Дебора Могак
Треска за лалета (17)

17
София

Достойнствата на една жена се състоят предимно в грижите, които полага за домакинството си. Защото костенурката винаги е у дома и носи къщата си при всякакви обстоятелства.

Й. ван Бевервейк, 1639

Вали. Бързам надолу по Улицата на сирената към пристанището. Мястото е пусто. Огромните пити гауда в магазините лежат като скали; заели позата на съдници.

Може би няма да дойде — не и сега, вали. Може би не ме обича достатъчно. Ще ми се да имаше някакви хора наоколо. Чувствам се в безопасност сред тълпата; имам чувството, че съм изложена на показ така, както бързам сама. И все пак сърцето ми бие от вълнение.

През последната седмица градът се преобрази. Дори и да не дойде днес, той съществува, диша този въздух, броди из тези улици. Всяка сграда ми е скъпа, защото и на него му е позната. И все пак това е един много опасен град. Къщите стоят долепени до улицата и я наблюдават зорко. Толкова много прозорци; домовете са отрупани с прозорци — широки прозорци на нивото на улицата, най-близките до мен; прозорци, скупчени един до друг на горните етажи; редове от прозорчета за наблюдение, над които има шпионки, скрити във фронтоните. Някои кепенци са спуснати, някои са полуоткрехнати. Сенки дебнат иззад решетките и стъклата. Зад един отворен прозорец — защо ли е отворен? — се размърдва завеса.

А и всички тези ъгли. Поръсени са с барут, опасността дебне зад всеки от тях. София! Каква изненада да те срещна тук. Колко лесно мога да бъда предадена от тези, които нямат намерение да ми навредят.

Шмугвам се зад един ъгъл. Вятърът шиба лицето ми. Опълчвам му се, но той се опитва да ме отвее назад, назад към Херенграхт, където ми е мястото. Март е, но зимата се е върнала, лицето ми е изтръпнало от студа. Бързам покрай канала, соленият въздух щипе ноздрите ми. Къщите на търговците тук са високи по шест етажа. Високо над мен има врати, които се отварят над празното пространство на улицата. От тях стърчат лостове с макари за повдигане и сваляне на стоки, над главата ми висят куки.

Тогава го виждам. Пред мен е мостът, Ян бърза към мен от другата страна на канала. Помахва ми с ръка, сърцето ми подскача. Знаех си, че ще дойде. Забързвам крачка. Една лодка приближава. След няколко минути мостът ще се вдигне, разделяйки ме от любимия ми. Засмяна се затичвам към него.

Ян спира. За част от секундата се чудя защо. После виждам трима мъже, облечени в черно, които излизат от склада. Единият от тях е съпругът ми. Той се отделя от групичката и се доближава към мен.

— Скъпа любов моя, какво правиш тук? Цялата си мокра.

Мозъкът ми работи бързо. Надолу по една странична уличка виждам рекламна табела, стърчаща от един магазин. Тя е за хирургически услуги с червена, бяла и синя ивици — червено за пускане на кръв, синьо за бръснене и бяло за фрактури и вадене на зъби.

— Трябва да ми извадят зъб — казвам аз. — Имам нетърпим зъбобол.

— Но защо не ми каза? Защо не отидеш при хирурга на Принсенграхт?

— Госпожа Мейтинс ми препоръча този.

— Ще те придружа.

Корнелис се обръща към мъжете:

— Бъдете така добри да ме изчакате в офиса.

— Не, върни се на работа.

— Но…

— Моля те. Всичко ще е наред. Освен това дъждът спря.

— Но ти не можеш да се върнеш сама, няма да се чувстваш добре…

— Мария ще дойде да ме прибере. Моля те, върви.

Корнелис прави пауза, поглаждайки брадата си. Двамата мъже го чакат нервно. Зная, че съм спечелила. Той ме целува по бузата и после тръгва. Вървя надолу по страничната уличка към хирурга. Чувам стъпки зад себе си. Ян е. Той ме хваща за лакътя и ме насочва към вратата на някаква таверна. Сядаме на една маса. Мястото е почти празно; не познавам никого тук. Освен това нямам навика да ходя по бирарии, а и тази е доста далеч от дома ми.

— Какво ще правим? — питам го. — Ако отида в ателието ти, ще ме видят. Рано или късно ще ме видят.

— Изглеждаш толкова красива. — Без да откъсва поглед от мен, Ян избърсва лицето ми с кърпичката си. — Ела в леглото ми.

— Не мога! Ще ме видят.

— Ела, когато се стъмни.

— Пак ще ме видят.

— Мила, не мога да живея без теб.

Едно момиче ни донася чаши с бира. На стената виси клетка. В нея папагалът се придвижва по пръчката си, като мести последователно крак след крак. Доближава се колкото може по-близо до нас, а после навежда глава и започва да ни гледа с едно око.

— А и сега се очаква да ми липсва зъб — казвам аз.

— Бих си извадил всичките зъби заради теб.

— Не! Вече си имам един старец, не ми ли стига?

Спонтанно и двамата прихваме да се смеем. Навеждаме се един към друг треперещи. Как мога да се подигравам на съпруга си? Ще горя в огъня на ада.

— Как понасяш да те целува?

— Не…

— Тези мършави ръце около теб, не мога да го понеса…

— Престани!

Вярно е, разбира се. Киселият дъх на Корнелис… сивата му отпусната кожа… другата част, за която не искам дори да си помислям… но си замълчавам. Нима това не е достатъчно предателство? Под масата Ян хваща ръката ми.

— Ела при мен довечера.

Гледам го — буйната му влажна коса, сините му очи. Погубена съм.

— Защо не си готова? — пита Корнелис. — Шест часът е.

— Не ми се ходи.

— Но ти обичаш да играем карти със семейство Коникс. Миналия път спечели, помниш ли? А и току-що им доставиха клавесина. Миналата седмица им каза, че искаш да го пробваш.

— Още ме боли зъбът.

— О, милата ми, дай да погледна.

Аз отстъпвам назад.

— Не…

— Сигурно е болезнено.

— Камфоровото масло облекчава болката, но искам да си легна рано.

— Тогава ще остана с теб.

— Не!

— Какво удоволствие ще е, ако не си до мен.

— Предпочитам да съм сама — отговарям аз. — Днес не съм приятна компания. Наистина, скъпи, ще си легна рано. Моля те, върви — те са най-старите ти приятели, моля те, умолявам те.

Корнелис грабва наметалото си и тръгва към вратата. Изведнъж се затичвам след него и обвивам ръце около врата му. Изненадан, той се обръща; носовете ни се удрят един в друг. Залитаме в непохватността си.

— Съжалявам — прошепвам с лице, заровено в брадата му.

— Съжаляваш? За това че проявяваш такава нежност?

Той ме прегръща силно. За миг ми се приисква нищо от това да не се е случвало. Само да можехме да върнем времето и да сме си както преди — спокойни и защитени в тези стаи. Не мога да позная тази нова жена, чието сърце бие в мен — натрапница, която трябва позорно да бъде изхвърлена от тази къща.

— Не съм достойна за теб — прошепвам.

— Как може да говориш така? — милва ме той по косата. — Ти си моята радост, ти си моят живот.

Прегръщаме се отново и той тръгва.