Дебора Могак
Треска за лалета (20)

20
Вилем

Където влезе виното, разсъдъкът излиза.

Якоб Катс, „Морални емблеми“, 1632

Вилем се олюлява по улицата. Хлипа с разбито сърце. Катранено тъмно е; светлината в живота му е угаснала. Върви от доста време; вече е някъде край Нюендейк. Усеща как от водата, покрай която върви, лъха хлад. Защо просто не се хвърли в канала и не сложи край на това мъчение?

Чува силен смях, пред себе си вижда таверна. От прозорците й струи мека светлина. Чува музика и гласове, които се издигат в песен. Поколебава се. Къде другаде да отиде? Какво друго да прави сега, когато животът му е съсипан.

Бута вратата. Мирис на пот и тютюн изпълва ноздрите му. Помещението е претъпкано с хора; колко отдадени са на забавленията си! Цигулар скрибуца на цигулката си. Жени седят на коленете на мъже; започнат ли да се смъкват надолу заради тежестта си, наместват задниците си по-удобно. Танцуващи двойки се блъскат в мебелите. Клиенти удрят чашите си по масите и пеят гуляйджийски песни:

Ожених се аз в сряда,

реших да водя трезв живот,

но май е по-добре във ада,

отколкото под брачния хомот!

Сервитьорките разнасят разпенени халби бира и си проправят път между потните тела. Кашлящ от тютюневия дим, Вилем сяда.

В четвъртък ходих във гората,

че добро й мислех на жената,

от леска отсякох си тояжка,

избрах я жилава и ячка.

— Какво ти е, нещастни gek^[1]? Дошъл си да удавиш мъката?

Мъжът, който седи до него, повдига въпросително вежди. Вилем изтрива носа си с ръкав. Да хленчи на тази възраст! Колко унизително.

— Жени — отвръща Вилем. — Проблеми с жените — звучи като човек с опит.

Мъжът кимва с глава.

— Жени! Всичките са еднакви. Не можеш никакво доверие да им имаш, sletten^[2].

Здраво млатих й краката,

здраво млатих й главата,

докато счупи се леската…

Има любезно лице този човек. Скулата му е обезобразена от белег. Стига до брадичката и дърпа надолу едното му око. Това му придава скръбен вид. И той е участвал във войните.

В неделя хапнах си и пих,

без жена да хока и гълчи.

С приятели бутилка пресуших

сега жената нова си мълчи.

Вилем решава да се довери на другаря си по чашка. Казва му колко много е обичал Мария и за изненадата, която й е носел тази вечер.

— Не съм комарджия, нали разбираш, но реших да опитам. Срещу малко пари мъжът, когото познавам, ми подсказа. Admirai Pottebackers — там е истината! Цените им ще стигнат до тавана, така ми каза. Малка инвестиция сега и след няколко месеца ще се заринеш с пари. Хареса ми името, тъй като изпитвам патриотични чувства и бях гледал как корабите му преминават, виждаха се от родната ми къща. Имаше и други адмирали, между които можех да избирам, много лалета носят имена на адмирали, но аз се спрях на това.

— И получи ли се?

— Какво? — пита Вилем.

— Зарина ли се с пари?

Вилем кимва и потупва портфейла си.

— Знаеш ли с какво започнах и какво успях да събера? Почти се разорих. Десет флорина.

— И колко има там сега?

Очите на Вилем се пълнят със сълзи.

— Щях да й кажа днес… мога да вложа тези пари в малко магазинче, може би с място за живеене над него, няма да се налага да трамбовам улиците, мога да й осигуря дом и можем да се оженим.

Той започва да хлипа.

— Колко, нещастнико?

— Седемдесет и осем флорина, толкова.

Вилем избърсва носа си в ръкава.

— Това е някакво чудо. Не мога да изкарам толкова пари и за шест месеца, не и ако нямам много късмет, това е някакво чудо, което ми се случи просто така, само няколко стари луковици, но къде е любимата ми, за да го споделя с нея?

Явно мъжът му е поръчал бренди. Вилем го изгълтва на екс; гърлото му пари.

— Жени! — казва човекът. — Да ги е…! — той прихва да се смее. — Е… ги! Само за това стават!

Той щраква с пръсти; някой отново пълни чашата на Вилем.

— Пий до дъно, всички сме били мамени от жени, лъжливи крави, но тук си сред приятели. И това е почтено място… ти май не си особено внимателен, щом се разхождаш с толкова пари в брой… това е почтено място, не сипват вода във виното и не хвърлят мръсни парцали в каните с бира както на някои други места, които знам.

