Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tulip Fever, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2020)
Начална корекция
sqnka (2020)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Дебора Могак

Заглавие: Треска за лалета

Преводач: Ана Лулчева

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Сиела Норма АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2017

Тип: роман (не е указано)

Националност: английска

Печатница: Алианс Принт

Излязла от печат: 28.08.2017

Отговорен редактор: Димитър Николов

Редактор: Русанка Одринска

Коректор: Русанка Одринска

ISBN: 978-954-28-2388-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10100

История

  1. — Добавяне

28
София

Ако Господ не съзида къщата, напразно ще се трудят строителите й;

ако Господ не опази града, напразно ще бди стражата.

Псалм 126

Когато бях малка, имаше една картина, заради която сънувах кошмари. В Утрехт, където израснах, баща ми притежаваше печатарско ателие. Предната стая служеше за магазин; тя гледаше към улицата, където под навеса бяха изложени щампи. Под нивото на улицата, долу в подземието, беше мястото, където печатарската преса тропаше и дрънчеше. Баща ми печаташе брошури и листовки — морални стихове, проповеди и поучителни произведения, препоръчвани от свещениците: Прагът на рая, радостта от благочестието. Щамповаше още офорт[1] и гравюри.

Тази, която тормозеше съзнанието ми, беше забодена на стената — може би е тормозела и него, така и не го попитах. Това беше щампа на голямото наводнение от 1421-ва, наводнението в деня на св. Елисавета, което беше заличило завинаги цели села. Гравюрата изобразява огромна водна шир. От повърхността стърчат върховете на дърветата и камбанариите на църквите. Водата ги е погълнала.

Взирах се в нея с часове — неподвижната вода, върховете на кулите, ужаса, който се крие отдолу. Бог беше спасил Ной; защо всички тези хора заслужаваха подобно проклятие? Чувах как бият камбаните, призовавайки удавените на молитва. В дълбокото имаше подпухнали крави с незрящи очи; носеха се по течението, блъскаха се в покривите на плевните. Едно бедствие — и светът се беше обърнал наопаки. Дълбоко под водата мъртвите се движеха безпомощно. Ръцете им се вееха като морска трева, но никой не идваше да ги спаси.

Ян ме гледа изумено.

— Господ да ни е на помощ! Наистина ли възнамеряваш да го направиш?

Седнали сме на ръба на един фонтан, на няколко пресечки от дома му. Кварталът му е пълен с ателиета на занаятчии — дърводелци, златари, художници. До нас е работилницата на някакъв ковач. Ударите на чука му ехтят. Срещаме се на открито, защото е по-малко рисковано, отколкото да ме забележат как влизам в къщата му. Мария, нашата стража, стои в края на алеята. Сега тя е моя съучастничка. Ако потънем, потъваме заедно.

— Със сигурност ще забележи, не мислиш ли? — пита Ян. — Няма ли да забележи, че Мария надебелява?

— Тя е едро момиче. Разликата едва ли ще е значителна, ако си носи престилката по-нависоко.

— Но със сигурност…

— Съпругът ми е късоглед — отговарям вяло. — Той и бездруго никога не я поглежда — тя е слугиня, просто част от мебелировката.

— Ами ти? Как ще станеш по-голяма? — Ян изглежда потресен. Сякаш е по-притеснен и от мен. — Ще забележи теб.

— Ще симулирам симптомите. След няколко месеца ще напъхам възглавница под роклята си…

— Но той ти е съпруг, спите в едно легло, със сигурност ще те разобличи…

— О, в това е красотата на плана ми. Знаеш, че не мога да понасям да ме докосва. Не мога да понасям… — млъквам. — Казах му, че от сега до раждането ни е забранен полов контакт. Докторът го е заповядал, заради здравето ми. В деликатно състояние съм, нали разбираш.

— Така ли?

— А съпругът ми би направил всичко, за да не загуби бебето. Казах му, че трябва да спим на отделни легла, за да си почивам необезпокоявана, и той се съгласи. Толкова е щастлив, че е склонен да направи всичко.

Ян поклаща глава в почуда. Взима ръката ми.

— Ти си изключителна жена.

Просто съм отчаяна. Отчаяна от любов към него.

