Дебора Могак
Треска за лалета (31)

31
София

Дръж се винаги така благоразумно, сякаш те наблюдават десет очи и те сочат десет пръста.

Конфуций

Искам да те държа в обятията си и да усещам как сънуваш. Думите му са жигосани в сърцето ми. Начинът му на изразяване е детински — Ян е слабо образован занаятчия, всъщност по-слабо, отколкото съм аз. Любовните му думи за мен винаги ще звучат тромаво.

Ще прекараме нощта заедно. Не само една нощ, а две! — заради ненаситната ми страст. Съпругът ми си мисли, че отивам в Утрехт. Вече писах на семейството си, за да ги уведомя за състоянието, в което се намирам. Те биха се радвали да ме видят. Чувствам се точно толкова виновна, че ги мамя, колкото се чувствам и пред Корнелис. По някое време наистина трябва да ги посетя, но все го отлагам — те ме познават толкова добре, че със сигурност ще разберат лъжата ми. Особено малката ми сестра Катарейн — тя има зорко око и ще отгатне, че има нещо подозрително. В някакъв момент ще трябва да се изправя лице в лице с тях, но още не съм готова.

Ела при мен и остани цялата нощ. Не мога да повярвам, че това наистина ще се сбъдне. Когато се промъквам в ателието му през деня, не можем да останем сами — чиракът му е там, а понякога и слугата му; веднъж бяхме прекъснати от някакъв мъж, който дойде да разгледа творчеството на Ян, и се наложи да се крия зад балдахина на леглото. Колкото до вечерите — дори когато съпругът ми не е у дома, сега е още по-опасно да излизам от къщи, тъй като лятото е в разгара си и навън е светло до девет. Загубих вярната си съучастничка тъмнината — това огромно наметало, което ме обгръщаше и предпазваше по-добре от моето собствено. Дори когато успявам да се измъкна, разполагаме само с един час. Тръбата на нощната стража зазвучава в десет и всички, които са навън, се прибират по леглата си. Каква безупречна трудолюбива нация сме. В леглата преди десет, верни съпрузи и верни съпруги. Това не е град за любовници, защото на онези, които остават навън до късно, се гледа с подозрение.

Късна сутрин е. Когато излизам от къщата, Корнелис вече е отишъл на работа. Даде ми подаръци за семейството ми. Скрих ги на тавана. В някаква степен това ми се струва също толкова голяма мерзост, колкото и по-голямата ми измама.

Прекръствам се и се моля за безопасно пътуване. Никой бурен океан не крие толкова ужас, колкото тези слънчеви улици. Дори испанската флота с оръдия, насочени срещу мен, не ме плаши толкова, колкото съседите, които мога да срещна по пътя към пазара.

Времето се разширява и свива. Ние го кътаме като скъперници или гледаме как се разпилява на вятъра. То прекъсва сънищата ни — нощем е точно оповестявано с напевен глас от нощната стража, която грубо ни буди. После над нас отново се спуска тишина. Когато съм сама в къщата, ми се струва безкрайно — минутите пълзят покрай мен.

В студиото на Ян обаче го умолявам да спре. Как е възможно пясъкът да се сипе толкова бързо? Но времето, прекарано тук, дори когато вече е свършило, няма край; то е винаги с мен. А сега то има нова движеща сила — девет месеца, които текат все по-бързо с неумолимото приближаване на ноември. От този момент нататък не мога да си представя нищо. През ноември прекрачваме навън от сградата и стъпваме в празното пространство пред нас, а този път някак не вярвам, че ще полетя.

Точно сега обаче времето ми се струва спряло. Ян и аз прекарваме деня в леглото му. Нямам представа за часа; уличните шумове навън сякаш са в друга държава, на мили разстояние. Той е изпратил Якоб вкъщи и е дал на Герит почивен ден. Запасил се е с храна за любовна обсада.

На пода, сред свалените ми дрехи, лежи възглавничката. Бременна съм само в петия месец; възглавничката е малка, зелена, кадифена; откраднах я от библиотеката. Сега, когато е отделена от тялото ми, изглежда абсурдно обикновена. Някак си се привързах към детето си от плат, моя мек съучастник.

Казвам:

— Скоро ще трябва да използвам голяма възглавница.

— Какво ще правим, София? Рано или късно ще се наложи да предприемем нещо.

— Живей за мига — отвръщам му безгрижно. — Нали това каза, когато рисуваше портрета ни? Улови го, докато можеш.

— Но какво ще стане, когато бебето се роди, дори и да избягаме, той ще ни намери.

— Ш-ш-ш, да не говорим за това сега.

— Ще ни преследва. Няма такова място, достатъчно далеч, където да можем да отидем.

Ян е прав. Осъзнахме, след като помислихме малко, че планът ни няма да проработи. Корнелис е могъщ човек, с връзки и влияние. Познава капитаните на корабите; как бихме могли да пътуваме, без да ни забележат? Дори да стигнем до Източните Индии, дори тогава няма да сме в безопасност. Корнелис поддържа връзки с търговците там, притежава плантация за подправки. Никъде на този свят няма да сме в безопасност.

— Бог ще ни даде отговор — отвръщам му аз.

— Наистина ли мислиш, че е на наша страна?

