Дебора Могак
Треска за лалета (3)

3
София

Узрялата круша сама пада в ръката.

Якоб Катс, „Морални емблеми“, 1632

— Тоест ръката ми трябва да лежи върху бедрото? — Корнелис се извръща леко към художника. Гърдите му са изпъчени, а в другата ръка държи бастуна си. Облякъл е палто от брокат и носи черния си цилиндър; сресал е брадата и заострил мустаците си. Днес си е сложил яка рюш — надиплена и снежнобяла. Тя отделя тялото от главата му, която сякаш е сервирана върху поднос. Опитва се да скрие вълнението си.

— Нали знаете поговорката — Не можеш да преградиш потока със стена, защото водата ще бликне отнякъде другаде? Макар че варосахме църквите си и забранихме светите образи в тях — той накланя глава към мен, — тук трябва да помоля съпругата си за извинение, защото тя е католичка… въпреки че нашата Реформаторска църква оттегли благословията си от художниците, техният талант изби от други места и ние сме облагодетелствани, защото сега те изобразяват нашия ежедневен живот с проникновение и любящо внимание към детайла, а това, без да звуча богохулно, граничи с безсмъртие.

Очите ми срещат тези на художника. Повдига вежда и се усмихва. Как се осмелява! Извръщам поглед.

— Мадам, моля, дръжте главата си неподвижно — казва той.

Рисува ни в библиотеката на съпруга ми. Завесите са дръпнати; слънцето струи в стаята. Огрява витрината, пълна с чудновати предмети — фосили, статуетки, черупка от наутилус върху сребърен плинт^[1]. Върху масата, покрита с турска покривка, има глобус на света, везна и човешки череп. Глобусът символизира търговията на съпруга ми, защото той е търговец. Притежава склад на пристанището; внася зърно от балтийските страни и ценни подправки от Ориента. С кораби изпраща платове до страни, които се простират отвъд моя тесен хоризонт. Той с гордост излага на показ богатството си, но и като добър калвинист проявява скромност заради преходността на земните богатства — затова държи везната, заради претеглянето на нашите грехове в деня на Страшния съд; затова е и черепът. Суета, суета, всичко е суета. Той искаше да сложи ръка върху черепа, но художникът промени позата му.

Корнелис говори. С крайчеца на окото си виждам как брадата му помръдва, като жълто космато животинче върху яката му. Тихичко му правя знак да спре.

— Аз съм късметлия, че посредством усилията си съм достигнал до това положение — заможен съм и с висок ранг. — Той прочиства гърлото си. — Но най-големият ми късмет е, че притежавам скъпоценен камък, пред който и рубините бледнеят — визирам моята драгоценна София. Защото най-голямата радост и утеха за един мъж е щастливият дом, където той може да затвори вратата след тежкия работен ден, да намери спокойствие и разтуха пред камината и да се наслаждава на любящите грижи на благословената си съпруга.

Сподавен кикот. Художникът потиска смеха си. Зад статива си той отново обръща очи към мен; усещам погледа му, въпреки че моят е фиксиран върху стената. Мразя го.

А тепърва предстои по-лошо.

— Единствената ми тъга е, че все още не чуваме топуркане на малки крачета по коридора, но да се надяваме, че това скоро ще се промени — засмива се съпругът ми. — Защото макар и листата ми да са съсухрени, жизнените ми сокове все още се надигат.

Не! Как можа да изрече подобно нещо? Погледът на художника отново среща моя. Ухилва ми се — бели зъби. Оглежда ме от глава до пети, поглъща ме. Роклята ми изчезва и аз стоя пред него, гола.

Искам да умра. Цялото ми тяло пламва. Защо правим това? Как може Корнелис да говори по този начин? Това е заради вълнението му, че ще ни нарисуват портрет, но все пак, как може да ни излага така?

Иззад статива художникът ме наблюдава. Сините му очи се впиват в душата ми. Той е дребен, жилав мъж с буйна черна коса. Главата му е наклонена на една страна. Хладнокръвно обръщам поглед към него. И тогава осъзнавам — той всъщност не гледа мен. Гледа композицията, която ще рисува. Избърсва четката си в едно парцалче и се намръщва. Аз съм просто предмет — кестенява коса, бяла дантелена яка и синя копринена рокля шанжан^[2].

Това ме дразни. Аз не съм овнешки бут! Сърцето ми тупти; чувствам се замаяна и объркана. Какво ми става?

— Колко време ще отнеме? — питам студено.

— Вече сте изморена? — художникът пристъпва към мен и ми подава кърпичка. — Зле ли Ви е?

— Съвсем добре съм.

— Подсмърчате цяла сутрин.

— Просто настинка. Хванах я от прислужницата.

Няма да използвам кърпичката му. Изваждам собствената си и лекичко избърсвам носа си. Той се доближава до мен; усещам мирис на ленено масло и тютюн.

— Не сте щастлива, нали? — пита той.

— Какво искате да кажете, сър?

— Имам предвид — не сте щастлива, че се налага да стоите права.

Той издърпва един стол.

— Седнете тук. Ако преместя това… и това…

Приближава масата. Движи се чевръсто, докато пренарежда мебелите. Дърпа глобуса настрана и прави крачка назад. Работи в пълна концентрация. Кафявият му елек е изцапан с боя.

След това кляка пред мен. Повдига лекичко подгъва на роклята ми и разкрива върха на пантофа ми. Сваля си баретата и се почесва по главата. Свеждам очи надолу към къдриците му. Сяда на пода, поглежда ходилото ми, протяга ръка и го обгръща с длан. Премества го малко по-надясно и подрежда гънките на роклята ми.

— Жена като Вас заслужава да бъде щастлива — промърморва той.

Връща се зад статива си. Казва, че ще ни посети три пъти, за да му позираме, а после ще довърши платното в ателието си. Сега говори съпругът ми, разказва му за човек, когото познава — приятел на бургомастера^[3], който изгубил кораб в морето, а с него и огромно състояние — бил потопен от испанците. Гласът на Корнелис отеква надалеч. Аз седя. Памучният корсет стяга гърдите ми; бедрата ми горят под фустата. Усещам гърлото си, ушите, пулсиращата кръв. Тялото ми трепери, но това е, защото имам треска. Затова всичко ме боли, затова се чувствам хем тежка, хем лека като перце.

Художникът работи. Погледът му се стрелва към мен и после обратно към платното. Докато рисува, усещам как четката му докосва кожата ми…

В леглото съм със сестрите си. Държа очите си затворени, защото знам, че той седи там и ме гледа. Червеният му език пробягва по зъбите. Ако отворя очи, вълкът ще е там, приклекнал до леглото ми. Сърцето ми се свива. Шепна молитва… Дево Марийо, майко Божия… Усещам горещия му дъх на месо върху лицето си. Дланите му обгръщат наболите ми гърди. Шепна по-бързо, иска ми се да се доближи още.