— Това означава, че Мария може да остане да работи за нас. Това ни устройва и двете — тя помага на мен, аз помагам на нея…

А после? Все още не съм го обмислила. Твърде съм развълнувана от плана си, за да мисля какво ще се случи след въображаемата ми бременност, която става толкова реална, че почти ми се гади. Във всеки случай мъжът ми повярва; това означава, че е наполовина вярно.

— А какво ще стане, ако и ти забременееш? — пита той.

— Тогава ще трябва да променим плана.

Ян се разсмива безпомощно. Прегръща ме и ме целува посред бял ден. Какво би могло да бъде по-безразсъдно от това, което бях задействала? Ударите на чука ехтят, коват съдбата ни.

Зная, че сигурно е нормално да съм ядосана на Мария, задето ме изнудва, и заради нея се налага да предприемем този дързък план. Тя също е ужасена, че нещо ще се обърка и ще бъдем разкрити. Но съм й толкова дълбоко благодарна, по-благодарна, отколкото може да си представи. Тя ме освободи от брачното ми ложе. Понасях правенето на любов с мъжа ми в продължение на три години и сигурно щях да го понасям до смъртта му, но откакто срещнах любовника си, Корнелис ми стана толкова противен, че от киселия му дъх, от студените опипващи пръсти се чувствам насилвана. Още по-лошо — чувствам се като проститутка.

Като по чудо ми беше предоставено спасение. И то такова, че да е изгодно и за Мария, затова (макар че тя се държа безцеремонно) съм привързана към нея. Тя е единствената ми приятелка и се радвам, че мога да я спася от бедност и публично унижение.

Какво крие бъдещето? Никоя от нас не мисли за това. Млади сме, действахме импулсивно, стъпихме в света на измамата, но засега се чувстваме като ученички, които са успели да заблудят учителя си и да се измъкнат безнаказано.

Нима не сме слепи? Нима не сме безразсъдни? Ние сме две отчаяни млади жени; влюбени сме. А любовта, както знаем, е вид лудост.

Мария и аз оправяме едно легло за Корнелис в стаята срещу моята. Наричаме я Кожената стая; понякога той я ползва за кабинет. Тук е мразовито, ала всичките ни стаи са мразовити. Стените са облицовани с щампована кожа; висят мрачни картини, пейзажи от Ханс Бол и Гилис ван Конингсло. Има и масивна витрина, претъпкана с порцеланови съдове от Китай.

Докато мачкаме възглавниците, за да бухнат, влиза Корнелис. Поглажда брадата си.

— Това е ниска цена за подобно щастие — казва той.

Толкова е щастлив, че сърцето ми се къса.

— Остави Мария да свърши това — казва той. — Трябва да се грижиш за себе си.

Изведнъж Мария слага ръка на стомаха си. С надигащ се задавен звук тя се втурва навън. Ще повърне. Повръща цяла седмица.

Бързо я следвам в стаята, която сега ще бъде новата ми спалня, и затварям вратата. Мария грабва нощното гърне точно навреме и шумно повръща в него. Стоя зад нея, държа главата й с ръце и галя челото й.

Когато приключва, чуваме почукване по вратата.

— Добре ли си, скъпа моя? — извиква Корнелис.

Мария и аз се споглеждаме. Бърза като светкавица, тя пъха гърнето в ръцете ми.

Корнелис влиза. Поглежда в съда — оттам се носи отвратителна воня — и казва:

— Горкичката ми, най-скъпа на света.

— Съвсем нормално е за първите месеци — отговарям аз. — Твърде ниска цена за такова щастие.

Занасям гърнето до вратата. Той ме спира.

— Остави прислужницата да го направи. — Хвърля гневен поглед към Мария. — Мария!

Подавам гърнето на Мария. С приведени очи тя го взима и го отнася долу.

Така започват най-странните месеци в живота ми. Като погледна назад, отвъд смъртта си, виждам жена, която се хвърля надолу по течението, безпомощна като вейка. Твърде млада е, за да се запита накъде върви; твърде заслепена от страст, че да мисли за утрешния ден. Някой може да я предаде; знае, че това е напълно възможно. Може дори сама да се издаде. Бог я гледа осъдително. Той е този, когото напълно е предала. Ала заключва силата му в сърцето си. Не сега, си мисли тя. Не още. Измислих си доктор — някакъв препоръчан от учителя ми по пеене, когото Корнелис никога не е срещал. Съпругът ми е разтревожен за състоянието ми; иска личният му лекар да ме прегледа, но аз го разубедих. Подчинява се на всяка моя прищявка. Угажда ми; отнася се с мен като със скъпоценен китайски порцелан от времето на император Ван-Ли.

