Сара Дж. Маас
Двор от мъгла и ярост (13)

Глава 11

— Какво ти се е случило, по дяволите? — попита Рисанд още преди Дворът на Нощта да е изникнал напълно около нас.

— Защо просто не надзърнеш в главата ми? — отвърнах без всякаква емоция.

Дори не си направих труда да го отблъсна, а просто отстъпих встрани от ръцете му.

Той ми намигна.

— Какво ще му е забавното на това?

Не се усмихнах.

— Този път няма ли да ме замериш с обувките си?

Почти виждах останалите думи в очите му. „Хайде. Поиграй си с мен.“

Директно се отправих към стълбището, което щеше да ме отведе до стаята ми.

— Ела да закусиш с мен — покани ме той.

Нотката в гласа му ме накара да спра. Нотка на отчаяние. На тревога.

Обърнах се към него и свободните ми дрехи почти се свлякоха от раменете и талията ми. Не предполагах, че съм отслабнала чак толкова. А уж нещата в имението започваха да се нормализират бавно.

— Нямаш ли си други грижи? — попитах.

— Разбира се — сви рамене той. — Имам си толкова много грижи, че понякога се изкушавам да отприщя силите си върху целия свят и да сложа край на всичко. Само и само да си осигуря малко спокойствие. — Той се усмихна широко и се поклони. Дори небрежното споменаване на силите му не успя да ме смрази, да ми вдъхне страхопочитание. — Но за теб винаги ще имам време.

Бях гладна, още не бях закусвала. А и зад самодоволната му, непоносима усмивчица наистина прозираше тревога.

Затова му дадох знак да ме води към познатата стъклена масичка в дъното на залата.

Тръгнахме на премерено разстояние един от друг. Умора. Изпитвах такава умора.

Щом наближихме масата, Рис каза:

— Този месец усетих страх, който достигна до мен по прекрасната ни връзка. Нещо вълнуващо да се е случвало в приказния Двор на Пролетта?

— Нищо особено — отвърнах аз.

Само дето не беше така, но не му влизаше в работата.

Хвърлих му кос поглед и този път във виолетовите му очи просветна гняв, а не тревога.

Можех да се закълна, че планината под нас потрепери в отговор.

— След като знаеш — подхванах студено, — защо изобщо ме питаш?

Свлякох се в стола си, а той се настани грациозно в своя.

— Защото напоследък не чувам нищо по връзката ни — отгърна тихо. — Само тишина. Макар че щитовете ти действат впечатляващо през повечето време, би трябвало поне да те усещам. Но не чувствам нищо. Понякога обтягам връзката, за да се уверя, че си жива. — Мрак превзе лицето му. — А един ден, докато се намирах във важна среща, по моста се изля същински ужас. Видях теб и него за части от секундата, после всичко изчезна. Пак се възцари пълна тишина. Искам да знам какво е причинило такова смущение у теб.

Сложих храна в чинията си без дори да отчитам какво имаше по масата.

— Спор. Друго не те засяга.

— Затова ли изглеждаш така, сякаш тъгата, чувството на вина и гневът те изяждат отвътре?

Не ми се говореше по темата.

— Напусни главата ми.

— Накарай ме. Прогони ме. Тази сутрин спусна щита си. Всеки можеше да проникне в съзнанието ти.

Задържах погледа му. Поредното предизвикателство. Но просто… не ме беше грижа. Не ме интересуваше какво разяжда тялото ми, как успях да вляза в главата на Люсиен също толкова лесно, колкото и Рис влизаше в моята, независимо дали имаше щит, или не.

— Къде е Мор? — смених темата.

Той се напрегна осезаемо и очаквах да отблъсне въпроса ми, да ме провокира някак, но той каза просто:

— Замина. Има си ангажименти. — Около него отново се размърдаха сенки и аз насочих вниманието си към храната. — Да разбирам ли, че сте отложили сватбата?

Спрях да ям, колкото да промърморя:

— Да.

— Очаквах нещо от рода на „Не задавай глупави въпроси, чиито отговори знаеш“ или отколешния ми фаворит „Върви по дяволите“.

Пресегнах се към платото с тарталети. Рис беше разперил ръце върху масата и тънки струйки черен пушек се издигаха от пръстите му. Като нокти на хищна птица.

