Дебора Могак
Треска за лалета (57)

57
Ян

Който си ляга с кучетата, се събужда с бълхи.

Якоб Катс, „Морални емблеми“, 1632

Часът е шест. Великолепният огнен залез, залез, обливащ небето с пламъци, отдавна е угаснал. Паднал е мрак. В ателието на Ян се е събрала малка тълпа. Мъже седят на леглото; облягат се на стената и пушат лулите си. Следобед кредиторите му се събраха един по един. Към доктор Зорг, хазяина и момчето от Източната индийска компания се присъединиха месарят, ханджията и местният лихвар, който се занимава с отпускане на заеми — същинска акула. На всички тях Ян дължи крупни суми. Всеки път, когато на вратата се почука, Ян се сепва: Идва! Но Герит все още не се е върнал.

Някой е донесъл храна и напитки. На пръв поглед изглежда сякаш Ян е организирал банкет. Но разговори почти няма. Кредиторите му чакат с каменни лица. Ще чакат докрай. Доктор Зорг отново изважда джобния си часовник и го поглежда. Месарят се обляга на стената и изпуква кокалчетата на пръстите си. Приличат на мрачни пътници, очакващи дилижанс, който никога няма да пристигне.

Отвън на улицата се е събрала друга малка тълпа. Мълвата е плъзнала: Ян ван Лоос чака да му доставят най-скъпата луковица на света. Ако може да се вярва на слуховете, цената й днес се е вдигнала до небето. Шепот преминава от човек на човек. Струва колкото сандък със злато; струва колкото кораб, пълен със злато; струва колкото флотилия, пълна със злато; струва колкото цялото съдържание на хазната на щатхалтер Фредерик Хендрик^[1]. Струва толкова злато, достатъчно, за да изхрани всеки мъж, жена и дете в републиката до края на живота им. Струва колкото всичкото злато на този Златен век и дори повече.

— Но това е просто луковица — казва някой. — И бездруго всичките изглеждат еднакво. Как можете да сте сигурни каква е?

Вътре Ян се е скрил в кухнята. Непоносимо е да гледа лицата на гостите си, а разговорите отдавна са секнали. Стават все по гневни, усеща го. Те, разбира се, се съмняват в съществуването на тази луковица. Подозират, че ги е излъгал, и сега подозренията им са прераснали в сигурност. Станали са жертва на измама и колкото и да се опитва да ги разубеди, като им казва, че Герит ще се върне скоро; че три групи търговци го очакват в Петлето, готови да наддават за луковицата; колкото и да ги уверява, че скоро ще държат парите в ръцете си, знае, че вярата им в него — колеблива в най-добрия случай — съвсем се е изпарила.

Ян седи там и гледа купчинката пръсти на пода; изпусна гипсовата ръка, докато събираше багажа, и помете парчетата в ъгъла. Как можа да повери луковицата на Герит? Човекът е слабоумен. Не — всъщност истинският идиот е Ян. Трябваше да настоява да отиде сам. Можеше да завлече доктора със себе си. Явно съвсем се е бил побъркал.

София сигурно се тревожи. Почти не му беше останало време да мисли за нея; беше останала на заден план. Смъртта й, макар и инсценирана, изглежда, някак я беше отделила от драмата на живота. Сигурно чака бележка, че е осребрил луковицата и разчистил дълговете си; сигурно чака пристигането му. Трябваше да прекара нощта с нея в къщата на Матеус, преди да потеглят на разсъмване. Лизбет ще им сготви гъска, за да празнуват.

И тогава Ян го чува: звук от тихо пеене. Влиза в ателието и се втурва към прозореца. Много е слабо, но явно се приближава. Разпознава го, както родител разпознава гласа на рожбата си сред шумотевица от гласове.

Елате всички прелестни девици,

в разцвета на ваш’та красота…

Гласът се приближава. На улицата тълпата хихика и се отдръпва, за да стори път. Герит изплува от тъмнината.

Ще се грижа за градините ви чисти,

никой мъж не ще докосне вашите цветя…

Със силно тра-ла-ла и хей тра-ла-ла…

Герит се олюлява, запазва равновесие и се запътва към входната врата.

Ян я отваря широко. Герит влиза, преплитайки крака.

— Къде беше, за бога? — пита го Ян. — Казах ти да се върнеш право вкъщи!

— Бях… — Герит заваля думите. — Бях… бих се с испанците…

Едната ръка е свил върху гърдите и пази нещо. Другата размахва енергично из въздуха.

— Бум, трас! бих се и спечелих. — Поглежда към мъжете в стаята и примигва с очи. — Здравейте! Банкет ли си правите? Може ли да се присъединя?

— Не — казва Ян. — Не си правим банкет. Чакаме теб.

Той бута Герит да седне на един стол.

— Къде е пакетът? — произнася думите бавно, сякаш говори на малоумен. — Пакетите, които те помолих да донесеш. Къде са?

— Тук са. — Герит отгръща жилетката си гордо и изважда два пакета, увити в хартия. Вече са изпомачкани; вървите са се разхлабили. — Взех ги, точно както ми каза.

Подава ги на Ян. Ян слага пакетите на масата. Мъжете гледат хипнотизирани. Не се чува звук, освен от хриптящите дробове на Герит; диша тежко, запъхтян от усилията.

Ян развързва първия пакет. Вътре има бучки пигмент, увити в тънка хартия. Тишина. Ян отваря другия пакет. Там има трохи и начупени парченца от сладки.

— Извинявайте, сър — промърморва Герит. — М-м-малко… ги смачках… битката, нали разбирате… срещу испанците.

Ян прошепва:

— Къде е луковицата?

Герит го поглежда; устата му зяпва в почуда.

— Кое?

— Третият пакет, Герит. В него имаше луковица на лале.

— Лукът? Изядох го.