В тези ранни седмици на Мария и се дояжда карамфил. Казвам на Корнелис за желанието си и той донася вкъщи марципанови сладкиши с аромат на карамфил. Мария ги излапва в кухнята. Нарежда на Мария да направи hippocras — вино с подправки и карамфил — и ме гледа с нежност, докато го пия. Сама в кухнята, Мария изгълтва утайката.

В един момент като че ли и аз започвам да вярвам във всичко това. Все пак съм жена; създадена съм за майчинство. Още от малко момиченце съм отгледана с тази идея и подобно състояние ми се струва толкова естествено след тригодишен брак, че почти мога да убедя себе си, че е истина. С течение на времето усещам, че съм способна да се самозалъгвам. Това не е изненадващо; откакто станах прелюбодейка, се научих да се преструвам. Станах актриса в най-опасния от всички театри — в дома си. А и все още не съм достигнала до сцената с най-тежката измама — да завържа възглавница около кръста си — все още не ми се налага. Тази измислена бременност засега е абстрактна — гадене и апетит за карамфил.

Мария и аз сме близки, по-близки, отколкото някога съм била със сестрите си; близки по начин, който никой друг не може да разбере. Само Ян знае тайната ни. Мария страда от гадене — не сутрин, а късно следобед. Чувам я да повръща в кухнята и тичам при нея, за да придържам потното й чело. Чувствам се отговорна за конвулсиите й сякаш аз съм ги причинила; имам чувството, че трябва аз да съм тази, която страда. Всъщност и на мен ми се повдига.

Свързани сме в съучастничество, защото тя носи детето ми. Ние сме заключени в тази къща заради нашата тайна. Тихите стаи, окъпани в светлина от витражите, бдят над предателството ни. Единствените ни свидетели са лицата, които ни гледат от картините — цар Давид; селянин, надигащ халба; дори ние — Корнелис и аз, застинали в някогашния ни живот. Това са немите ни съучастници.

Когато сме сами, разменяме ролите си. Аз се грижа за Мария; аз съм нейната прислужница. Ако е изморена, я слагам да си легне на леглото в нишата; търкам съдовете и мета пода, преди съпругът ми да се е върнал.

— Излъскай свещниците — командва ме тя, — той винаги ги проверява.

За света отвън обаче тя е моята прислужница, а аз съм бременната съпруга. Корнелис, гордият бъдещ баща, вече е съобщил новината на нашите приятели и познати. Изчервявайки се, аз приех техните поздравления. Съседката ни, Госпожа Моленер, ни е изпратила билкова отвара, за облекчаване на гаденето.

— Ще спре след три месеца — казва тя. — Обикновено е така.

Давам отварата на Мария, която я изпива. Твърди, че от нея се чувства още по-зле. По-късно госпожа Моленер наминава, за да пита дали съм по-добре.

— О, да — отговарям аз, докато Мария с посивяло лице ни сервира сладкиши. Но кой изобщо забелязва прислугата?

— Кога е терминът? — пита госпожа Моленер. — Кога е щастливият ден?

— През ноември.

— Семейството Ви живее в Утрехт, нали? Сигурно са много щастливи от новината.

— О, да, така е.

— Майка Ви ще присъства ли на раждането?

— Майка ми не се чувства добре. Съмнявам се, че може да предприеме подобно пътуване.

Защо задава толкова много въпроси? Изнервят ме. Жена в моето състояние е център на вниманието; надявам се да не продължи дълго. Чувствам се измамница, разбира се, сякаш съм си присвоила нечия поема и получавам похвали за нея. Трябва да събера всичките си сили, за да не се издам. Да вземем семейството ми. Корнелис вярва, че съм изпратила писмо на майка ми и сестрите ми, за да им съобщя щастливата вест. Все го отлагам от страх. Ще трябва да се престоря в някакъв момент, че съм получила отговор. Но после ще очаква поне една от сестрите ми да дойде да ни гостува — все пак Утрехт е само на двадесет и пет мили разстояние. За щастие, него го няма през по-голямата част от деня — стои в склада на пристанището. Ще трябва да съчиня посещение, докато е на работа.

