Дебора Могак
Треска за лалета (36)

36
София

Глупакът и парите му бързо се разделят.

Поговорка за манията по лалетата в Зинепопен^[1] на Висхер, 1614

Изказвам благодарствена молитва. Тази мъгла е Божието дихание, което ни закриля. Мога да се промъквам по улиците незабелязано. Призрачни фигури се приближават, подминават и изчезват; държат главите си приведени, внимават къде стъпват. Всички сме обвити в пашкули.

Ян и аз сме станали по-дръзки. Спалнята ми гледа към улицата. Корнелис спи непробудно в другата стая. През нощта Ян хвърля камъче по прозореца ми и аз се промъквам долу, за да му отворя. Не мога да рискувам да го заведа в леглото си. Освен това напоследък правенето на любов не е нещото, което ни вълнува най-много. Възпламенени от нова страст, ние се сгушваме един до друг на миндера и си шепнем.

Написала съм сумите. Ян носи парче хартия; то трепери в ръката му. Отново и отново бяхме залагали и печелили. Ян вече е част от висшата лига. Разменя печалбата с фючърси. Отдавна сме загубили от поглед луковиците; те са се превърнали в абстрактно понятие. Купуваме луковици, които никога не сме виждали и за които още не сме платили, залагаме на нови сортове, с очакване цената им да се покачи и после ги препродаваме. Някои луковици се купуват и препродават по десет пъти на ден, без изобщо някой да ги зърне. Надвесваме се над хартията и проверяваме сметките, тези зашеметяващи драскулки с молив. Толкова се вълнувам, че носът ми отново кърви и ги опръсквам с кръв.

Не само правенето на любов е в абсолютно забвение. Ян отдавна спря да рисува. Обладан от тази треска, прекарва дните си в четири различни таверни, шепне пароли, за да влезе в стаите, където текат търговете. Не мога да отида с него, за да не рискувам да бъда видяна; сега сякаш целият град е в таверните. Залозите се правят чрез едни дървени дискове. Те се подават от ръка на ръка. Цените на бройка се пишат върху тях с тебешир. Пазарят се; добавят се и се изтриват оферти, а сключената сделка се отпразнува с чаша вино. Ян взима заеми от приятелите си, за да финансираме следващата сделка, и им връща парите удвоени след седмица. Това е магия! Бог ни се усмихва; Той е на наша страна.

Избърсвам кръвта си от хартията и там остава кафеникаво петно.

През последните седмици Мария се е променила. Наедряла е, разбира се, надебеляла като луковица, подхранена с най-висококачествена тор. Онази вечер на вечеря Корнелис отбеляза:

— Видя ли какъв размер е придобила? Скоро ще изяде цялата ни къща.

— Винаги е имала добър апетит — отвърнах му аз.

Освен това се движи различно, поклаща се като кораб с вдигнати платна. Задъхва се от всяко усилие. В продължение на месеци аз върша по-тежките й задачи, чистя къщата и мия подовете. Тя не бива да губи бебето. От усилията и аз се задъхвам. През целия си живот досега никога не съм работила толкова. Размяната на ролите ни — аз слугиня, а тя господарка, която може да върши само най-леките задачи — се простира отвъд домакинската работа.

— Странно, нали? — казва ми тя един ден. — Вие се маскирахте като мен, а аз се обличах като Вас.

Разказва ми как се пременявала със синия ми елек, онзи — поръбения с кожа, и е дефилирала пред огледалото. Разменили сме си и ръцете. Моите са станали слугински — напукани и сухи.

— Втрийте гъша лой в кожата си — подсмихва се тя. — И ще станете истинска дама.

Нейните ръце са меки като на благородничка.

