Сара Дж. Маас
Двор от мъгла и ярост (37)

Глава 35

Изнизаха се два дни. Във всеки един от тях балансирахме между истината и лъжите. Рис направи така, че да не присъствам на срещите, водени от двама им с Амрен, като, докато разсейваше домакина ни, ми позволяваше да претърсвам града за следи от Книгата на Диханията.

Ала не го вършех твърде целеустремено. Не биваше да изглеждам прекалено заинтригувана, кръстосвайки улиците и пристанищата, не трябваше да задавам подозрителни въпроси за съкровищата и легендите на Адриата. Макар и да се будех призори, изчаквах по-нормален час за разходката си из града, като преди това си взимах дълга вана, за да упражнявам водната магия. И въпреки че след час творенето на водни животни ми омръзваше… ми ставаше все по-лесно. Навярно заради близостта с Таркуин или пък заради някоя вродена наклонност към водата. При всички случаи нямаше как да попитам.

След закуска гледах да си придам леко отегчен и безцелен вид, отправяйки се през лъснатите коридори на двореца към пробуждащия се град.

Почти никой не ме разпознаваше, докато оглеждах небрежно магазини, къщи и мостове за искрица от магията на Таркуин — което никак не ме учудваше. Все пак „В недрата на Планината“ бяха заточени само Върховните елфи, благородниците. Тези хора бяха понесли мъченията си тук.

Сградите и улиците бяха осеяни с белези от жестоко потушения бунт на гражданите: следи от палежи, разрушени стени, цели здания, превърнати в руини. В момента наистина реставрираха задната част на двореца. Три от кулите му бяха почти срутени и бежовите им камъни изглеждаха обгорени и ронливи. От Книгата нямаше и следа. В сринатите райони на града кипеше бурна ремонтна дейност.

Хората, с които се разминавах — Върховни елфи и по-нисши същества с люспи, хриле и дълги ципести пръсти, като че ли също се възстановяваха лека-полека. Повечето имаха белези по себе си, а на някои им липсваха крайници. Но в очите им… в очите им лъщеше светлина.

Бях спасила и тях.

Бях ги освободила от ужасите на изминалите пет десетилетия.

Бях ги спасила… макар и с цената на нещо непростимо.

Никога нямаше да изкупя вината си за него, но… видяното като че ли я облекчаваше. И на третата вечер се върнах с празни ръце в двореца, кацнал на хълма над града, за да чуя от Рисанд как е минала последната среща и дали поне той е успял да научи нещо важно.

Докато изкачвах мудно стълбището, укорявайки тялото си, задето все още не беше влязло във форма, независимо от уроците на Касиан, мярнах Амрен да чисти ноктите си на балкона на една от кулите.

Вариан стоеше на входа към балкона на съседната кула, само на един скок разстояние — и сякаш премисляше дали би могъл да я докопа достатъчно бързо, че да я бутне през парапета.

Все едно гледах игра на котка и куче. Амрен се миеше с лапи и го предизвикваше да я доближи. Но едва ли на Вариан щяха да му харесат ноктите й.

Освен ако именно заради тях не я следеше ден и нощ.

Разтърсих глава и продължих нагоре по стълбището, наблюдавайки отлива.

Обагреното в цветовете на залеза небе се отразяваше във водата и в мокрия пясък, който доскоро тя бе покривала. Кроткият нощен бриз прошепна до лицето ми и аз му позволих да изсуши потта по кожата ми. Някога се бях страхувала от края на лятото, бях се молила да продължи възможно най-дълго. Но сега мисълта за безкрайни горещини и ярко слънце ме отегчаваше. Напрягаше ме.

Тъкмо се канех да продължа нагоре по стълбите, когато погледът ми попадна върху издигнатата пътека, която отливът беше оставил след себе си. И малката сграда върху нея.

Нищо чудно, че я виждах за пръв път, никога досега не се бях изкачвала толкова нависоко в края на деня… А през останалата му част покритата с водорасли и морска кал сграда беше под вълните.

Сега обаче мястото беше твърде открито за чужди очи, а от такова разстояние не можех да преценя дали Книгата е укрита вътре.

За да е оправдан рискът ни, трябваше да съм напълно сигурна, преди да се опитаме да проникнем в скривалището. Напълно сигурна.

Колкото и да не ми се искаше, май вече имах план.

 

 

С Таркуин, Кресеида и Вариан вечеряхме в семейната трапезария — надежден знак, че Великият господар наистина държеше да сключим съюз, било то поради свои собствени подбуди, или не.