Едно момче ми пратиха чирак,

бе много беден, макар и не сирак,

роден в приют на харлемския бряг,

отплава в бой срещу испански враг…

Главата на Вилем е замаяна, не е свикнал със силния алкохол. Изведнъж срещу него се появява момиче. Сякаш е изникнала от нищото.

— Нека ти представя малката си сестра Анете — казва мъжът. — И нейното сърце е разбито, нали, скъпа?

Момичето въздъхва.

— Бях измамена, така е.

— Милата ми невинна сестричка — казва мъжът.

— Това е…

— Вилем.

— Хубаво име.

Не е толкова хубава, колкото Мария; има кокалесто дребно лице с две розови петна на бузите. Но когато се усмихва, очите й блестят.

— Откъде си, Вилем?

Той й казва името на малкото си рибарско селце.

— То е съвсем малко, едва ли го знаеш.

— Напротив, знам го — отвръща тя. И аз съм родена там, наблизо. — Тя заобикаля масата и сяда приятно близо до него.

— Ти и аз сме от едно тесто. — Тя прави жест, посочвайки помещението. — Те не разбират какво е за нас този голям развратен град, какво е за теб и мен. Онзи мъж ме съблазни и примами да дойда тук. Каза, че ме обича, а после, когато не се поддадох на долната му похот — аз съм бедно момиче, но пазя своя дар, той е единственото съкровище, което притежавам — когато не му се отдадох, той ме изхвърли на улицата, без дори да ми каже „довиждане“. — Очите й се пълнят със сълзи. — Обичах го точно както и ти, както ти каза, че си обичал.

Вилем я прегръща. Усеща острите й рамене; в сравнение с неговата пищна Мария изглежда чуплива и крехка като птиче.

— Не плачи — казва той. — Аз ще се грижа за теб.

Пред тях слагат още напитки. Анете вдига чашата си.

— Да пием за нас и за хората в родните ни селца.

Той изгълтва напитката на един дъх; стаята се люлее.

— Толкова е красива — казва той, — знаех си, че не може да обича глупак като мен.

Анете се сгушва в него.

— Мисля, че глупачката е тя. Аз те намирам за красив.

Слага ръка на коляното му.

Той е на кораб; стаята се клати напред-назад. Китки от хмел, закачени на тавана, се поклащат в ритъм с тропащите крака. Братът на Анете сякаш се е изпарил.

За здравето на тези булка и жених,

за здравето на веселия ни войник,

откак слънцето е изгряло, пием тука

и цяла нощ ще пием за сполука!

Той се оглежда. Обича всички присъстващи. Обвити в дим, те сякаш танцуват в някакъв сън, а сега Анете го изправя на крака и двамата също танцуват, освен че краката му не правят това, което той иска. Олюлява се; тя го подпира, за да не падне. Държи го здраво; има силни малки ръце. Горе на стената редица окачени чинии се надвесват напред и отстъпват назад, дали няма да се прекатурят и да се сгромолясат отгоре им?

Минава време. Струва му се, че е тук от цяла вечност. Музиката ускорява и сега Анете се засмива. Зъбите й са пожълтели от тютюн; с известно учудване той осъзнава, че тя е много млада, почти момиче. Къде е брат й? Този човек трябва да се грижи за нея. Тя се притиска към Вилем и той усеща срамно желание. Как би могъл, когато обича Мария? Дяволска жена. Развратница. Да ги е….

— Вече си щастлив. — засмива се Анете в ухото му. — Нещо ми подсказва, че ставаш все по-щастлив.

Тя го притиска по-силно и се отърква в него.

— Искаш ли да ме заведеш у дома?

Той кимва. Трябва да се грижи за нея. Изгубена е също като него, трябва да се утешат взаимно. А и твърдото й напористо тяло кара костите му да се топят.

Води го през тълпата. Една стара жена им се ухилва, оголвайки венците си. Тя казва нещо на Анете, която се навежда напред и прошепва нещо в ухото й. Някой се блъска във Вилем; той залита, а после пак се връща в равновесие. Като поглежда отново жената, осъзнава, че не е стара, всъщност е на не повече от тридесет години. Мозъкът му е объркан. Нищо тази нощ не е такова, каквото изглежда.

Като го хваща за ръката, Анете го води на горния етаж.

— Къде живееш? — пита той.

— Тук — отвръща тя, — имам си малка стаичка. Ние сме едно голямо щастливо семейство.

Минават по тесен коридор. От двете страни има врати. Зад една от тях се чува писклив женски кикот. Зловещ като птиците, които се чуват нощем над блатата.

Анете вече е затворила вратата зад тях. Това е малка стая, с място, достатъчно само за едно легло. Дори и в най-добрия случай Вилем не мисли особено бързо; а пиян, чак сега осъзнава каква е. За момент е разочарован; още една мечта се стопява.

