Дебора Могак
Треска за лалета (53)

53
Герит

Когато възелът е хлабав, връвта се изплъзва.

Якоб Катс, „Морални емблеми“, 1632

Герит едва се влачи по улицата. Краката го болят; вече прекоси града веднъж и сега е на половината път обратно. Още малко и ще си е у дома. Ще достави пакетите, Ян ще му плати и вече ще бъде свободен човек.

Някъде в далечината чува думкането на барабан. Тиха музика се носи из въздуха. Звукът го тегли натам; сякаш е вол дърпан от въже. Следва го и се озовава на пазарския площад. Събрала се е тълпа. Стискайки здраво пакетите, той си проправя път. Спира в транс и се вторачва в сцената.

Трупа странстващи артисти се е установила в единия ъгъл на площада. Мъж, облечен като клоун, жонглира с топки. Герит обожава жонгльорите. До него един смугъл маг е стъпил върху сандък и развява шалове. Герит обича маговете още повече. Следва бързо барабанене за създаване на напрежение. Магьосникът разгръща един шал: отвътре литва гълъб. Тълпата реве. Герит зяпва в почуда.

Магьосникът поставя яйце върху дланта на ръката си. С широка усмивка го показва на публиката. Свива пръстите си в юмрук. Следва бързо барабанене. Той отваря дланта си. Празна е. После прокарва ръка зад ухото си и — хоп, изненада! — изважда оттам яйцето.

Тълпата реве по-силно. Герит стои със зяпнала уста. Как го прави този човек? Това е магия! Умът на Герит се опитва да го проумее, ала това е отвъд границите на способностите му. Като тези пигменти тук в пакета. Просто бучки и кристали, нищо повече. Ян ще направи така, че те да изчезнат. Ще ги превърне в дървета. В небе!

Герит стои там, омагьосан като дете. Идва още един човек, облечен като ориенталец. Той гълта пирони. Пирони. Герит не може да понесе тази гледка. Затваря очи и в следващия миг, когато отново ги отваря, мъжът бълва пламъци от устата си.

И тогава довличат едно магаре. То е толкова кльощаво, че буди жал, а на главата му е нахлузена качулката на лош ученик^[1]. Мъжът прилича на циганин — съсухрен, с рунтави мустаци. Облечен е като учител и носи черна дъска, която подпира пред магарето. Той развява камшика си; животното не помръдва.

Герит стои като закован. Някакъв сакат му поднася кутия за милостиня, но той не му обръща никакво внимание. Мъжът отново изсвистява с камшика си.

— Време за училище, Добин!

Тълпата се хили.

Герит е простоват мъж с мекушаво сърце. Обича всички беззащитни същества — кученца, котенца. А най-много обича магаренцата — техните големи пухкави глави, ушите им. Може би защото самия него го наричат магаре; когато Ян му се ядоса, го нарича магаре.

Магарето отказва да застане на колене. Стои там на изящните си копита, едрата му глава виси надолу. Изглежда толкова тъжно, ушичките му стърчат през дупките на качулката. Помръдват се напред-назад.

— Време е за математика, Добин!

Мъжът отново размахва камшика си. Магаренцето повдига глава и изревава — звук на бездънно отчаяние.

Изведнъж мъжът се ядосва. Удря магарето веднъж. Тълпата се подхилва. След това започва да го шиба наистина — силни, парещи удари.

Очите на Герит се наливат със сълзи. Горкото безмълвно същество. Сега тълпата се смее. Как могат? Магарето стои там, олюляващо се под ударите на камшика.

Нещо прищраква. Герит пуска пакетите и си проправя път сред тълпата.

— Това не е х-х-х-хубаво! — изревава той.

Мъжът го гледа изумено. Герит изтръгва камшика от ръката му.

Развърта го като истински артист. Камшикът изсвистява над главата му. Тълпата ахва. После — прас! — удря мъжа. Налага копелето все по-силно и по-силно; камшикът пее из въздуха. Мъжът се свива и започва да отстъпва назад, прикривайки с ръце лицето си. Тълпата реве все по-силно и по-силно.

Сега Герит подгонва мъжа из площада. Тълпата ръкопляска, хората се притискат по-плътно едни към други, за да му освободят място да мине. Човекът бяга на зигзаг между сергиите и прескача щайга с ябълки. Герит го преследва освирепял. Мъжът се шмугва в една алея и изчезва.

Изведнъж Герит се оказва герой. Хората го потупват по гърба. Избутват го до близката таверна. Около него се чуват гласове.

— Добре го подреди, без майтап!

Герит усеща слабост. Трепери от шока, защото по принцип не е агресивен. Всъщност никога не беше удрял когото и да е през целия си живот.

Някой го слага да седне на една маса.

— Заслужи си го — казва някакъв глас, — подлият страхливец!

— Просто не беше справедливо — промълвява Герит скромно. — Горкото магаренце… бедното глупаво същество. И аз съм бедно глупаво същество, но господарят ми бие ли ме?

Всички избухват в смях. Герит се изчервява, доволен от собственото си остроумие. Слагат халба с бира пред него.

— За сметка на заведението е — усмихва му се една едра, румена жена.

— Само една — казва той. — После трябва да вървя.

Той все още трепери; едва успява да вдигне чашата до устните си.

— Чух суматохата — казва жената. — Видях какво направи, Знаеш ли какво? Погребала съм двама съпрузи, а ти си повече мъж и от двамата, взети заедно.

Герит гледа хипнотизиран гърдите й. И двете… Това са най-големите гърди, които някога е виждал. Те имат свой собствен живот, надигат се като живи същества, които се опитват да се наместят удобно под блузата й. Изгълтва бирата си.

Към тях се присъединяват още хора. Жената им разказва за храбрия подвиг на Герит.

Герит обяснява:

— И аз самият съм бедно старо магаре, но нима господарят ми ме бие?

Всички отново избухват в смях. А той истински се забавлява.

Влиза някакво момче. Оставя три пакета на масата.

— Изпусна ги — казва му той.

Герит ги гледа с широко отворени очи. Леле! За малко! Цялото това вълнение беше изтрило всичко от ума му. За малко да ги загуби. Наистина е дърто магаре.

Той се изправя на крака.

— По-добре да тръгвам.

Някой го бута да седне отново. Слагат още една препълнена халба пред него.