Сара Дж. Маас
Двор от мъгла и ярост (48)

Глава 46

Бях толкова премръзнала, че не очаквах някога да се стопля. В земите на простосмъртните дори през зимата бях успявала да открия поне зрънце топлина, но след като почти изчерпах запасите си от магия онзи следобед, даже бумтящата камина не съумяваше да стопи леда, обгърнал костите ми. Пролетта изобщо посещаваше ли това проклето място?

— Избират точно такива терени — обясни Касиан, докато вечеряхме с овнешка яхния на маса, закътана в предната част на каменната къща, — за да са сигурни, че ще оцелеят само най-силните сред нас.

— Отвратителни хора — рече Мор над глинената си купа. — Нищо чудно, че Аз не иска да стъпва тук повече.

— Да разбирам ли, че обучението на момичетата е минало добре? — провлачи иронично Рис от мястото до мен. Бедрото му беше толкова близо до моето, че успяваше да сгрее поне него.

Касиан пресуши халбата си с бира.

— Склоних едно от тях да си признае, че не са имали тренировка от десет дни. Били са прекалено ангажирани с „домакинска работа“.

— Има ли воини по рождение сред тях?

— Да, три — отвърна Мор. — Три от десет не е зле. Останалите ще е достатъчно да научим на самоотбрана. Но онези трите… Притежават и инстинктите, и жарта. Въпреки че глупавите им семейства държат да подрежат крилете им и да ги държат като кобили за разплод.

Станах от масата и занесох купата си в мивката до стената. Къщата беше скромна, но все пак по-голяма и по-удобна от колибата, в която бях живяла някога. Предната стая служеше за кухня, всекидневна и трапезария; в задната й част имаше три врати: една към тясната баня, една към килера и една, водеща навън, защото по думите на Рис никой истински илирианец не живеел в дом само с един изход.

— Утре по кое време потегляш към Изсечения град? — попита я тихо Касиан и усетих, че май е време да се отравя към спалнята си.

Мор остърга с лъжица дъното на купата си. Яхнията беше дело на Касиан — биваше си го за готвач.

— След закуска. Може и преди. Не знам. Или пък следобед, когато стават от сън.

Рис вървеше на крачка зад мен с мръсна купа в ръка. Кимна към стръмното тясно стълбище в дъното на къщата, на което очевидно се събираше само един илириански воин — поредната предпазна мярка, и аз погледнах към масата за последно, преди да поема нагоре.

Мор и Касиан бяха забили погледи в празните си купи и поне този път си говореха кротко.

С всяко следващо стъпало усещах все повече и повече близостта на Рис зад гърба ми, топлината му, приливите и отливите на силата му. В схлупеното пространство ароматът му ме обливаше, зовеше ме.

Горният етаж беше тъмен, осветен единствено от малкото прозорче в дъното на коридора и лунните лъчи, процеждащи се през тясната пролука в боровата гора около нас. Имаше само две врати и Рис посочи към едната.

— Тази вечер двете с Мор ще спите заедно. Просто й кажи да млъкне, ако се разприказва твърде много.

Едва ли щях. Ако имаше нужда да поговори с някого, да се разсее и да се подготви психически за предстоящото, щях да я слушам чак до зори.

Той хвана дръжката на отсрещната врата, но аз се облегнах на моята.

Само три стъпки ме деляха от него.

Толкова щеше да е лесно да прокарам ръце по гърдите му, да докосна красивите му устни със своите.

Той се обърна към мен и аз преглътнах.

Не исках да се замислям какво правя. Какво се зараждаше помежду ни.

Защото отношенията ни не бяха обичайни още от онзи Каланмаи, когато се запознахме. Още тогава, когато го смятах за безкрайно опасен, не ми беше лесно да се откъсна от него. Но сега…

Предателка, предателка, предателка…

Той отвори уста, но аз вече се бях пъхнала в стаята си, затваряйки вратата.

Леден дъжд се процеждаше през боровите клони, докато вървях в мъглата, облечена с илирианските си бойни одежди, въоръжена с лък, колчан и ножове и трепереща като бездомно куче.

Рис ме следваше на стотина метра с багажа ни. Бяхме кацнали дълбоко в гористите степи, толкова дълбоко, че трябваше да прекараме нощта тук; достатъчно дълбоко, че никой и нищо да не види втори „зрелищен изблик на пламъци и гняв“, както го беше описал Рис. Азриел не беше донесъл вести от сестрите ми за положението с кралиците, затова разполагахме с малко свободно време. Макар че Рис не ми го беше съобщил с особена радост същата сутрин. Но поне нямаше да лагеруваме на открито, тъй като наблизо имало странноприемница.

Обърнах се и видях първо гигантските му криле. Мор беше заминала още преди да се събудя и Касиан се държа доста свадливо по време на закуска… Толкова свадливо, че нямах търпение да довърша овесената си каша и да стана от масата. Дори съжалих илирианците, които щяха да си имат работа с него точно днес.

Като ме настигна, Рис спря и дори през провисналите клони на дърветата и неспирния дъжд, видях как вдига въпросително вежди. Още не бяхме говорили за нощта на Звездопада, нито за онази вечер в Двора на Кошмарите, но докато се въртях безсънно в леглото си миналата нощ, реших да възприемам всичко като невинно забавление. Нямаше смисъл да усложняваме нещата. Ако гледах и на двете случки като чисто физически… не ми се струваха чак такова предателство.

Махнах с ръка, давайки му знак да остане на място. След вчерашните събития не исках да е твърде близо до мен, за да не го изгоря. Или по-лошо… Той се поклони театрално, а аз врътнах очи и тръгнах към реката пред нас, обмисляйки кое е най-подходящото място да изпробвам огъня на Берон. Моя огън.

С всяка стъпка чувствах как Рис ме поглъща с поглед. А може би го усещах през връзката ни, през вдигнатите щитове в съзнанието ми — пристъпи на глад, толкова неутолим, че ми беше трудно да се съсредоточа върху задачата си… вместо върху спомена за това как ръцете му милват бедрата ми, как ме притискат към скута му.

Можех да се закълна, че долавях самодоволството му от другата страна на щита. Изсъсках ядосано и му показах вулгарен жест през рамо, макар че в същото време спуснах леко диамантената стена.

Самодоволството му премина в чиста радост, последвана от приятен трепет по гръбнака ми. И още по-надолу.

Лицето ми пламна и една суха клонка изпращя под ботуша ми като гръмотевица. Стиснах зъби. Горският килим се спускаше към сива река, толкова буйна, че несъмнено извираше от великанските снежни планини в далечината. Да, мястото беше отлично. Вода, достатъчна да погаси огъня, ако случайно излезеше извън контрол, и голямо открито пространство. Вятърът духаше на юг, отнасяйки мириса ми надълбоко в гората. Тъкмо отварях уста да кажа на Рис, че не бива да се доближава повече, когато…

Силният вятър и буйната река ми попречиха да ги чуя, докато не ме обградиха.

— Фейра.

Завъртях се към гласа със стрела в тетивата на лъка си…

Четирима войници от Двора на Пролетта ме дебнеха като призраци откъм гората зад гърба ми, въоръжени до зъби ли с изцъклени очи. Двама от тях познах веднага: Брон и Харт.

А между тях стоеше Люсиен.