Дебора Могак
Треска за лалета (61)

61
Вилем

Кои води не са засенчени от платната на корабите й!

На кое тържище не се продават стоките й?

Кои народи не е виждала тя, облени от лунна светлина,

тя, която сама определя законите на целия океан?

Йост ван ден Вондел

Долу на пристанището са акостирали шест кораба от флота. Тълпи от моряци се изсипват на сушата и за пръв път от месеци стъпват на родна земя. Някои падат на колене и целуват пръстта, като благодарят на Бог за безопасното си завръщане у дома; други се запътват към вертепите. Брегът кипи от живот — роднини, джебчии и леки жени се тълпят около новодошлите. Амбулантни търговци предлагат стоката си, като викат на висок глас. Светлина струи от таверните край пристанището; бордеите пулсират в ритъма на музиката.

Млад мъж се провира през тълпата. Носи принадлежностите си в торба, преметната през рамо. Минава покрай един уличен мангал и пламъците осветяват лицето му. Осемте месеца по море са преобразили Вилем. Загубил е пухкавите си бузки на кученце; лицето му е изпито и мургаво. Стъпва уверено. Морето го е направило мъж — хубав млад мъж, висок и строен, макар че все още има усещането, че земята се клатушка под краката му. Той не е същият Вилем, който си тръгна през март — съкрушен, пребит и с ограбени мечти. Загубил е невинността си — а това е нещо, което никога не можеш да си върнеш. Но в него се е настанило и нещо по-дълбоко: удивление.

Какви гледки видя! Планините например. Той е холандец, никога не беше виждал подобно нещо преди. Кой би могъл да предположи, че са толкова стръмни? Видя вълни, високи като планини, и планини, толкова високи, че сигурно достигат рая. Видя китове с размера на планини, китове, които изплуват на повърхността, пръскайки струя нагоре през дихателния си отвор, водата се плъзга покрай телата им, китовете се потапят в дълбините. Момент на затишие, и после величествените им опашки се надигат и ги следват. Беше видял падащи звезди в обсипаното със светлинки южно небе; беше видял пасажи летящи риби, проблясващи като сребърни стрели. Беше видял градове, които разпалват мечтите: сияйните куполи на Константинопол, запленяващите, отразени във водата улици на Венеция, порочни и съблазнителни, сякаш е по-страстната сестра на Амстердам.

Вилем се беше удивлявал и беше предизвикал удивление у други. След първата си катастрофална среща с проститутка беше наваксал за изгубеното време и ответната реакция беше наистина задоволителна. На три езика леки жени бяха изразили изумлението си от огромния му член. (Wat heb je een grotte lul! Che grozzo kazzo! Ku Kuzegar o khar o kuze faroush!) Членът му бе водил битки, както и самият той. Беше се борил срещу бурите в Бискайския залив, беше боравил с такелажа и беше връзвал въжета. Проведе война срещу треската и оцеля. И най-удовлетворяващото от всичко — би се срещу испанците и като доказателство сега има пълна кесия.

Защото Вилем носи в джоба си злато. Не златото на един глупак, което издуваше джоба му последния път, когато бродеше из тези улици — това са истински пари, плячкосани с патриотичен дух. Докато ескортираха търговска флотилия, плаваща към Леванта^[1], корабът му беше нападнат от испански кораб. След ожесточена схватка нидерландците превзеха кораба, взеха товара му и си разделиха плячката. Капитанът и членовете на екипажа получиха полагащия им се дял от златото.

Нищо чудно, че Вилем изпитва дълбока благодарност към морето. То му беше предоставило две средства за препитание: рибата си, а после и своето злато. С тази плячка, плюс надницата му, има достатъчно пари, че да се уволни от флота и да започне нов живот. Очакванията му са все още скромни. Малко магазинче, това би го направило достатъчно щастлив. Обаче не за риба; вече му се гади от рибата. Иска да си отвори малко дюкянче за сирена, с Мария до себе си.

Всичките тези месеци се беше опитвал да я забрави, но не успя; тя е вътре в тялото му, като оловен куршум. Мария го беше осакатила. Може би на повърхността раната се е излекувала, но е скрита дълбоко под кожата му; и най-лекото движение провокира болката. Тя му липсва до отчаяние. Горчивината още не е преминала, разяжда сърцето му, но не е успяла да унищожи любовта му към нея. Тя е неговата духовна половинка; толкова е просто. В обятията на ръце под наем, той всъщност правеше любов с Мария; дивеше се на минаретата на Александрия през нейните очи.

