Сара Дж. Маас
Двор от мъгла и ярост (8)

Глава 6

Рисанд ми се беше подиграл за това веднъж, докато още бяхме „В недрата на Планината“. Попитал ме беше дали принудата да се ограмотя с представата ми за истинско мъчение.

— Не, благодаря — отвърнах аз, стисвайки вилицата си, за да не я запратя по главата му.

— Скоро ще станеш съпруга на Велик господар — продължи Рис. — От теб ще се очаква сама да водиш кореспонденцията си, дори да изнасяш речи. И само Котелът знае какво още могат да ти измислят Тамлин и Ианта. Да правиш менюта за приеми, да пишеш благодарствени писма за всичките ти сватбени подаръци, да бродираш трогателни мисли по възглавнички… Важно умение е. И знаеш ли какво? Към четенето ще включа и защитата от умствени атаки. Хубавото е, че можеш да ги упражняваш едновременно.

— И двете са важни умения — съгласих се през зъби. — Но не ти ще ме учиш на тях.

— Какво друго занимание ще си намериш? Рисуване? Как се справяш с четката напоследък, Фейра?

— Теб какво те интересува?

— Естествено, имам си свои мотиви.

— Какви мотиви?

— Опасявам се, че ако искаш да разбереш, ще трябва да приемеш предложението ми.

Нещо остро се заби в дланта ми.

Бях превърнала вилицата в нащърбено кълбо метал.

Щом я оставих на масата, Рис се засмя.

— Интересно.

— И снощи така каза.

— Не може ли да го повторя пак?

— Много добре знаеш какво намеквам.

Отново плъзна поглед по тялото ми, сякаш виждаше през финия плат, през кожата ми… чак до потъпканата душа под нея. После го върна към смачканата вилица.

— Казвал ли ти е някой, че си доста силна за Върховен елф?

— Така ли?

— Да разбирам ли, че са ти го спестили? — Той пъхна парче пъпеш в устата си. — Изпробвала ли си силите си срещу някого?

— Защо ми е да го правя?

И бездруго се мразех достатъчно.

— Защото си била възкресена от общата мощ на седем Велики господари. Ако бях на твое място, щеше да ми е любопитно да разбера дали не съм получил и нещо друго по време на ритуала.

Кръвта ми се смръзна.

— Не съм получила нищо друго.

— Просто би било доста… интересно — ухили се самодоволно той, — ако си получила.

— Няма нищо интересно и отказвам да ме учиш на четене и защита от умствени атаки.

— Но защо? От яд? Мислех, че двамата с теб сме преодолели случилото се „В недрата на Планината“.

— Дори не подхващай темата за онова, което ми причини там.

Рис застина.

За пръв път го виждах толкова неподвижен, макар и в очите му да бушуваше смърт. Тогава гърдите му се задвижиха, по-бързо и по-бързо.

Можех да се закълна, че по колоните зад него се разгърна сянката на гигантски криле.

Той отвори уста, привеждайки се напред, но от нея не излезе нищо. В следващия миг сенките, трескавият дъх и напрежението се изпариха и ленивата усмивка се върна на лицето му.

— Имаме си компания. Ще продължим този разговор по-късно.

— Не, няма.

В залата прошумоляха чевръсти, леки стъпки и тя изникна пред нас.

Ако Рисанд беше най-красивият елф, когото някога бях виждала, тя беше женският му еквивалент.

Лъскавата й златиста коса беше прибрана в небрежна плитка, а тюркоазените й одежди — същата кройка като моите — подчертаваха бронзовата й кожа и я караха да сияе под утринната светлина.

— Здравейте, здравейте — изчурулика тя и плътните й устни се разделиха в ослепителна усмивка, а кафявите й очи намериха моите.

— Фейра — подхвана спокойно Рис, — запознай се с братовчедка ми Мориган. Мор, това е прекрасната, очарователна, свободомислеща Фейра.

Хрумна ми да плисна чая си в лицето му, но Мор вече вървеше към мен. Всяка нейна стъпка беше уверена и решителна, грациозна и… непоклатима. Излъчваше ведрост, но и бдителност. Жена като нея нямаше нужда от оръжия, или поне не се налагаше да ги разнася в ножници със себе си.

— Много съм слушала за теб — рече тя, а аз станах на крака и протегнах смутено ръка.

Тя не й обърна внимание и директно ме награби в силна прегръдка. Ухаеше на лимон и канела. Опитах да отпусна напрегнатите си мускули, а тя се отдръпна от мен и ми се усмихна дяволито.

