Дебора Могак
Треска за лалета (14)

14
Мария

Любовта не може нито да бъде купена, нито продадена — единствената й цена е любов.

Якоб Катс, „Морални емблеми“, 1632

Мария седи до Вилем на задното стълбище. Слънцето залязва; високите стени хвърлят сянка върху двора. Това е малък затворен двор, до който по това време на годината слънчевата светлина достига за съвсем кратко. Метлата й стои на стража, подпряна на стената. Вилем гали пръстите й един по един.

— Трябва да втриеш малко мазнина в тях, любов моя. Гъша лой. Това ще те направи дама.

— Май е нужно доста повече, за да стана дама — смее се Мария.

Тя се обляга на него. Каменното стъпало, на което седи, е леденостудено, но не смее да го покани в къщата; не е сигурна дали господарката й е все още там. Писмото, изглежда, я разстрои; може би съдържаше лоши новини от семейството й. От вчера господарката й се държи странно. Два пъти този следобед си облича наметалото, а после го сваля. Последния път, когато Мария я видя, седеше до входната врата и усукваше кичур коса около пръста си.

— Мария, мила моя, трябва да те попитам нещо.

— Какво?

— Аз те обичам и ти ме обичаш. — Вилем увива ръка около кръста й. — Мисля, че не греша в това, което казвам.

— Разбира се, че те обичам. Вчера се разплаках заради една гъска. Цялата се разтрепервам, когато те видя. Не си ли личи?

— Затова ти и аз… да се оженим.

Тя кимва. Изпълва я щастие. Над зида, в ябълковото дърво в съседния двор един кос сипе песента си като монети, като сладко вино, о, главата й се замайва.

— Разбира се, че искам да се омъжа за теб, Вилем, но нямаме никакви пари.

— Само почакай. — Той й смигва съзаклятнически. — Имам планове.

— Какви планове?

— Не мога да ти ги разкрия, не още. Достатъчно е да знаеш, че ще те направя истинска дама и ще имаме къде да живеем, и тогава можем да си имаме бебета.

Бебета. Мария затваря очи. Те са шест. Винаги са шест. Вече ги усеща, боричкат се, за да се покатерят и да седнат на коляното й. В сънищата й те са рибки, но сега изведнъж стават осезаеми, реални. Смехът им отеква заедно с птичата песен.

— Как ще намериш пари? — пита Мария.

Вилем взима ръката й и я притиска към сърцето си.

— Довери ми се, сладост моя, любов моя.

Той взима нещата в свои ръце вече като съпруг. Дори гласът му звучи по-дълбок.

— Нека просто го наречем бизнес начинание.

Иска да се ожени за нея! Мария е втренчила поглед в единствената цветна леха. Млади стръкове са наболи през почвата, колко обнадеждени са! Буците пръст са отстъпили пред тяхната сляпа целеустременост. Пролетта е най-после тук. Тя поставя глава на рамото на Вилем и си мисли: В целия град няма други двама души толкова щастливи, колкото нас.