Липсват му момичешкият й смях и напуканите й ръце, несломимото й добро настроение и начинът, по който внезапно потъва в мечтание. Липсва му тялото й. Обиколил е света, но центърът му на привличане се крие между чаршафите й. Изток, запад, север, юг — най-хубав е домът ти тук. Той е холандец до мозъка на костите си.

Мария може и да е омъжена; може да не работи вече за мистър Сандвоорт и да е отишла да живее с мъжа, в чиито страстни прегръдки я видя Вилем за последен път. Може съвсем да го е забравила. Разбира се, мислил е за това, всеки ден и всеки час, но то няма да го спре да се опита да я намери. Той е зрял мъж, вече с пари в джоба. И по-лоши врагове е срещал. А ако загуби битката и установи, че тя вече не го обича… това е нещо, за което не може да мисли, не и тази вечер.

Къщите на Херенграхт се издигат величествено на лунната светлина. Днес бият камбани; Вилем усеща миризма на готвено. Зад кепенците семействата вечерят. Колко странни, но все пак познати му се струват тези къщи. В предишния си живот той чукаше по техните врати. Прясна треска. Пряспа каракуда. Какво пътешествие беше направил, през какви бури, а за тях това е просто нощ като всяка друга. Под краката му земята все още се люлее с ритъма на морето. Толкова много месеци беше мечтал да се завърне тук, че почти не може да повярва, че се случва наистина; ще се събуди и ще види, че все още се поклаща в хамака си на люлеещия се кораб. Луната — неговата пътеводна светлина — го съпровожда, отразена във водата.

Стига до къщата. Сърцето му бие по-бързо. За миг куражът му изневерява. Мария беше негова приятелка, това е ужасното, тя беше най-скъпият му спътник в живота, а сега се бои да я види. Премества торбата на другото си рамо и се запътва към входната врата. Капаците на прозорците са вдигнати. Поглежда през стъклото.

В предната стая на масата гори лампа. Столовете са покрити с черен плат, а картините са обърнати с лице към стената.

Вилем спира вцепенен. Кръвта му се смразява. Мария е умряла. Знае, че това е глупава реакция. Тя е слугиня; смъртта й не би потопила цялата къща в траур. Освен това е твърде млада, за да умре. Това е немислимо. Светът обаче е пълен със странности. Вече не се осмелява да си вади каквито и да е заключения.

Починал е възрастният човек, разбира се. Това е логичното обяснение. Сигурно наскоро. Мария и господарката й скърбят — ако Мария изобщо живее още в къщата. Сигурно вече се е омъжила и се е изнесла преди месеци. Може дори и да не знае, че бившият й работодател е починал.

Всичко това минава през главата на Вилем, докато чука на вратата — плахо, от уважение. Минава доста време. Почуква отново, този път по-уверено.

Накрая забелязва някакво раздвижване в къщата. Трептяща свещ се появява в предната стая. Вилем притиска носа си към стъклото на прозореца. Старият мъж, облечен в нощница, с нощна шапчица на главата, изплува от тъмнината и бавно прекосява стаята. Брадата му сияе на светлината на свещта. Звук от вдигане на резе, превъртане на ключ. Вратата се отваря.

Вилем запазва самообладание:

— Съжалявам, че Ви безпокоя, сър. Дошъл съм да видя Мария. Тя все още ли работи за Вас?

Старият мъж се взира в него с присвити очи.

— Кой сте вие?

— Аз съм Вилем. Някога Ви продавах риба. Тя е моя позната. — Той се опитва да преглътне. — Не е мъртва, нали?

Мистър Сандвоорт го гледа втренчено.

— Не, — поклаща глава той. — Не, не е мъртва. Последвайте ме.

Вилем затваря врата след себе си и следва мистър Сандвоорт през приемната, през задната стая и надолу по коридора. Възрастният човек спира.

— Не — казва той. — Съпругата ми почина.

— Съпругата Ви?

Вилем се олюлява по стълбите, докато ги следва надолу към кухнята. Посреща го топлина и мирис на гозба. Масата е сложена за двама. Мария е седнала в един ъгъл, къпе бебе.

Тя вдига глава и го зяпва в почуда.

— Вилем!