— Помисли ли върху предложението ми? — поинтересува се той.

Не отговорих, докато не изпразних чинията си и не се заех да я пълня отново.

— Няма да работя с теб.

Почти усетих тъмното спокойствие, което се разля в него.

— И мога ли да попитам защо ми отказваш?

Побутнах с вилица плодовете в чинията ми.

— Нямам намерение да участвам във войната, която твърдиш, че се задава. Казваш, че трябвало да бъда оръжие, а не пешка, но според мен двете неща се припокриват. Единствената разлика е кой управлява парада.

— Помолих те за помощ, не съм искал да те манипулирам — тросна се той.

Яростната му реакция ме накара да вдигна глава най-сетне.

— Молиш ме за помощ, защото това би ядосало Тамлин.

Около раменете му затанцуваха сенки, все едно крилете се опитваха да изскочат от гърба му.

— Хубаво — въздъхна той. — Сам си изкопах този гроб с постъпките ми „В недрата на Планината“. Но наистина имам нужда от помощта ти.

Отново усетих неизречените му думи. „Питай ме защо. Накарай ме да ти обясня.“

Но и този път нямах желание. Нямах сили.

— Бях затворник в двора й почти петдесет години — продължи сдържано Рис. — Биеха ме и ме изтезаваха, единствено мисълта за онова, което трябваше да защитя, ме възпираше да сложа край на всичко. Моля те, помогни ми да го предотвратя. Не искам същата съдба да сполети и Притиан.

Една далечна част от сърцето ми прокърви от думите му, от признанието му.

Но Тамлин направи обещаното изключение — намали стражите, позволи ми да се разхождам по-свободно. Полагаше усилия. И двамата се стараехме. Не исках да застрашавам отношенията ни.

Затова продължих да се храня.

Рис не каза и дума повече.

 

 

Не вечерях с него.

Нито станах навреме за закуска на следващия ден.

Но като излязох от стаята си по обяд, той ме чакаше на горния етаж с онази лека, закачлива усмивка на уста. Побутна ме към масата, отрупана с книги, листове и мастило.

— Препиши тези изречения — провлачи от другата страна на масата, подавайки ми лист хартия.

Прочетох ги с лекота: Рисанд е невероятна личност. Рисанд е центърът на света. Рисанд е най-страстният любовник, за когото може да мечтае една жена. Оставих листа на масата, преписах трите изречения и му ги показах.

Познатите нокти ме атакуваха миг след това.

И отскочиха от черната диамантена стена.

Той примигна учудено.

— Упражнявала си се.

Станах от масата и поех към стълбището.

— Нямах си друга работа.

 

 

Същата вечер Рис остави купчина книги пред вратата ми. Бележката върху тях гласеше:

Налага се да замина по работа. Домът ми е на твое разположение. Дай знак, ако имаш нужда от мен.

Но минаха дни, а аз не му дадох знак.

 

 

Рис се върна в края на седмицата. През това време бях свикнала да седя в един от малките салони с изглед към планината и бях прочела почти цяла книга в мекото кресло, научавайки нови и нови думи. Четенето запълваше времето ми, предлагаше ми спокойна, надеждна компания в лицето на персонажите, които, макар и нереални, някак притъпяваха чувството ми на самота.

А жената, хвърлила костено копие по Амаранта… вече не знаех къде е. Навярно бе изчезнала още в деня, когато вратът й се счупи и елфическо безсмъртие изпълни вените й.

Тъкмо когато приключвах с една особено интересна глава — предпоследната в книгата, а следобедното слънце топлеше краката ми като разтопено масло, Рисанд се пъхна между двете големи кресла с пълни чинии в ръце и ги остави на ниската масичка пред мен.

— Тъй като май си станала привърженичка на заседналия живот — подхвана той, — реших да направя следващата крачка и да донеса храната при теб.

Стомахът ми вече се гърчеше от глад, затова оставих книгата в скута си.

— Благодаря.

Последва кратък смях от негова страна.

Благодаря вместо Велик господарю и мой слуга или…

Каквото и да си си наумил, Рисанд, можеш да си го завреш отзад!

— Колко разочароващо — изцъка с език той.