Вариан изучаваше Амрен като неразгадаем ребус, а тя не му обръщаше никакво внимание. Вместо това обсъждаше с Кресеида различните преводи на някакъв древен текст. Аз самата се опитвах да насоча разговора в желаната посока разказвайки на Таркуин за нещата, които бях видяла в града му през последния ден — за прясната риба, която си бях купила от пристанището.

— Изяла си я на място? — учуди се Таркуин.

Рис следеше разговора ни, облегнал брадичка на юмрука си.

— Опържиха ми я заедно с обяда на рибарите. И то безплатно.

Таркуин се засмя впечатлено.

— Аз самият не съм правил подобно нещо, въпреки че съм моряк по душа.

— А трябва — посъветвах го искрено. — Беше много вкусно.

Носех огърлицата, подарък от него, и с Нуала бяхме избрали тоалет в меко гълъбовосиво, което подчертаваше лъскавите черни диаманти. Нямах никакви други бижута по себе си — нито обици, нито гривни, нито пръстени. Таркуин изглеждаше доволен, макар че Вариан едва не се задави, като ме зърна с една от семейните им реликви. Кресеида, за моя изненада, заяви, че огърлицата ми стояла добре, пък и бездруго не й било тук мястото. Съмнителен комплимент, но от нейната уста звучеше достатъчно ласкаво.

— Е, може да го направя още утре. Ако имаш желание да ме заведеш.

Отвърнах му с усмивка — нищо че броях всяка след укора на Рис. Освен кратките ежевечерни доклади за липсата на каквото и да било развитие по въпроса с Книгата, почти не си бяхме говорили от нощта на тоста ни, което се дължеше на ангажираните ни дни, а не на неудобството…

— С удоволствие — добавих. — А може рано сутринта, преди прилива да се разходим по морската пътека. Онази малка сграда ми се струва очарователна.

Кресеида замлъкна, но аз продължих, отпивайки глътка вино.

— Тъй като вече разгледах почти целия град, ми се иска да видя и нея, преди да продължа към сушата.

Погледът, който Таркуин изпрати на Кресеида, беше достатъчно потвърждение.

Онази каменна сграда наистина укриваше нещо важно.

— Това са просто руините на един храм — излъга ловко Таркуин. — Останали са само кал и водорасли. От години се каним да го реставрираме.

— Е, в такъв случай май е най-добре да минем по моста. Наситих се на кал.

Не забравяй, че аз те спасих, че се борих с червея Миденгард — забрави заплахата…

Погледът на Таркуин се задържа върху мен осезаемо дълго.

За част от секундата запратих безмълвната си тайна сила към него, подобно на копие, насочено към съзнанието му, към предпазливостта в очите му.

Но то се заби в щита му — щит от морско стъкло, корал и солена вода.

Превърнах се в морето, в шепота на вълните по крайбрежните камъни, в блясъка на слънцето по белите криле и чайките. Превърнах се в Таркуин — в щита му.

И преминах през него, оставяйки след себе си прозрачна тъмна нишка, която да последвам до дома, ако се наложеше. Позволих на инстинкта си, несъмнено дарен от Рис, да ме води напред. Към целта ми.

Мислите на Таркуин ме заобсипваха като дребни камъчета. Защо разпитва за храма? Точно него ли трябваше да спомене… Всички на масата продължаваха да се хранят. Аз също. Накарах лицето си — в друго тяло, в друг свят — да се усмихва приветливо.

Защо толкова искаха да дойдат тук? Защо разпитват за съкровищата ми?

Облях мислите му със своите като с вълни.

Тя е безобидна. Тя е мила, тъжна и съкрушена. Видя как се отнася към народа ти. Как се отнася към теб. Амарант е поразила добрината в сърцето й.

Изливах мислите си в него, съживени с морска сол и крясъците на гларусите — увити в същността на Таркуин, част от която ми беше предал.

Води я на сушата утре. Така ще спре да разпитва за храма. Тя е спасителката на Притиан. Твоя приятелка.

Думите ми потъваха в съзнанието му като камъчета в езеро. И постепенно подозрението избледня в очите му.

Заотстъпвах назад, назад, назад, през стената от океан и перли, и навътре, докато тялото ми не ме огради като клетка.

Таркуин се усмихна.

— Ще се срещнем след закуска. Освен ако Рисанд не е планирал други срещи с мен.

Нито Кресеида, нито Вариан го погледнаха. Дали Рис не се беше погрижил за техните съмнения?

В мига, в който осъзнах какво бях сторила, през смразената ми кръв прелетя светкавица…

Рис махна лениво с ръка.

— Разбира се, Таркуин, отстъпвам ти моята дама за деня.

Моята дама. Не обърнах внимание на думите му. Вместо това опитах да потуша смайването от новото си постижение, бавно нарастващия ужас от простъпката ми, за която Таркуин никога нямаше да разбере.

