Дебора Могак
Треска за лалета (47)

47
Ян

Който праща известие чрез безумния, отсича своите си нозе и докарва на себе си вреда.

Притчи, 26:6

Чукане по вратата събужда Ян. Грее слънце; вече е пладне. След бодърстване цяла нощ той заспа по изгрев-слънце и спа непробудно.

Герит е там. Изглежда сконфузен — ръцете му висят, а едрото му подпухнало лице е зачервено.

— Просто наминах да кажа сбогом, сър, и да Ви пожелая всичко най-добро за бъдещето.

— А, дошъл си за парите си.

Герит пристъпва нервно от крак на крак.

— Само да се облека и ще отида да ги взема.

— Ще се върна по-късно…

Друго почукване по вратата. Герит отваря, докато Ян си нахлузва панталона. Влиза доктор Зорг. Изглежда изтощен — кожата му е посивяла, с черни кръгове под очите.

Ян му подава стол.

— Получих съобщението.

Зорг кимва.

— Всичко мина по план. Нормално раждане, слава богу, тя е здрава млада жена.

Ян все още е изтощен. За кратък миг на лудост си помисля, че лекарят има предвид София. После се опомня.

— Много съм Ви благодарен — казва той, като закопчава ризата си.

— Дойдох за остатъка от сумата. — Докторът посочва към прислужника. — Можем ли да говорим свободно?

Ян поклаща глава. Пикочният му мехур ще се пръсне. Ще му се докторът да дойде по-късно, когато може да мисли трезво. Трудно е да мисли за плащане за нещо, за което едва вярва, че се е случило.

Казва на Герит:

— Отиди в кухнята и донеси малко вино за доктор Зорг.

Герит излиза. Доктор Зорг казва:

— Имате сметката за моите услуги и тези на акушерката. Има малка допълнителна сума за… така да се каже, за носачите на ковчега. Те не бяха включени в първоначалното споразумение. — Той му подава лист хартия. — Затова крайната сума е малко по-висока.

— Елате пак днес следобед, когато Ви е удобно, и ще си уредим сметките тогава.

Ян му обяснява ситуацията. Как преди месец е купил луковица Semper Augustus за голяма сума пари. Производителят мистър Ван Хоохеланде съхранява луковицата му на много сигурно място.

— Знаете ли какво се случи с цената през последните няколко дни? — Ян повишава глас от вълнение. — Цената му се удвои, после рязко спадна, а сега, ако мога да вярвам на информацията, която ми беше дадена — а няма причина да се съмнявам, защото източникът ми е безпогрешен — когато снощи са закрили борсата, цената му е достигала четири пъти сумата, която аз платих, а днес се е увеличила още повече!

Лекарят обаче не проявява особен интерес. Седи и допира едни до други върховете на дългите си бели пръсти, така че ръцете му оформят пирамида.

— Затова ще трябва да отида при него сега, за да взема луковицата — казва Ян. — Няколко консорциума чакат, за да наддават за нея долу в таверна Петлето и до края на деня парите Ви вече ще бъдат в ръцете Ви.

На вратата отново се почуква. Герит въвежда едно момче. За миг Ян не успява да го разпознае.

Момчето казва:

— Дойдох да взема парите за билетите.

— Какви билети? — пита Ян глуповато.

— Два билета до Батавия — казва момчето, — за Императрицата на Изтока.

— Но нали се бяхме разбрали да платя в деня на пътуването…

— Господарят ми каза, че понеже отплавате призори, трябва да платите предишния ден.

— Напускате страната? — тонът на доктора е остър.

— И няма да се връща — добавя Герит.

— Добре, добре! Отивам да я взема. — Ян се обръща към доктора. — Елате тази вечер в шест. Дотогава всичко ще е уредено.

Настъпва тишина. Доктор Зорг оглежда него, оглежда стаята със събрания багаж и другия малък кредитор, който чака нетърпеливо.

— Бих предпочел да изчакам тук — казва той, — ако нямате нищо против.

Ян го зяпва в почуда:

— Какво?

— Без да проявявам неуважение, сър. Но спецификата на работата ми… предполагам, че ме разбирате… типа хора, с които правя бизнес… Ами, човек трябва да е предпазлив.

— Мислите, че ще се измъкна? — Ян е смаян. — Така ли? Мислите си, че ще избягам?

Докторът свива рамене.

— Бих предпочел да не го формулирам точно така…

— Нямате ми доверие?

Следва мълчание. Тримата мъже гледат Ян. Докторът казва:

— Моля Ви, не го приемайте лично. Просто бих предпочел двамата с Вас да останем тук, а да изпратите слугата си.

Ян се изправя.

— А защо не ме придружите? — Отива до вратата. — Ако не искате да ме изпускате от поглед, елате с мен. Всички ще отидем заедно.

Момчето отвръща:

— Имам заповед да остана тук с Вас. Да не напускам къщата, докато не получа парите в ръцете си. Такива заповеди са ми дадени, сър.

В безизходица е. Ян поглежда ту едното лице, ту другото. Доктор Зорг си разглежда ръкава. Момчето си играе с шапката си, мачка я в ръка, сякаш е парче тесто.

— Изпратете слугата си — повтаря доктор Зорг, — и ще приключим… с всичко това.

Ян сяда тежко на леглото. С глупавата си доверчива физиономия Герит повдига вежди. Не е съвсем сигурен какво точно се случва, но е разстроен, че вижда господаря си в беда.

Ситуацията е абсурдна. Ян би поверил на Герит живота си, но дали би му се доверил за тази задача? Герит чака; всички чакат. Ян го води в кухнята.

— Герит, чу какво казаха хората. Искам да изпълниш няколко задачи за мен. Колкото се може по-бързо. Без да се размотаваш, разбираш ли? Просто го приеми като последната ти задача, заради добрите стари времена.

Герит кимва.

— К-к-какво искате да направя?

Той винаги е заеквал, сякаш езикът му е твърде голям за устата.

Жизненоважно е Герит да не разбере каква е стойността на пакета, който ще вземе от дома на Клас ван Хоохеланде. Ян има кошмарно предчувствие за реакцията на Герит — да, дори и на верния, предан Герит — ако разбере, че държи в ръце нещо със стойността на къща на Принсенграхт. Това би подложило на изпитание даже светец. Дори и Герит да не избяга с луковицата, той може да се изкуши да се похвали. Ян си го представя как среща някой от приятелчетата, с които пият, посочва пакета и казва: Никога няма да познаеш какво имам тук. А и Герит да не я открадне, има реална възможност някой друг да го направи. Кръгът от приятели на Герит е по-лош и от този на Ян. Ян трябва да измисли още някакви задачи, за да прикрие важността на тази. Той пъха малко пари в ръката на Герит.

— Купи ми малко пигменти — ето, ще ти направя списък. И купи половин дузина канелени сладкиши от сладкарницата за тези господа тук. И ми донеси един пакет. Очаква ме на този адрес.

Той го записва върху парче хартия; ръката му трепери.

— Намира се на улица Сарфатистраат, в другия край на града. Ще се справиш ли?

Герит кима.

— И се върни веднага тук, разбираш ли?

— Да, сър.

Герит се обръща, за да тръгне. Ян го потупва по гърба, сякаш е баща, който изпраща сина си за пръв път навън, в големия свят. Ян стои на прозореца. Наблюдава как Герит се движи тромаво надолу по улицата. Поне тръгва в правилната посока.

Ян си мисли: Този мъж държи живота ми в ръцете си.