Посегнах към чинията. Да приказва колкото си иска, аз обаче имах нужда да похапна. Веднага.

Пръстите ми почти бяха докоснали ръба на чинията, когато тя ми се изплъзна.

Посегнах отново. И отново пипало от силата му я издърпа назад.

— Кажи ми какво да направя — настоя той. — Как да ти помогна?

Държеше чинията далеч от ръцете ми. Като проговори пак, думите сякаш разхлабиха контрола върху силата му и от пръстите му изскочиха дълги нокти от черен пушек, а зад гърба му се разгърнаха гигантски криле от сенки.

— Минаха месеци, а още си призрак на онова място. Никой ли не го е грижа какво се случва с теб? Не се ли тревожи Великият ти господар?

Тревожеше се. Дори твърде много.

— Дава ми пространство, за да преодолея трудностите си — отвърнах аз с толкова жлъч, че едва познах собствения си глас.

— Нека ти помогна — призова Рис. — Преживяхме достатъчно „В недрата на Планината“…

Изтръпнах.

— Тя печели — прошепна Рис. — Кучката печели, ако си позволиш да рухнеш.

Чудех се дали не си го повтаряше от месеци, дали понякога и неговите спомени не го задушаваха посред нощ.

Въпреки това грабнах книгата си и изстрелях две думи по онзи невидим мост помежду ни, преди да вдигна щитовете си.

Разговорът приключи.

— Напротив — опълчи се той.

Пулсираща сила погали пръстите ми и книгата се затвори между ръцете ми. Ноктите ми се впиха в кожената подвързия и страниците под нея, но напразно.

Копеле. Арогантно, самонадеяно копеле.

Вдигнах бавно очи към него. И долових… не горещ гняв, а ледено помрачение.

Почти усещах леда по пръстите и дланите си. И можех да се закълна, че книгата замръзна под ръцете ми, преди да я запратя по главата му.

Той реагира достатъчно бързо, мятайки я върху мраморния под зад нас.

— Добре — коментира леко задъхано. — Какво друго умееш, Фейра?

Ледът премина в огън и пръстите ми се свиха в юмруци.

Великият господар на Двора на Нощта изглеждаше искрено облекчен да забележи в мен ярост, която ме караше да пламна.

Да види чувство вместо празна, студена черупка.

Мисълта да се върна в имението при всички онези стражи и войници, и тайни… Отпуснах се назад в стола си. Ледът отново надви.

— Ако ти се прииска да поиграеш с някого — каза Рис, пращайки ми чинията по вихър от блещукащи звезди, — било то по време на приказната ни седмица заедно, или извън нея, само свирни.

Изтощена от изстъплението си не намерих сили да отговоря.

Осъзнах, че от доста време пропадах в бездна без дъно. Още от момента, в който бях пронизала младия елф в сърцето.

Не го погледнах повече, а се захванах да унищожавам храната.

 

 

На следващата сутрин Тамлин ме чакаше под сянката на чворестия, великански дъб в градината.

Лицето му бе изкривено от убийствено изражение, насочено към придружителя ми. Когато Рис отстъпи от мен, в усмивката му нямаше нито капка шеговитост — зад нея се криеше безсърдечен, коварен звяр.

— Влез вътре — изръмжа Тамлин срещу мен.

Погледнах двамата Велики господари. И като видях яростта по лицето на Тамлин… разбрах, че повече нямаше да се радвам на езда и разходки без ескорт.

— Бори се — каза ми Рис и изчезна.

— Добре съм — уверих Тамлин, когато най-сетне отпусна рамене и сведе глава.

— Ще намеря начин да сложа край на това — закле се той.

Искаше ми се да му повярвам. Знаех, че ще стори всичко по силите си.

И този път ме накара да му разкажа подробно какво съм видяла в дома на Рис. Да му преразкажа всеки разговор. Предадох му всичко, усещайки как всяка следваща дума излизаше все по-тиха и по-тиха от устата ми.

„Закриляй я, закриляй я, закриляй я“ — тази мантра виждах в очите му, чувствах я при всеки тласък в тялото ми същата нощ. Веднъж вече ме бяха отнели от него по възможно най-категоричния начин, ала той нямаше да го допусне отново.

На сутринта установих, че отново е засилил охраната.