После изпитва облекчение. Тя е проститутка. Не е нужно да я пази, може да прави с нея каквото си поиска.

Тази мисъл го възбужда. Никога преди не е бил с проститутка, но всички други мъже са били — рибарите, с които търгува, собствениците на сергии на пазара. Дори и по-малкият му брат Дерек, ако изобщо може да му се вярва.

— Не се срамувай — прошепва Анете, като го дърпа на леглото. Ляга до него. Толкова е тясно, че са прилепени плътно един към друг; притиснат е към стената. Тя вкарва ръката му под полата си и напъхва пръстите му там. Колко е топло и хлъзгаво!

— Виждаш ли колко съм влажна заради теб — изстенва тя. — Нещо ми подсказва, че си голямо момче… Имаш ли изненада за мен там?

С чевръсти, опитни пръсти тя развързва панталоните му и плъзга ръката си в тях. Членът му е изправен и твърд.

— Чукай ме! — задъхва се тя. Изненадата й звучи истинска. Членът му е наистина огромен. Когато беше по-млад, това го караше да се срамува, това голямо тежко нещо, което се надига, но сега изпитва известна простодушна гордост.

— Смешно личице на паленце — казва тя. — Кой би могъл да предположи… такъв жезъл!

Тя го докосва с ръка; дишането й се учестява и той едва се сдържа. Целият трепери; още малко, и ще изпръска пръстите й.

— Нима не съм късметлийка тази нощ? — промърморва на себе си тя.

— Колко?

Това трябва да пита мъжът.

— С палка като твоята ще те изчукам безплатно.

Тя го бута да легне по гръб, вдига полите си и тръгва да го възсяда. После спира.

— Ох, повикът на природата — казва тя. — Трябва да пишкам, ще се върна след минутка.

Тя слиза от него, навежда се и го целува по члена.

— Ти стой тук, голямо лошо момче.

Вратата се затваря. Стъпките й трополят надолу по коридора.

Вилем лежи там възбуден. Обърканият му мозък едва помпи какво се е случило тази вечер. Мария? Тя е загубена за него. Леглото се люлее от опиянението му. Чувства се замаян, но не неприятно. Вече ще се присъедини към истинските мъже; скоро ще проникне в топлата й kut^[3] и ще може да прави с нея каквото си пожелае, нищо няма да я изненада. Наблюдава собственото си тяло. Рязко, в жадно очакване, червената главичка се надига. Ще те изчукам безплатно. Сърцето му прелива от гордост. Ех, да можеше Мария да го види сега! Здрава малка курва и ще го обслужи без пари. Ето какъв мъж е отблъснала Мария. Той лежи там и се усмихва. Нима не съм късметлийка тази нощ?

Може би трябва да й остави бакшиш, за да покаже, че оценява това, което прави за него. Бърка в джоба си.

Едва по-късно си спомня този момент. Ритмичното скърцане зад стената, приглушения кикот. Гредата, в която удря главата си, когато скача от леглото.

Вилем е отново долу в таверната. Ехти смях; цигулката скрибуца. Зачервени лица се хилят насреща му, докато си проправя път през тълпата. Сграбчва механджията.

— Къде е тя? — изкрещява му той.

— За кого говориш?

— Онази zakkeroller^[4]! Открадна ми портфейла!

— Не съм я виждал. — Мъжът се отскубва от ръцете му. — Съжалявам.

— Къде е брат й?

— Кой?

Той не й е брат, разбира се.

— Откраднаха ми парите — извиква той.

— Ей, ти, кого обвиняваш бе?

Един юмрук удря брадичката на Вилем и главата му се замайва. Стаята се върти. Някой май се смее — как могат да се смеят? Вилем пада тежко на пода и повлича един стол със себе си. Ритат го, а сега усеща как някой го дърпа навън през вратата, гърбът му подскача по стълбите, извлачват го навън на студената улица. Изправят го на крака.

— Разкарай се оттук, отрепка!

Някой отново го удря силно през лицето. Той се свива от болка; от носа му шурва кръв. Опитва се да прикрие лицето си, но друг държи ръцете му извити зад гърба.

После го бутат назад. Той се блъска в ниската стена, ограждаща канала. Някой вдига крака му нагоре. Вилем се опитва да го изрита, но сега го бутат няколко мъже.

Прекатурва се през стената. Водата го блъсва. Той плюе и кашля; дробовете му се пълнят. Водата е леденостудена; тя изтласква въздуха от дробовете му, а сега залива и главата му. Усеща как потъва… потъва… дрехите му го теглят надолу.