Това е най-странното усещане — че Мария е бременна с моето бебе. Стъпих в света на майчинството и сега забелязвам децата по улиците, гледам ги с майчински интерес. В нашата страна показваме обичта си към своите отрочета; всъщност чужденците отбелязват, че ги глезим прекомерно. Вместо да ги оставим на грижите на детегледачки, нашите холандски деца се отглеждат в обятията на семейството. Срещу входната ни врата, от другата страна на канала, къщите отразяват утринната светлина. Една жена извежда детето си навън. Наблюдава го как прави първата си стъпка. Дърветата покрай улицата са забулени в зелено; започват нов живот. Тя грабва детето в обятията си и го притиска към себе си. Чувам смеха й, ехтящ през канала. Това ме разтърсва дълбоко. Тя е моят призрак с призрачното ми дете — пропуснатият живот, който можех да имам със съпруга си. Но между мен и нея лежи вода, пълна с опасности, и вече не мога да я достигна.

— Боже мили, това тежи!

Вътре Мария се опитва да повдигне кофа с торф за камината. Взимам я от ръцете й. Тя се засмива. Знам, че злоупотребява, но нямам нищо против. Не бива да губи бебето. Не я е преглеждал доктор, има си само мен. Докато аз получавам цялото внимание и грижи, тя трябва да се справя сама. А и тя е тази, която ще трябва да се изправи сама пред невъобразимия ужас на раждането. Понякога, обременена от лъжите си, забравям за това. И двете сме изправени пред опасност, но само тя ще трябва да понесе болката. Изсипвам торфа в кутията до камината. Ръцете ме болят — слугинството е тежък труд.

— Пипнете ми tieten[2] — уголемили са се.

Мария е вече във втория месец. Като пренебрегва изчервяването ми, тя хваща ръката ми и я слага върху гърдата си. Не съм я пипала друг път и не мога да преценя. Освен това си е закръглено момиче.

— Едни щъркели си строят гнездо на комина надолу по пътя — казва тя, — това е на късмет.

Пие някакъв буламач от кравешка урина и оборска тор, който купува от една стара жена на пазара. Робува на селските суеверия — около врата си носи амулет: глава от паяк в орехова черупка, за да я пази от треска. Преди бих се изсмяла на това — произлизам от образовано семейство от средната класа; учили са ни да се надсмиваме над подобни неща — но сега тя ме е въвлякла в своя свят. Иска ми се да вярвам на магията й, защото само някакво чудо може да ни измъкне от всичко, в което сме се забъркали. Завързани сме една за друга чрез магия.

Май е. Вечерите са изпълнени с аромати. През топлите дни каналите вонят, но над тях се носи мирис на цветя. В градините лалетата разтварят безмълвните си тромпети; ирисите са разцъфнали между своите мечове. Дори къщата сякаш е бременна с нов живот. На стената, едра като плод, виси лютнята на Корнелис; на кухненските рафтове лежат керамични буркани с издути кореми.

Освободена от прегръдките на Корнелис, страстта ми към Ян става все по-силна. Отдавам му се с цялото си сърце. Вече ходя в студиото му посред бял ден. Внимавам, разбира се, уверявам се, че никой не ме вижда, когато се промъквам през вратата. Качулката крие лицето ми, но съм станала по-уверена. Дръзката ми измама ме е направила безразсъдна. Една огромна лъжа, и се озовах в друг свят; вероятно престъпниците се чувстват така, след като убият за първи път. И ето! Измъкнах се безнаказано. Никой не ме е разобличил, още не. Вече няма връщане назад, повлечена съм от инерцията на престъплението си. Чувствам се опиянена от порочния си успех.

Ян затваря ученика си в кухнята. Подредил е натюрморт за Якоб, ontbijte[3] или маса със закуска — наполовина изядена шунка, глинен съд за горчица, грозде. Якоб иска да добави пеперуда…

— Да символизира безгрижието на душата — казва той, — след като се е освободила от плътски желания.

— Просто нарисувай закуска — казва Ян.

— Ами обелен лимон? Толкова красив, а отвътре кисел.

— Просто виж какво има на масата — казва Ян. — Виж отблясъка върху гроздето. Не е ли достатъчно? Открий красотата в това, което виждаш, и не търси на какво може да ни научи тя.

Якоб е сериозен млад мъж. Как да отдели предмета от качествата му, които носят поука? Да рисува земната красота заради самата нея, е все едно да отрича присъствието на Бог. Якоб вече смята Ян за непочтен. Знае, че между нас има нещо, а аз съм омъжена жена. О, какво ли би си помислил, ако знаеше истината?