— Май си успяла да поизнервиш Рис — предположи и зае мястото си помежду ни. — Добре че дойдох. Въпреки че доста бих се зарадвала, ако някой срита задника на скъпия ми братовчед.

Рис плъзна смаян поглед към нея и вдигна въпросително вежди.

Аз прикрих усмивката, подръпваща устните ми.

— Приятно ми е да се запознаем.

— Лъжкиня — обвини ме Мор, докато си наливаше чай и пълнеше чинията си. — Не искаш да имаш нищо общо с нас. А злият Рис те държи тук насила.

— Доста си… бодра днес, Мор — отбеляза Рис.

Прелестните очи на Мор се вдигнаха към лицето на братовчед й.

— Прощавай, че се вълнувам, но доста рядко имаме гости.

— Би могла да запълваш времето си с работа — отвърна сприхаво той.

Аз стиснах устни. Никога не бях виждала Рис… ядосан.

— Имах нужда от почивка, а и ти ми каза, че мога да идвам тук, когато си поискам, затова реших най-сетне да се запозная с новата ми приятелка.

Примигнах, осъзнавайки две неща наведнъж: първо, говореше напълно искрено; и второ, нейния глас бях чула след снощната ни кавга. „Е, добре мина“, беше му се подиграла. Сякаш имаше и друг вариант, възможност за приятен разговор между двама ни с Рис.

До чинията ми се беше появила нова вилица. Взех я и набодох парче пъпеш.

— Двамата изобщо не си приличате — отбелязах накрая.

— Мор ми е братовчедка в най-широкия смисъл на думата — отвърна Рис. Тя му се усмихна ведро, поглъщайки лакомо парчета домати и бяло сирене. — Но сме отгледани заедно. Нямам други живи роднини.

Не се осмелих да попитам какво бе сполетяло останалите, нито пък желаех да си напомням чий баща беше отговорен за смъртта на моето семейство.

— А като моя единствена роднина — продължи Рис. — Мор вярва, че има право да се меси в живота ми както сметне за добре.

— Колко си кисел тази сутрин — заяви Мор и прехвърли две кифлички в чинията си.

— Не съм те виждала „В недрата на Планината“ — подхвърлих неочаквано и последните четири думи оставиха лош вкус в устата ми.

— О, не бях там — отвърна тя. — Бях в…

— Достатъчно, Мор — прекъсна я Рис с едва удържан тътен в гласа.

Нямаше как да не подскоча от тона му, да не се замисля върху отношенията им.

Рисанд остави салфетката си на масата и стана.

— Мор ще ми гостува до края на седмицата, но в никакъв случай не се чувствай задължена да й правиш компания. — Мор му се изплези. Той врътна очи с необичайно човешки маниер. После погледна към чинията ми. — Нахрани ли се? — Аз кимнах. — Добре. Да вървим. — Той килна глава към колоните и танцуващите пердета зад него. — Очаква те първият ти урок.

Мор разряза първата си кифличка на две с отмерено движение на ножа. Ъгълът на пръстите и китката й потвърди съмнението ми, че има опит с оръжията.

— Ако те ядосва, Фейра, просто го бутни през парапета на най-близката тераса.

Рис й отвърна с неприличен жест, крачейки по коридора. Щом се поотдалечи, станах от масата.

— Приятна закуска.

— Ако ти се прииска компания — подхвана тя, докато заобикалях масата, — просто надай вик. — Сигурно говореше буквално.

Аз кимнах и тръгнах след Великия господар.

 

 

Съгласих се да седна пред дългата дървена маса в отделената с перде ниша единствено защото доводът му звучеше логично. Неграмотността едва не ми беше коствала живота „В недрата на Планината“. И в никакъв случай нямаше да допусна такава слабост отново, независимо дали това съвпадаше с личните му планове за мен. А що се отнасяше до щитовете, за които говореше… щеше да е глупаво от моя страна да не приема напътствията му. Мисълта, че някой, особено Рис, можеше да рови из бъркотията в главата ми, когато си пожелае, да си набавя информация за Двора на Пролетта, за любимите ми хора… не можех да допусна подобно нещо. Не и ако можех да го възпра.

Не че ми беше лесно да седя с Рис на дървената маса. Или да гледам купчината книги, струпани отгоре й.

— Знам азбуката — рекох остро, когато сложи лист хартия пред мен. — Не съм чак толкова глупава.

