. Поглежда към чашата си с вино и казва:

— Не искам този художник в къщата ни.

— Моля?

— Не го искам тук. Не искам да ни рисува портрет.

Той я гледа изумено.

— Но защо не?

— Моля те!

— Но защо?

— Опасно е — казва тя.

— Опасно?

Тя прави пауза.

— Просто се поддаваме на собствената си суета.

— А на какво се поддаваш ти, любов моя, когато идва шивачката?

— Не е същото…

— Колко часа прекарваш на проба, въртейки се насам-натам пред огледалото? — Той се навежда над масата и милва ръката й. — Радвам се, че го правиш, съкровище мое, защото да се любувам на красотата ти изпълва старото ми сърце с радост. Именно затова искам да съхраня цвета на тази красота върху платно, разбираш ли?

Тя си играе с подгъва на покривката.

— Прекалено е скъпо. Осемдесет флорина^[1]!

— Не мога ли да харча парите си както пожелая?

— Осемдесет флорина се равняват на няколко месечни заплати на… да речем… един дърводелец… — поколебава се тя, — … моряк.

— Защо е тази внезапна твоя загриженост?

Отново следва тишина. После тя казва:

— Не го харесвам.

— Изглежда ми достатъчно приятен човек.

Тя вдига поглед, лицето й е порозовяло.

— Не го харесвам — нагъл е.

— Ако наистина ти е толкова неприятен, няма проблем, ще му платя да си отиде и ще намеря друг.

Корнелис иска тя да е доволна.

— Можем да наемем Николас Елиас или Томас де Кейзер. Но те имат много поръчки, може да се наложи да почакаме. Може дори да се обърна към Рембранд ван Рейн, макар че хонорарите, които взима, могат да надхвърлят дори моите финансови възможности — усмихва й се той. — Всичко, което би те направило щастлива, сърце мое.

Облекчен, продължава да се храни. И за какво изобщо беше всичко това. Жените са странни същества с такива причудливи дребни прищевки. Колко са сложни в сравнение с мъжете. Те са като кутийка ребус — трябва да натиснеш тук, да завъртиш ключа там и чак тогава можеш да отключиш тайните им.

Корнелис обича съпругата си безумно. Понякога, подчертана от светлината на свещта, красотата й кара сърцето му да спре. Тя е неговата надежда, неговата радост, живецът на душата му. Тя е чудо, защото го върна обратно към живота, когато вече беше загубил всякаква надежда. Тя го спаси също както той, по съвсем друг начин, спаси нея.

След вечеря Корнелис хвърля друга буца торф в огъня, сяда и запалва лулата си. Най-голямата утеха на един мъж е щастливият дом, където се наслаждава на грижите на любящата си съпруга. София обаче не е там. От горния етаж се чува скърцането на дъските под стъпките й. Следва тишина. Тя каза, че има главоболие, и се оттегли рано. Обикновено седи с него и шие; понякога играят карти. Тази вечер беше неспокойна, нервна като кобила, която предусеща гръмотевична буря. Този изблик по повод на художника беше доста нетипичен за нея.

Корнелис се тревожи, че тя може би се разболява; изглеждаше бледа тази вечер. Може би семейството й липсва. Има твърде малко приятелки в Амстердам, а съпругите на познатите от близкото му обкръжение са далеч по-възрастни от нея. Не излиза достатъчно, не се забавлява. Когато се сгодиха, София беше жизнерадостно, щастливо момиче, но месец след месец все повече се затваряше в себе си.

Може би се дължи на отговорността да ръководи цялото това домакинство… трябва да назначат още един слуга. Вероятно съпругата му се чувства като в капан в тази къща, като щиглеца, който държеше в клетка, когато беше момче.

Корнелис изтръсква лулата си и се изправя. Ставите го мъчат; гърбът го боли. Зимата е дълга. Чувства тежестта на надвисналата над града мъгла като похлупак на казан за hutspot^[2]. Осезателно усеща старостта си.

Заключва вратите. Духва свещите, всички, с изключение на една, която взима със себе си на горния етаж. Миризмата на готвена риба още се носи из къщата. Вчера, на брега в Бевервейк, един кит беше изхвърлен от морето. Огромно същество, най-голямото, премерено някога в тази област. Това вся смут сред местните. Свръхестествена поличба, знамение за нещастие — чудовище, повърнато от океана, за да ги накаже за греховете им.

Корнелис знае, че това е наивно. Знае го от собствен опит. Трагедията не чака природата да й дава знаци; тя удря на случаен принцип. Не разбито на парченца огледало бе причинило смъртта на милата му първа съпруга Хендрике, когато бе едва на четиридесет. Не струпване на звездите е виновно за смъртта на двете му деца в ранна възраст.