Ян затваря вратата към стаята, където е ученикът му. Той ще рисува мен. Вече завърши Любовното писмо. Аз се промъкнах вкъщи и скрих картината на тавана. Това беше неговото любовно писмо до мен — това, което никога няма да скъсам. Сега, в ателието си, той ме рисува гола. Събличам се, свалям дрехите си една по една, като люспи на лук. Но сълзите в очите ми са от щастие.

— Да ти кажа ли колко много те обичам? — питам го, легнала на леглото. — Зърна ли праз, сърцето ми подскача. Знаеш ли защо?

— Защо, сладка моя душа, скъпата ми любов? Вдигни ръката си нагоре… там, да, точно така.

— Защото сърбах супа от праз, когато за първи път чух името ти. Ян ван Лоос, той ще ме направи безсмъртна.

— Да, така е! Напусни съпруга си, София, ела и живей с мен.

— Как бих могла да напусна съпруга си, след като нося детето му — засмивам се аз.

Ян е потресен. Как мога да говоря с такава лекота.

— Рано или късно ще бъдеш разкрита, въпрос на време е.

— Защо да бъда разкрита?

— Какво ще се случи, когато се роди детето? Ще мине за твое и ще продължиш да живееш със съпруга си?

Не мога да мисля за това сега. Не мога да понеса мисълта за бъдещето.

— Какво ще правим — пита ме той, — сега, когато сме започнали това?

— Ако избягам с теб, той ще разбере, че съм го мамила. Освен това къде можем да отидем? Не можем да останем тук, а ако се преместим в друг град, ти няма да можеш да работиш, гилдията ти не позволява.

Това е вярно. За да защитят членовете си, гилдиите на св. Лука са затворени за художници от други градове; те не могат да продават картините си, докато не се установят за поне няколко години. Сега е ред на Ян да бъде безразсъден.

— Тогава ще напуснем страната. Ще отплаваме за Източните Индии.

— Източните Индии?

— Ще се измъкнем от този живот и ще започнем отначало, ти и аз — ще плаваме по целия свят и никой няма да може да ни стигне. — Той ме притиска в обятията си. Ще бъдем щастливи, любов моя.

И така семето е посято. Ян говори за слънчева светлина и лазурни небеса.

— Планини — представяш ли си ги? — Чувал е разкази на хора, пътували до колонията. — И дървета, от които се носят песни на папагали. Слънцето грее през цялата година. И няма да ни трябват пари, пък и какво щастие са ти донесли парите? Ще лежим голи, както Бог ни е създал, под палмовите дървета и аз ще втривам масло от смирна в красивото ти стройно тяло.

На този етап това е все още само мечта — далечна като екзотичните гравюри, които баща ми ми показваше някога. Твърде много препятствия лежат на пътя ни. Поглеждам Ян — милото му лице, буйната му коса, червената кадифена барета на главата; износените му ботуши, изцапаната с боя жилетка. Опитвам се да си го представя заобиколен от палмови дървета, но въображението ми изневерява. Има твърде много океани, които трябва да бъдат прекосени.

Междувременно той ме рисува: Жена на легло. Лежа там, зъзнеща от студ. Рисува бързо върху дървен панел. Гледа ме сякаш съм предмет — съсредоточения безразличен поглед, който помня от времето когато рисуваше портрета ми. Когато говорим обаче, лицето му омеква; пак е себе си. В очите му виждам как един вид любов преминава в друг.

Отвън се простира шумният град — дрънчат звънци, цвилят коне, трополят карети. Тук всичко е тиха съсредоточеност. Отражението на водата прави вълнички върху стената; танцува като танцуващото ми сърце. Лежа облегната на възглавниците му, на леглото, в което открих по-голяма радост, отколкото мислех, че е възможно да съществува. Сърцето ми е пълно. Зная, че ще напусна съпруга си и ще дойда при него; знам го от седмици. Всъщност го знам от момента, в който Ян стъпи в дома ми.

Той казва:

— Каквото и да се случи с нас, тази картина няма да лъже. Тя ще разказва истината.

Бележки

[1] Графична техника, при която се издрасква рисунка с острие върху грунд, покриващ метална плочка, обикновено цинкова или медна. — Б.р.

[2] Гърди (хол.). — Б.пр.

[3] Закуска (хол.). — Б.пр.