— Къде ти е Библията? Вземи един ключ.

Мария ме научи на това. Така общува с Бог, когато трябва да вземе някакво решение. Ян се връща в леглото, като носи Библията си. Тежи като паве върху колената ни. Затварям очи, отварям на произволна страница и слагам ръката му, която държи ключа, върху някакви думи.

— Чети на глас.

Той чете:

— Двете твои ненки са като близначета от млада сърна, които пасат между кринове… Из устата ти капе вощен мед, невесто, мед и мляко под езика ти^[1]. — Ян затваря Библията. — Ето ти отговора — смее се той, като се прекатурва отгоре ми.

Библията тупва тежко на пода; леглото се тресе.

Преди сън Ян избърсва лицето ми с топла вода. Клеча на нощното гърне. През това време той идва, коленичи до мен и развързва косата ми. Тези нежности ме карат да се разтапям от любов. Всеки предмет тук има сантиментално значение за мен, защото той го е докосвал. Дори прашните дъски на пода, защото носят тежестта му. Мирисът на ленено масло е по-благоуханен от всички подправки на Изтока.

Тази нощ спя в обятията му. Моят възлюбен е бял и румен, личен между десет хиляди други; бузите му — ароматен цветник, лехи с благовонни билки; устните му — крин, от който капе чиста смирна^[2]. Никога преди не бях спала гола до млад мъж. Колко сладко е тялото му, колко сладък дъхът му! Спим, преплетени един в друг. Кожата му е стегната и гладка. Раздвижва се и се обръща, поема ме цялата в обятията си, дланите му обгръщат гърдите ми. Висока съм точно колкото него, създадени сме един за друг. Ходилата ни се докосват.

Далеч в съня си чувам напевното: Два часа! Три часа! Щастието ми се мери в ритъма на часовете. Из целия град граждани лежат заедно, съпрузи и съпруги, прилежно подредени като предмети в шкафовете си. В чекмеджетата под тях са прибрани децата им, заченати законно. Семейства спят, сгушени удобно в мебелите си. Аз съм загърбила всичко това; излязла съм в открито море… тази нощ се нося по течението и няма връщане назад към предишния ми живот.

Усещам дъха на Ян в косата си. Издишва сънищата си; те проникват в мен като утринна мъгла. Позорно си мисля: Само ако можеше Корнелис да умре. Любовникът ми и аз щяхме да можем да спим заедно всяка нощ до края на живота си.

Това е толкова чудовищна мисъл, че незабавно я изхвърлям от съзнанието си. Вместо това започвам да си мечтая какво би било, ако бях срещнала първо Ян и имах свободата да се омъжа за него, да го обичам без чувство за вина. Никой не беше виновен, че се омъжих за Корнелис — да, имаше натиск от страна на майка ми, но можех да й устоя. Мога да виня единствено себе си за това, което, сега разбирам, е жертва на моята младост и надежди. Направих го, за да спася семейството си от зла участ, но каква зла участ ни очаква всички, ако не успея да измисля начин да измъкна себе си и Ян от този безразсъден план, който сме пуснали в действие?

Де да можеше Корнелис да е мъртъв.

Изведнъж се изправям рязко в леглото, напълно будна. Ян се раздвижва; прокарва езика си надолу по гръбнака ми.

— Измислих план — казвам аз.

— Какъв план? — промърморва сънено той.

— Има само един начин да се измъкна. И на него никога да не му хрумне да ме потърси.

Идеята е толкова очевидна, толкова изумително проста, че се учудвам как не съм се сетила по-рано.

За да успее този план, ни трябват пари, много пари. Ще трябва да проучим колко точно. Трябват ни малко и сега, за да го пуснем в действие. А после, през ноември, когато се роди бебето, ще ни трябват много повече.

Седим в леглото; слънчевата светлина струи през полуотворените кепенци. Някаква птичка пее пред прозореца; крещи дете. Бяхме загубили представа за времето. Не бяхме яли нищо. Все още се чувствам замаяна, сякаш някой ме е ударил с чувал с пясък.

— Помниш ли какво каза съпругът ми за лудостта, която е обхванала цялата страна?

— Ти си лудостта, любов моя. — Гали ме той по китката. — Ти си това, което ме е завладяло.

Не му отговарям.

— Тази мания по лалетата.

Той, разбира се, знае за какво говоря. Всички са се заразили, разпространява се като треска; през последната година е излязло извън контрол. Тайни сделки се сключват в таверни, трупат се огромни състояния. Нашите уравновесени граждани са като обсебени.

— Една луковица — помниш ли какво каза? Една луковица е продадена за всичките тези неща — коне, сребро…

— Какво предлагаш?

— Една луковица е била продадена на цената на къща — чух го миналата седмица — за стойността на къща на Принсенграхт.

Цялата съм потна. Нося неговата нощница. В скута ми се появява червена капка. За миг решавам, че е паднала от тавана. Друга капка… и още една. Тече ми кръв от носа.

Ян притиска кърпичка към ноздрите ми и държи главата ми назад. Кърпичката почервенява. Кръвотеченията от носа са странни, защото кървиш, без да изпитваш болка. Кърпичката подгизва. Когато Ян я маха, целите му ръце са в кръв.