Закърших пръсти в скута си, после пъхнах трескавите си ръце под бедрата си.

— Не съм казвал, че си глупава — отвърна той. — Просто опитвам да преценя откъде трябва да започнем. — Аз се облегнах на тапицирания стол. — Все пак отказваш да ми покажеш знанията си.

Лицето ми поомекна.

— Не може ли да ми наемеш учител?

Той вдигна едната си вежда.

— Толкова ли ти е трудно дори да опиташ с мен?

— Ти си Велик господар, нямаш ли си по-важни задачи?

— Разбира се, че имам. Но никоя от тях не ми доставя по-голямо удоволствие от това да те гледам как се гърчиш.

— Невероятен гадняр си, знаеш ли?

Рис се засмя.

— И с по-лоши думи са ме наричали. Всъщност ти самата си ме обиждала много по-сериозно. — Той потупа с пръст по листа пред себе си. — Прочети това.

Видях просто купчина букви. Гърлото ми се стегна.

— Не мога.

— Опитай.

Изречението беше написано с елегантен, сбит почерк. Вероятно бе неговият. Опитах да отворя уста, но гръбнакът ми сякаш се скова.

— Ще ми обясниш ли каква е твоята полза от всичко това? Обеща да ми кажеш, ако се съглася да работя с теб.

— Не съм уточнявал кога ще ти кажа. — Отдръпнах се от него и оголих зъби. Той сви рамене. — Да речем, че не ми допада идеята онези подлизурковци и войнствени глупаци от Двора на Пролетта да смачкват самочувствието ти. Или пък наистина ми харесва да гледам как се гърчиш. А може би…

— Ясно, схванах.

Рис изсумтя.

— Опитай да прочетеш изречението, Фейра.

Копеле. Грабнах листа с такава сила, че едва не го скъсах. Огледах първите думи и пробвах да ги произнеса мислено.

— Д… днес… — Следващата отгатнах чрез комбинация от произношение наум и логика. — Изглеждаш…

— Добре — похвали ме той.

— Не съм искала одобрението ти.

Рис се засмя.

— На… направо. — Третата дума ми отне срамно дълго време. Следващата беше още по-зле. — Пре… пре…

Благоволих да го погледна и вдигнах вежди насреща му.

— Превъзходно — довърши самодоволно той.

Сбърчих вежди. Прочетох последната дума и обърнах рязко лице към него.

— „Днес изглеждаш направо превъзходно, Фейра“?! Това ли ти хрумна да напишеш?

Той се облегна в стола си. Погледите ни се срещнаха, остри нокти погалиха съзнанието ми и гласът му прошепна в главата ми: Вярно е, не смяташ ли?

Подскочих и столът ми простена под мен.

Спри веднага!

Но ноктите му се впиха в ума ми, в цялото ми тяло… и сърцето ми, дробовете ми, кръвта ми се отдадоха на хватката, подчиниха му се напълно.

Одеждите на Двора на Нощта ти стоят добре.

Не можех да помръдна в стола си, не бях способна дори да мигна.

Ето това се случва, когато оставяш съзнанието си незащитено. Някой със сила като моята може да се промъкне вътре, да види каквото иска и да превземе ума ти. Или да го прекърши. В момента стоя на прага му… но ако реша да вляза по-навътре, с най-малко усилие мога да залича същността ти.

Смътно усетих как по слепоочието ми се стича пот.

Трябва да се страхуваш. Трябва да се страхуваш от това и да благодариш на проклетия Котел, че през последните три месеца не си се натъкнала на някого с дарба като моята. А сега ме изхвърли.

Не можех. Ноктите му бяха навсякъде — вкопчени във всяка моя мисъл, във всяко кътче от ума ми. Заби ги още по-надълбоко.

Изхвърли. Ме.

Не знаех откъде да започна. Забутах го сляпо, заблъсках без посока множеството нокти, усещах се като пумпал, пуснат в кръг от огледала.

Дълбокият му, тих смях изпълни съзнанието ми, ушите ми. Натам, Фейра.

Тясна открита пътечка просветна в ума ми. Изходът.

Щеше да ми отнеме цяла вечност да откача всеки нокът поотделно, да изтласкам цялото му присъствие през тесния отвор. Ако можех да го отблъсна с нещо мощно…

Вълна. Вълна от мен самата, която щеше да го помете…

Не му позволих да зърне плана ми, докато концентрирах цялата си мощ във висока вълна.

