Дебора Могак
Треска за лалета (41)

41
Корнелис

Как гледаш в унес цветето и мислиш — о, колко е прекрасно!

И, о, то вече вехне под огнени лъчи на слънце ясно.

Внимавай — само Божието слово никога не прецъфтява.

А останалият свят какво е, какво ли представлява? Нищо.

Ян Брьогел Старши

Корнелис крачи нагоре-надолу. Викове от болка долитат от спалнята на София. Всеки писък пронизва сърцето му. Де да можеше да износи детето вместо нея. Би дал всичко — къщата си, богатството си — за да облекчи агонията й.

На масата стои пясъчният часовник. Обръща го вече два пъти; родилните й мъки продължават от два часа. Крачи напред-назад. Мраморните квадрати измерват интервалите между виковете й… черно… бяло… черно… бяло… като някаква гротескна игра на шах. Не сме нищо друго, освен пешки в ръцете на Бог.

Стаята е неестествено тиха, сякаш е притаила дъх. Навън е мрачно; дневната светлина едвам се процежда през прозореца. Върху излъсканата дъбова маса с извити крака стоят пясъчният часовник, една недоядена ябълка и два полирани свещника. Изглеждат като най-безжизнения от натюрмортите. Natures mortes^[1], така ги наричат французите — израз, който винаги е предизвиквал у него известна тревога. От горния етаж се чува вик — дрезгав, неописуем, нечовешки звук, който смразява кръвта му. На стената виси Сузана и старците. Сочната й плът измъчва Корнелис.

Някога я намираше за възбуждаща, а колко отвратителна му се струва сега, защото ето докъде го бяха довели плътските му желания: да донесе подобно страдание на жената, която обича най-много на този свят. Колко покорно се поддаваше София на похотта му нощ след нощ, и какъв е резултатът? Този ужас, който той не може да сподели с нея.

О, велики и всемогъщи Боже, ние, твоите раби, жалки грешници, в този тежък час на страдание те молим за помощ… спасил, о, Боже…

Черно… бяло… черно… бяло… Сега прави по-малко крачки между виковете й. Контракциите са по-чести.

Погледни надолу, умоляваме Те, и чуй как викаме от дълбините на болката си… чуй ме, о, Господи, Боже мой…

Черно… бяло…

Защото тачим Твоето Божествено величие и умоляваме за Твоята добрина… помогни ни, Боже, спаси ни, заради Твоето милосърдие…

Акушерката слиза по стълбите и влиза в стаята:

— Моля Ви, повикайте доктор Зорг — казва тя.

— Какво се е случило?

— Няма причина за безпокойство. Просто ми трябва помощ.

Акушерката му казва адреса на доктора. Къде е тази проклета слугиня? Корнелис грабва палтото си; ще трябва да отиде сам. Как можа Мария да изчезне точно когато е най-нужна? Щом пристигна у дома, се втурна да види София, тя му каза, че Мария е отскочила за някаква поръчка до шивачката, но това беше преди два часа. Шивачката е на едва няколко пресечки. Къде, за бога, е тя?

Корнелис бързо излиза навън, за да отиде да извика лекаря сам. Започнало е да вали.