Защото Корнелис вече е загубил едно семейство. Както всички съкрушени хора, той знае, че светът е лишен от логика. Те го знаят в сърцата си, макар да казват на другите, а и на себе си, че такава е волята Божия. Прилежно следва религиозния си дълг. Всяка вечер чете на София от Библията; двамата свеждат глави в молитва. В неделя ходи в своята църква, а тя отива на тайна служба — нейната религия се толерира от обществото само когато се изповядва скришом. Но на него му се струва, че когато чете от Библията, той само си отваря устата като някаква риба. В неговия свят не съществуват думи за съмнение. Дори пред себе си не смее да облече подозренията в слова. Знае само, че загубата по-скоро е отслабила, отколкото засилила вярата му и че единственото сигурно нещо, на което може да се уповава, е тук, под пухените му завивки.

Корнелис влиза в спалнята. София е коленичила в молитва. Това го изненадва; мислеше, че вече си е легнала. Явно се моли от доста време. Когато го вижда, тя се сепва. Прекръства се и се покатерва в леглото, където ляга с поглед, отправен към тавана. От гредите виси хартиеното й булчинско венче, сега покрито с прах, като гнездо на оси.

Потънала в леглото, тя въздъхва и помръдва. Излъчва аромат на младост. Желанието стопля старите му кости; преминава в студената му, бавно течаща кръв. Съблича се, изпразва пикочния си мехур в нощното гърне и си нахлузва нощницата. Това легло е неговата спасителна лодка; всяка нощ здравите й млади ръце го спасяват от удавяне.

София лежи свита, с глава заровена във възглавницата. Преструва се, че спи. Той духва свещта и се качва в леглото. Дърпа одеялото й и обгръща малката й гърда в шепата си. Разтърква зърното й между пръстите си.

— Скъпата ми съпруга — прошепва той.

Води ръката й надолу, към провисналия си член.

— Малкият ми войник е сънлив днес. Време е за наряд.

Пръстите й са свити. Разтваря ги и ги поставя около плътта си; движи ръката й нагоре-надолу.

— Време е за битка…

Членът му се втвърдява; дишането му се учестява.

— Внимание, сър — измърморва той; това е шега между него и жена му. Като разтваря краката й, се намества в удобна позиция. Тя потръпва за миг, когато той прониква в нея. Заравяйки лицето си в косата й, той хваща дупето й с длани и я притиска към себе си, когато пружините на леглото заскърцват ритмично. Дишането му се учестява, докато се плъзга навън и навътре.

Минутите се изнизват. С възрастта му отнема все повече време да посее семената си. Когато започне да се изморява, си припомня една случка от миналото; перверзността й винаги успява да го разпали. Той беше момче в Антверпен и семейната прислужница, Грете, дойде да му каже „лека нощ“. Изведнъж тя повдигна полата си и сложи ръката му между краката си. Той усети груби косми и влажни устни. Тя започна да движи пръстите му; устните се свиха една към друга като едри плътни парчета говеждо. Тя буташе пръстите му по-навътре, той усети нещо твърдо като мрамор, скрито под хлъзгавите гънки на плътта й; тя го накара да я търка… нагоре-надолу, по-силно и по-силно… Изведнъж бедрата й се събраха, улавяйки ръката му в капан. Тя изпъшка. След това издърпа ръката му, засмя се, шамароса го през лицето и си тръгна.

В онзи момент беше уплашен. Ужасен всъщност. Отвратен и засрамен. Беше едва на десет. Влажните му пръсти миришеха на саламура със слаб привкус на загнил пъпеш. Винаги когато си припомня случката обаче, има ефект. Той потреперва от мисълта за собствената си перверзност — о, но се и възбужда.

— Идва… идва… огън! — прошепва той и внезапно изпомпва семето си в нея. Стиска плътта й в последен спазъм; кльощавите му крака потръпват. После рухва изтощен, старото му сърце бие изпод ребрата.

— Хвала тебе, Господи — задъхано промълвява той.

София лежи под него, без да помръдне. Изглежда, казва нещо. Той чува гласа й, но не и думите й; сърцето му кънти в ушите.

— Какво каза, любов моя?

— Казах, че си промених мнението.

Тя отвръща лицето си от неговото и го заравя във възглавницата.

— Онова, което ти казах на вечеря… промених мнението си. Не искам друг художник. — Тя прави пауза. — Нека се върне същият.