Къщата също се е променила. Сега я познавам много добре — болезнено добре: плочките от Делфт покрай стената, всяко играещо дете; мраморните подове, които сякаш са дълги цели мили. На горния етаж лъскам ли лъскам широките дъски на дюшемето. С навити ръкави търкам и бърша, а после се изправям на крака, пъшкайки. Релефните стени на Кожената стая събират прах; болка сковава раменете ми, докато стоя стъпила на стол и боравя умело с метлата. Долу, в кухнята, търкам керамичния под с мокър парцал. Преди къщата се състоеше от стаи, в чиито столове седях, по чиито подове ходех и чиито прозорци отварях, за да гледам на улицата. Тя беше нарисуваният фон на живота ми. Сега ми е позната всяка олющена тухла, всеки чвор в дървените настилки. Де да можехме да наемам още един слуга. Но това, разбира се, е невъзможно. Не можем да рискуваме да пуснем непознат сред нас в този критичен момент и аз стоически устоявам на опитите на съпруга ми да наеме такъв.

Вече съм в последния месец и нося обемиста възглавница, завързана около талията ми. Госпожа Моленер, съседката, ми зае няколко от своите рокли за бременни. Мария просто приши допълнителни парчета плат към своите. Навеждането е трудно — как се справят бременните жени? Изкушавам се да махна възглавницата, но какво ще стане, ако Корнелис внезапно се върне? Става все по-загрижен и отскача по време на работния ден, за да провери дали не съм започнала да раждам.

Посети ни доктор Зорг. На горния етаж той прегледа Мария и каза, че е в чудесно здраве. Изми си ръцете, слезе и каза на Корнелис, че съм здрава като бик. Има тясно лице, като на хрътка; никога не съм имала доверие на рижави мъже. Трябва да призная обаче, че изигра ролята си съвършено. Когато си тръгваше, ми прошепна:

— Приятелят Ви е прав. Вие сте храбра и уникална жена.

Мария ми каза, че ръцете му миришат на виолетки.

У нея има и друга промяна. През последните няколко седмици се е вглъбила в себе си. Седи сама пред изгасналия огън. Стои с часове пред прозореца и не помръдва, докато слънчевата светлина не угасне, сякаш чака гост, който никога не идва. Още по-лошо, отчуждила се е от мен; нашето сестринство е изчезнало.

— Вие и Вашите сметки! — ми казва един ден. — Само за пари мислите. Ами аз?

— Правя го заради теб! Ти ще се облагодетелстваш точно толкова, колкото и аз. Скоро всичко ще приключи и двете ще бъдем свободни.

— На Вас Ви е лесно — тросва се тя. — Променили сте се, София.

Вече ме нарича София, не мис или мадам. Нямам нищо против. Знам, че гневът й се дължи на страха. Изправена е пред раждане; ще отплава на пътешествие сред най-смъртоносните води — пътуване, което трябва да предприеме сама, защото никой не може да я придружи.

Вчера Ян изкара печалба от шестдесет и пет флорина. Шестдесет и пет флорина. Ковачът, който поправи пантите на шкафа ни, се оплака, че плаща толкова за едногодишен наем.

— Залагайте на лалета — го посъветвах аз. — Лесно е.

— Който хвърчи нависоко, отвисоко пада — отговори ми той. — Запомнете ми думите, повечето от тях са глупаци.

Той беше нещастен стар пияница.

Срещам се с Ян на уговореното място до фонтана. Отслабнал е, бузите му са изпити. Косата му, толкова буйна и къдрава, когато дойде у дома за първи път, е загубила блясъка си. Не ме поздравява; с блеснали очи грабва ръката ми за китката.

— Кажи ми, че трябва да го направим! Имаш ли смелостта?

Стиска ръката ми по-силно.

— Късметът е на наша страна през всичките тези седмици. Кажи ми, че трябва да сложим всичките си яйца в една кошница!

Има предвид, разбира се, риска на рисковете: най-опасния от всички. Кралят на кралете, Semper Augustus. Клас ван Хоохеланде има една последна луковица.

Ще глътне всичките ни пари, всеки стювер, е който разполагаме, а и доста повече. Още огромни заеми. Цената му постоянно скача нагоре-надолу. Всичко или нищо. Но ако успеем, ще можем да изплатим всичките си дългове, когато бебето се роди, и да устроим живота си наново.