Ноктите се откопчиха — макар и трудно. Сякаш ми отстъпваха победата този път.

— Добре — рече той.

Костите ми, дъхът и кръвта ми отново си бяха само мои. Отпуснах се в стола си.

— Още не — каза Рис. — Вдигни щита си. Не ми позволявай да вляза отново.

Вече ми се искаше да отида на някое тихо място и да поспя…

Ноктите загалиха отново външния слой на съзнанието ми…

Представих си стена от черен диамант, дебела половин метър. Спусна се грохотно пред съзнанието ми и ноктите се отдръпнаха, преди да ги е смазала.

Рис се ухили.

— Много добре. Не особено изобретателно, но добре.

Не можах да се стърпя. Грабнах листа и го разкъсах на две, после и на четири парчета.

— Ти си прасе.

— О, спор няма. Но виж себе си — прочете цялото изречение, прогони ме от съзнанието си и спусна щит. Отлична работа.

— Не ми говори като на дете.

— Не се и опитвам. Четеш много по-добре, отколкото очаквах.

Бузите ми отново пламнаха.

— Но си оставам неграмотна.

— На този етап всичко опира до упражнения, четене буква по буква и още упражнения. До Нинсар ще можеш да четеш романи. А ако продължаваш в този дух с щитовете, дотогава може да си ме изолирала напълно от съзнанието си.

Нинсар. Първият от почти петдесет години насам, който Тамлин и дворът му щяха да отпразнуват. Амаранта го беше забранила заедно с още няколко малки, но скъпи за елфите празници, които беше сметнала за ненужни. Но Нинсар беше след месеци.

— Възможно ли е въобще да те изолирам напълно?

— Едва ли, но кой знае колко голяма е силата ти. Продължавай да се упражняваш и ще видим.

— Чак до Нинсар ли ще съм обвързана с уговорката ни?

Мълчание.

— След… след случилото се… — Не можех да спомена ужасите от „В недрата на Планината“, какво беше сторил за мен в борбата ми с Амаранта и след това… — Мисля, че нито аз ти дължа нещо, нито ти на мен.

Погледът му не трепваше.

— Не е ли достатъчно, че всички сме свободни? — продължих упорито аз. Разтворих татуираната си ръка върху масата. — Накрая се уверих, че си различен, че всичко е било просто маска, а сега ме отвличаш, държиш ме тук против волята ми…

Поклатих глава. Не ми хрумваха достатъчно силни думи, достатъчно красноречиви, че да го убедя да отмени сделката ни.

Очите му потъмняха.

— Не съм ти враг, Фейра.

— Тамлин твърди обратното. — Свих татуираната си ръка в юмрук. — Заедно с всички останали.

— А ти как мислиш?

Отново се облегна в стола си, но изражението му остана сериозно.

— Все повече и повече ме убеждаваш в правотата им.

— Лъжкиня — рече гърлено той. — Казвала ли си им изобщо какво ти направих „В недрата на Планината“?

Значи, коментарът ми на закуска наистина беше успял да влезе под кожата му.

— Не искам да говоря за това. Нито с теб, нито с тях.

— Да, защото е много по-лесно да се преструваш, че никога не е било, и да ги оставяш да те глезят.

— Не ги оставям да ме глезят…

— Вчера те бяха опаковали като подарък. Сякаш си неговата награда.

— Е, и?

— Е, и?

В очите му пробяга мигновена искра гняв.

— Готова съм да се върна у дома — отбелязах лаконично.

— Където ще те заточат до края на живота ти, особено след като започнеш да им раждаш наследници. Нямам търпение да видя как ще се развихри Ианта, като ги докопа.

— Май нямаш особено високо мнение за нея.

Нещо студено и хищническо надникна от очите му.

— Не, нямам. — Той посочи към празен лист хартия. — Започни да преписваш азбуката. И не спирай, докато не се научиш да изписваш буквите перфектно. След всяка серия вдигай и сваляй щита си. Докато и това не усъвършенстваш докрай. Аз ще се върна след час.

— Какво?

— Преписвай. Азбуката. Докато…

— Чух какво каза.

Гадняр. Гадняр, гадняр, гадняр.

— Тогава се залавяй за работа. — Рис стана. — И поне бъди така любезна да ме наричаш гадняр само с вдигнати щитове.

Той изчезна в облак от тъмнина, преди да осъзная, че диамантената стена вече я няма.

