Дебора Могак
Треска за лалета (19)

19
София

Живите миди могат да бъдат сравнени с

Благословените омъжени жени,

Които говорят скромно и целомъдрено,

И винаги се грижат за домакинството си.

Всички съпруги са длъжни добросъвестно да понасят

Бремето на своята къща черупка.

Адриан ван де Вене, „Жива картина от глупави предразсъдъци“, 1623

Ян вече обърна веднъж пясъчния часовник. Времето изтича, защото когато този час измине, трябва да тръгвам. Колко странно, в тази купчинка пясък се е събрала толкова много радост! И миналото на Ян е събрано тук, измерено в песъчинки, но тези два часа ни принадлежат.

— Ако си наистина велик художник…

— Ако? — изпръхтява недоволно той. — Ако?

— Би ли могъл да нарисуваш пясъчен часовник и да изпълниш картината с толкова щастие, че всеки, който я погледне, да разбере какво се е случило.

Той ме гледа с нежност.

Дали нещо подобно се е случвало и на други?

Лежим в леглото му. Ян отпива от чашата си. После обръща лицето ми към своето, разтваря устните ми и изсипва сладко вино в устата ми.

— Ти си това, което искам да нарисувам сега — така, както си.

— Не, не ме оставяй сама.

Той гали бузата ми с палец.

— Как бих могъл?

Дрехите на Мария, моето изиграло ролята си прикритие, лежат на пода. Изглеждат някак по-самотни от обикновени дрехи, сякаш изтощени от ролята, които им се наложи да изиграят. Те са моят пашкул на какавида; аз ги разкъсах и се появих — едно ново преобразено същество. Аз съм пеперуда, чийто живот трае само един час.

Ян отрязва парче шунка. Наблюдавам как мускулите на гърба му се очертават под кожата.

— Обичаш ли сланина?

Кимвам лакомо. Той пъхва резен месо в устата ми. Това е най-порочното причастие. О, но е толкова сладко!

— Извършвам смъртен грях — с пълна уста изричам аз. — Дали Бог е скрил лицето си в ръце и се е обърнал на другата страна?

Ян поклаща глава.

— Бог ни гледа. Ако наистина ни обича, ако е великодушен, нима няма да иска да сме щастливи?

— Вярата ти е като глина. Колко лесно я моделираш според собствените си желания.

Той изсипва още вино в устата ми.

— Пий от неговата кръв тогава, да видим дали това ще те накара да се почувстваш по-добре.

— Това е извратено! — изплювам виното.

Изведнъж магията се разваля.

— Знаеш ли кое е извратено? Знаеш ли кое е грях? — повишава глас Ян. — Това, че си затворена в онази огромна гробница с някого, когото не обичаш…

— Не…

— Който те е затворил в клетка, който изсмуква живота от теб, за да сгрее старите си кости…

— Не е вярно!

— Който те е купил като една от скъпоценните си картини, а ти си се оставила да бъдеш купена!

— Не съм! Не знаеш нищо. Той е щедър човек. Не бива да говориш така за него. Той издържа майка ми и сестрите ми, спаси семейството ми, без него те ще мизерстват…

— Именно. Купил те е.

Разплаквам се. Ян ме държи в обятията си. Целува мокрото ми лице — носа, очите. Хлипам, защото не мога да понеса да ми говори така, и сега нашият миг е съсипан. А в същото време пясъкът изтича.

— Прости ми, любов моя — прошепва той, — просто ревнувам.

— От него?

— От това, което има — сладкото ти лице, сладостта ти в дома си…

Той спира. Не мога да му кажа истината, още не. Колко ме отвращава мисълта да се върна в съпружеското си легло. Все още изпитвам лоялност към Корнелис, дори и докато го предавам. Казвам:

— Аз не съм истински в къщата. Не съществувам там. Като празна обвивка съм, като тези дрехи. Изчезнала съм от там.

Тези думи ми се струват не по-малко предателство, но сега, когато ги изричам, вече е твърде късно. Ян е втренчил поглед в мен. Посочвам гравюрата, която виси на стената до разчленените гипсови крайници. Денят на Страшния съд. Бог, сред сноп светлина, седи над гърчещите се тела.

— Може ли да я обърнеш с лице към стената? — прошепвам.

Ян скача и откъсва картината от стената. Тя пада на пода.

После идва при мен за последен път, преди пясъкът да е изтекъл.