— Мисля, че трябва да го направим — казвам аз.

— Скъпата ми, венчелистче мое.

Венчелистче мое — така ме нарича Ян напоследък.

Очакваме бебето всеки момент. За наш късмет коремът на Мария е малък — стегната издутина ниско долу. За страничен наблюдател тя е просто едро момиче, дебеличко под слоевете зимни дрехи. В последно време рядко излиза, а когато ходим на пазар, погледите са фокусирани върху мен, кораба с издути платна. Бременните жени поглъщат цялото внимание. Освен това Мария е прислужница и дори в нашата просветена страна слугите остават в периферията на зрението ни.

Когато двете сме сами, мога да се отпусна. Макар че това едва ли е точната дума, която описва нашето състояние на обтегнато напрежение. Утробата на Мария е придобила огромно значение за нас; магнетизмът и е по-силен от този на луната, която предизвиква приливи. Безгрижните минали дни отдавна ги няма. (Мария да хихика: Няма ли да е забавно, ако ти също забременееш!) Навлезли сме в последната фаза; нещата са сериозни.

Спалнята ми е подготвена за раждането. Съседите са готови да помагат. Пред камината е сложена дървена сушилка за пелените. Съседката госпожа Моленер ни е дала назаем плетена бебешка люлка във формата на лодка. Съпругът ми е извадил родилната нощница и я е оставил да чака в готовност. На рафта стоят купа и лъжица за овесена каша, за да се подсилвам по време на раждането, и бокал за подсладено вино, за да отпразнуваме щастливото събитие. Друг съсед, който има коняр, предложи услугите си да доведе майка ми, когато родилните болки започнат, но аз му казах, че тя е с твърде крехко здраве за такова пътуване. Всъщност излъгах семейството си за термина; те очакват бебето след още няколко седмици.

Истинското раждане, разбира се, няма да се проведе в тази стая. Когато Корнелис е на работа, аз водя Мария горе в таванското помещение. Тя пуфти и се задъхва по тясното стълбище и спира на половината път, за да си поеме въздух.

Това е малка тъмна стаичка, таванът й е направен от кръстосани черни греди. Корнелис не е идвал тук от години; никой не идва тук. Аз изчистих стаята, пометох паяжините и поръсих пода с лавандула. Подготвих родилното ложе; това е малко легло, вероятно използвано от някой слуга преди много време.

В ъгъла стои подпряна моята картина Любовното писмо. Ето я — нарисуваното мое аз, сама с мечтите си, уловена в момент на взимане на решение. Изглежда толкова невинна, толкова неопитна. Решението отдавна е взето; вече почти не мога да разпозная това нежно създание.

Мария седи на леглото и пъшка. Гърбът я боли. Сядам до нея и го разтривам.

— Той е добър лекар — казвам й аз. — И тя е много опитна акушерка. Каза, че има над хиляда успешни израждания. Ще бъдеш в добри ръце.

Изведнъж Мария избухва в сълзи.

— Искам си Вилем — плаче тя.

— Те ще се погрижат за теб, скъпа моя.

— Искам той да е до мен.

— Той няма да се върне.

— Искам си Вилем!

Тя хлипа неудържимо. Лицето й е мокро от сълзи и сополи.

— Как можа да ме остави в такъв момент?

— Той дори не знае. Трябва да го забравиш. — Избърсвам носа й с кърпичката си. — Скоро ще имаш прекрасно бебе…

— Искам него!

Опитвам се да я прегърна. Трудно е с двете огромни буци, които стоят между нас. Неспособна да я достигна, вместо това започвам да я галя — косата й, корема й.

Под престилката й усещам движение. Бебето рита. Рита с такава сила, че ръката ми отскача. Удря ме свирепо.

— Усети го — казвам й аз. — Опитва се да излезе. А когато това се случи, и двете ще бъдем свободни.