Лицето й грейва, после придобива твърдо изражение. Вилем мести поглед от нея към бебето. За миг си помисля, че е нейно и на възрастния мъж — сцената изглежда толкова семейна, сякаш почти са женени. Главата му се замайва.

Мария се изправя. Очите й са присвити. Детето виси от ръцете й, сякаш държи голяма сьомга. Започва да го повива.

— Какво правиш тук? — пита тя хладно.

— Дойдох да те видя.

Поглежда дрехите му.

— Къде си бил?

— Присъединих се към флота — казва той. — Днес акостирахме.

Мистър Сандвоорт се обръща към Мария.

— Добре ли си, скъпа моя?

Тя кимва и сяда тежко. Вилем присяда на един стол. Чувства се нежелан тук, но няма да си тръгне, не още. Трябва да каже нещо на стария човек.

— Много съжалявам, сър, че съпругата Ви е починала.

— Смърт при раждане — казва Мария. — Това е бебето й. Казва се София.

— О.

Вилем се сконфузва. Мария все още го гледа студено, с присвити очи. Не изглежда щастлива, че го вижда. На ръката й няма пръстен, но това не доказва нищо. Може би продължава извънбрачната си връзка с онзи мъж; все пак правеше същото и с Вилем. Пронизва го болка. Колко румена изглежда на светлината на огъня!

Мистър Сандвоорт прочиства гърлото си.

— Да те оставя ли с този млад мъж, Мария? Ще бъдеш ли в безопасност?

Мария кимва. Все още гледа Вилем. Мистър Сандвоорт излиза от стаята. Слушат стъпките му, заглъхващи в далечината.

— Защо ме изостави? — избухва Мария. — Как можа да го направиш?

— Аз? Ами ти?

— Защо го направи?

— Защото те видях — отвръща й той. — С онзи мъж.

— Какъв мъж?

— Знаеш кого имам предвид.

— Какъв мъж — тя повишава тон. — Какъв мъж? Къде?

— Проследих те онази нощ. Видях ви да се целувате.

— Да се целуваме? Какво имаш предвид?

— Не лъжи, Мария…

— За какво говориш? Не те разбирам. Защо си дошъл тук след всичките тези месеци, ако ще ми крещиш?

— Не крещя!

Очите й се наливат със сълзи.

— Мислех, че ме обичаш.

— Разбира се, че те обичах!

— Затова ли ме изостави? Защото ме обичаше? Разби сърцето ми, Вилем.

Започва да плаче.

— Добре — казва той. — Ако ме обичаш, ела с мен.

— Какво?

— Ела с мен още сега.

— Сега?

— Омъжи се за мен.

— Но, Вилем…

— Мислиш, че не съм достатъчно богат? Не съм богат колкото него?

— Колкото кого! — изкрещява тя.

— Имам пари… искаш пари, аз имам пари.

Той бърка в джоба си.

— Не искам пари. Какво ти става?

— Покажи ми, че ме обичаш. Кажи ми, че ще дойдеш с мен.

— Не мога.

— Виждаш ли? Не ме обичаш.

— Вилем, не мога да си тръгна! Заради бебето.

— Намери гледачка.

— Не мога. Трябва да остана тук с бебето. Ти не разбираш.

— О, разбирам всичко…

— Не, не разбираш! — крещи тя. Момиченцето се разплаква. С почервеняло лице Мария го взима на ръце. — Не мога да я оставя, защото е моя.

— Какво?

— Тя е моя, глупако. Моя е, наша е. Тя е твоя!

Бебето изпищява. Мария гледа смутена към Вилем. Бебето вече пищи с пълен глас.

Мария развързва корсета си. Блузата се свлича от раменете й. Слага бебето на гръдта си.

Вилем я гледа как кърми детето. Малки пръстчета се притискат към плътта й, сякаш свирят мелодия. Влажните черни къдрици на бебето, прилепнали по главичката му, са в контраст с бялата кожа на Мария. В замайващата тишина той чува влажния звук на сученето на бебето; това е тайнство, жаден звук, звук на напрегната съсредоточеност. Чувал го е и преди, при малките кученца. Умът му работи усилено; опитва се да преброи месеците назад във времето. Никой от тях не чува как вратата се отваря.

— Добре ли си, скъпа моя? Всичките тези крясъци…

Корнелис се спира на прага и зяпва Мария учудено. Плачът е спрял. На светлината на свещта Мария стои гола до кръста. Старият мъж гледа как бебето му суче от гърдата й.