 

 

Докато чаках Рис да се върне, вече чувствах ума си като кална локва.

Цял час изпълнявах заръката му, макар и да подскачах при най-малкия звук от близкото стълбище: тихите стъпки на прислужниците, шумоленето на чаршафите, които сменяха из съседните стаи, нечие приятно, мелодично тананикане. А отвъд всичко това чуруликането на птиците, обитаващи неестествено топлата планина, или онези, накацали по саксийните цитрусови дръвчета. Нито следа от мъченията, за които бях нащрек. Никакви стражи. Имах чувството, че съм сама в целия палат.

Което беше добре, тъй като опитите ми да сваля или вдигна въображаемия щит често изкривяваха лицето ми до неузнаваемост.

— Не е зле — коментира Рис, надничайки зад рамото ми.

Беше влязъл от далечния край на стаята още преди секунди и ако не го познавах добре, можеше да си помисля, че е за да не ме уплаши. Сякаш знаеше за онзи случай, когато Тамлин се беше промъкнал зад гърба ми и така ме беше стреснал, че го съборих на земята с удар в корема. Бях изтрила всичко от паметта си — шока по лицето на Там, изумлението от това колко лесно го бях повалила, унизителния ми ужас, излязъл наяве…

Рис разгледа страниците с драсканиците ми, проследявайки напредъка ми.

После усетих познатото дращене на нокти в съзнанието ми, ала този път само по стената от лъскав, черен диамант.

Острите им върхове затърсиха слаби места и аз впрегнах малкото ми останала воля, за да я укрепя…

— Я виж ти — впечатли се Рисанд, прибирайки ноктите си от съзнанието ми. — Ако успяваш да задържиш стената и докато спиш, сигурно и аз най-сетне ще мога да се радвам на спокойни нощи.

Спуснах щита, изпратих му една дума по моста и отново вдигнах стената. Зад нея умът ми се разтресе като желе. Имах нужда от сън. Отчайваща нужда.

— Може и да съм гадняр, но виж какво постигна. Май в крайна сметка ще успеем да се позабавляваме с уроците ни.

 

 

Вървях навъсено поне на десетина стъпки зад мускулестия гръб на Рис, докато ме водеше през коридорите на главната сграда. Необятните планини и ослепителното синьо небе бяха единствените свидетели на мълчаливата ни разходка.

Бях твърде изтощена да разпитвам къде отиваме, а той не благоволи да ми обясни. Изкачвахме се нагоре и нагоре, докато не се озовахме в кръглата зала на върха на една от кулите.

Обла маса от черен камък заемаше центъра й, а най-дългата стена от сив камък беше покрита с огромна карта на света ни. По нея се виждаха знаци, малки флагчета и иглички, отбелязващи кой знае какво. Погледа ми обаче привлякоха прозорците из стаята — бяха толкова много, че сякаш се намирахме на открито. Идеалният дом за Велик господар, надарен с крила.

Рис отиде до масата, където беше разгърната още една карта, осеяна с малки фигурки. Карта на Притиан — и Хиберн.

Всеки двор в земите ни беше обозначен, както и всички села, градчета, реки и планински проходи. Всеки двор… освен Двора на Нощта.

Просторната северна територия беше напълно празна. В тази част на картата не се виждаше дори една планина. Странно. Явно заради някоя тайна стратегия.

Усетих, че Рисанд ме наблюдава с вдигнати вежди и бързо потиснах въпроса, изскочил на езика ми.

— Нищо ли няма да ме попиташ?

— Не.

По устните му заигра котешка усмивка, но просто кимна към картата на стената.

— Какво виждаш?

— Това някакъв метод да ме предразположиш към уроците по четене ли е?

Наистина не разчитах надписите, а просто разпознавах очертанията на обектите по картата. Като например стената, чиято масивна линия разполовяваше света ни.

— Кажи ми какво виждаш?

— Свят, разделен на две.

— А смяташ ли, че трябва да остане такъв?

Завъртях глава към него.

— Семейството ми… — Думата заседна в гърлото ми. Не биваше да му признавам, че имам семейство, което обичах…

— Човешкото ти семейство — продължи Рисанд — ще попадне в разгара на събитията, ако стената рухне, нали така? Толкова е близо до границата… Ако имат късмет, ще избягат отвъд океана, преди да е станало.

— А ще стане ли?

Рисанд не откъсна очи от моите.

— Възможно е.

— Защо?

— Защото се задава война, Фейра.