Приведох се напред и опрях голите си ръце върху хладното дърво на масата.

— Разкажи ми какви забележителности има на сушата — помолих домакина ни, отклонявайки вниманието му от храма на морската пътека.

 

 

Рис и Амрен изчакаха всички светлини в двореца да угаснаха, преди да дойдат в стаята ми.

Аз седях в леглото, броях минутите и изготвях плана си. Никоя от стаите за гости нямаше изглед към издигнатата в морето пътека — сякаш домакините не искаха никой да я вижда.

Рис пристигна пръв, затвори вратата след себе си и облегна гръб на нея.

— Колко бързо се учиш само. На повечето даемати са им нужни години да овладеят тази техника.

Забих нокти в дланите си.

— Усетил си ме?

Чак сега проумявах какво се беше случило наистина.

Той кимна леко.

— И толкова умело подлъга щитовете му със собствената му същност… Умницата ми тя.

— Никога няма да ми го прости — пророних аз.

— Никога няма да разбере. — Рис килна глава и копринената му тъмна коса се люшна върху челото му. — Ще свикнеш с чувството, че пресичаш забранена граница, че нахлуваш взлом в чужди съзнания. В интерес на истината и на мен ми беше особено приятно да насочвам Вариан и Кресеида към по-интересни размисли.

Сведох поглед към светлия мраморен под.

— Ако не се беше погрижила за Таркуин — продължи той, — най-вероятно щяхме здравата да загазим.

— И бездруго аз съм виновна… аз попитах за храма. Трябваше да поправя грешката си. — Поклатих глава. — Просто ми се струва нередно.

— Винаги ще е така. Или поне трябва да е така. Прекалено много даемати губят чувството на вина. Но тази вечер… цената си струваше.

— И себе си ли така успокояваше, когато редовно проникваше в моето съзнание? Тогава струваше ли си?

Рис се отблъсна от вратата и дойде до леглото.

— Дори не припарих до някои кътчета от съзнанието ти, до някои неща, които са си лично твои и трябва да останат такива. А що се отнася до другото… — Той стисна челюсти. — Дълго време ме плашеше до смърт, Фейра. Но нямаше как да се появя в Двора на Пролетта и да проверя дали си добре. — В коридора се чуха тихи стъпки. Амрен. Рис обаче не откъсна очи от мен. — Ще ти обясня останалото някой друг път.

Вратата се отвори.

— Доста глупаво място да скриеш книга — обяви Амрен вместо поздрав и се пльосна на леглото.

— И последното място, където би я потърсил някой — изтъкна Рис и отиде да седне пред тоалетната масичка до прозореца. — Навярно са защитили Книгата със заклинания против гниене заради влагата. Но нима има по-добро скривалище от разрушен храм, видим само за минути през деня, когато пък земята около него е пред очите на целия град? Ако опитаме да влезем денем, ще ни забележат хиляди хора.

— Как да постъпим тогава? — попитах аз.

— По всяка вероятност и ответрянето до вътрешността му е невъзможно — продължи Рис, облягайки ръце върху бедрата си. — Не бива да рискуваме. Затова ще проникнем през нощта, и то по стария изпитан начин. Ще ви пренеса до мястото и ще остана на пост отвън. — Обясни той, когато вдигнах въпросително вежди.

— Колко кавалерско от твоя страна да свършиш лесната работа и да предоставиш на безпомощните дами ровенето в калта и водораслите — отбеляза Амрен.

— Някой трябва да кръжи нависоко, за да следи за натрапници, и ако изникне опасност, да подаде сигнал. Както и да ви крие от хорските погледи.

Свъсих вежди.

— Ключалките отговарят на допира му. Дано отговорят и на моя.

— Кога действаме? — попита Амрен.

— Утре вечер — отвърнах аз. — Тази вечер по отлив ще проучим смените на стражите и къде са постовете им, за да знаем колко от тях ще трябва да се справим, преди да пристъпим към действие.

— Мислиш като същински илирианец — рече Рис.

— Това май трябва да е комплимент — обясни ми Амрен.

Той изсумтя и част от силата му явно се изплъзна, защото около гърба му се струпаха сенки.

— Нуала и Серидуен вече сноват из двореца. Аз ще огледам околностите от небето. Вие двете най-добре си направете една разходка преди лягане. Голяма жега е — предложи Рис и отлетя сред пърпорене на невидими криле и топъл, тъмен полъх.

Устните на Амрен изглеждаха кървавочервени на лунната светлина. Знаех на кого се полага задачата да премахне нежеланите свидетели — и в същото време да си устрои угощение. Устата ми пресъхна леко.

— Какво ще кажеш да се поразходим?