Сара Дж. Маас
Двор от мъгла и ярост (32)

Глава 30

Макар и през повечето време да се хилеше нахакано и да бълваше вулгарности, на каменната бойна площадка върху Дома на Ветровете Касиан се превърна в студенокръвен убиец.

А като насочи смъртоносните си инстинкти срещу мен…

Независимо от ниската температура, се потях обилно под кожения костюм. Всеки дъх раздираше гърлото ми, а ръцете ми трепереха толкова силно, че опитах ли да ги използвам, малкото ми пръстче изпадаше в неконтролируеми спазми.

Тъкмо го гледах как се гърчи, когато Касиан скъси разстоянието помежду ни и грабна ръката ми.

— Така става, когато удряш с грешните кокалчета. Най-горните две, на показалеца и средния пръст, трябва да са ударните. Ако атакуваш с тази част — той потупа с мазолест пръст натъртената кожа между малкия и безименния ми пръст, — ти ще пострадаш повече от опонента си. Имаш късмет, че Аторът не е опитал да подхване юмручен бой.

Вече от час упражнявахме основите на ръкопашния бой. Оказваше се, че макар да ме биваше в лова и в стрелбата с лък, лявата ми страна беше напълно безполезна. Движенията ми бяха неориентирани като на новородена сърна. Удрянето с лява ръка в комбинация с пристъпване се оформяше почти като невъзможно за мен и залитах към Касиан по-често, отколкото успявах да го уцеля. Десните удари ми се струваха по-лесни.

— Отиди да пиеш вода — нареди ми той. — После ще поработим върху центъра ти. Няма смисъл да учиш ударите, ако дори не можеш да заемеш правилна стойка.

Погледнах свъсено към дрънчащите мечове на площадката в другия край на покрива.

За моя изненада, Азриел се беше върнал от земите на простосмъртните още по обяд, Мор го беше спипала първа, а аз научих от Рис, че е попаднал на някаква преграда около двореца на кралиците и се е прибрал, за да прецени ситуацията.

Беше толкова вглъбен в стратегията си, че ме поздрави само с половин уста, преди да излезе на бойната площадка С Рисанд. Вече кръстосваха мечове от цял час и остриетата им проблясваха като живак. Питах се дали просто тренираха, или Рис се опитваше да помогне на шпионина си да разпусне малко.

Независимо от студения, макар и слънчев зимен ден, двамата бяха съблекли кожените си жакети и ризите.

Бронзовите им, мускулести ръце бяха покрити със същия стил татуировки като моята. Мастилото обгръщаше раменете и изваяните им гърди и се спускаше надолу по гръбначния им стълб, между крилете им, точно по линията, върху която обикновено носеха мечовете си.

— Получаваме татуировките си, когато ни приемат сред редиците на илирианските воини. За късмет и слава на бойното поле — обясни ми Касиан, проследявайки погледа ми.

Но едва ли на него му правеше впечатление останалата част от картината: коремните им мускули, лъснали от пот под яркото слънце, впечатляващата форма на мощните им бедра, необуздаемата сила на гърбовете им изпод величествените им криле.

Смъртта долита с чудовищни криле.

Заглавието изникна от нищото и за момент видях картината, която бих нарисувала: тъмните им криле, леко озарени от червено-златистите лъчи на огненото зимно слънце, блясъка на мечовете им, безпощадните линии на татуировките им на фона на красивите им лица…

Примигнах и образът изчезна като облаче топъл дъх в студена нощ.

Касиан посочи с брадичка към събратята си.

— Рис е загубил форма, макар че отказва да си го признае, но Азриел е твърде учтив, за да го събори в прахоляка.

Рис далеч не ми изглеждаше запуснат. Да се сваря в Котела, ако знаех с какво се хранеха, за да изглеждат така?

Коленете ми затрепериха леко и тръгнах към столчето, върху което Касиан беше оставил кана с вода и две чаши. Напълних едната и забелязах, че малкото ми пръстче отново подскачаше неконтролируемо.

Чак сега осъзнавах, че татуировката ми се състои от илириански символи. Навярно чрез нея Рис ми беше пожелал късмет и слава в боя с Амаранта.

Късмет и слава. Напоследък имах голяма нужда и от двете.

Касиан също си наля чаша вода и я чукна в моята — неочакван жест за строг учител, който едва преди няколко минути ме бе накарал да изпробвам ударите си върху него, докато се мъчех да не падна на земята и да не се предам напълно. За воина, който беше хвърлил ръкавицата на сестра ми, за да премери сили с огнения й дух.

— Е — подхвана Касиан, гълтайки вода. Зад нас Рис и Азриел се сблъскаха, разделиха се и отново се сблъскаха. — Кога възнамеряваш да ми разкажеш за писмото си до Тамлин, с което го уведомяваш, че няма да се върнеш в двора му?

Въпросът му ме връхлетя така неочаквано, че го парирах инстинктивно.

— Когато ти ми разкажеш как се препираш с Мор, за да прикриеш чувствата си към нея.

Не се и съмнявах, че е наясно с ролята си в заплетения ми триъгълник.

Ритъмът на хрущящите по камъка стъпки и на сблъсъка на остриета зад нас секна, после отново се възстанови.

От гърдите на Касиан долетя смаян, дрезгав смях.

— Стара история.

— Имам чувството, че и тя така говори за теб.

— Връщай се на площадката — нареди Касиан, оставяйки празната си чаша. — Никакви упражнения за стойката. Само юмруци. Щом знаеш толкова, ела да те видим в действие.

Но неговият въпрос кънтеше в черепа ми. Няма да се върнеш; няма да се върнеш; няма да се върнеш.

Наистина нямах намерение да се връщам. Но без да знам какво мисли той по въпроса, дали изобщо го е грижа… Не, знаех, че го е грижа. Навярно бе потрошил цялото имение от ярост.

Щом признанието, че ме задушава, го беше подтикнало да унищожи кабинета си, то това… Гневните му изблици ме плашеха. Въпреки това го обичах — обичах го истински, дълбоко, но…

— Рис ли ти каза? — попитах.

Касиан имаше благоразумието да се притесни от гримасата, изписана на лицето ми.

— Споделил е с Азриел, който… следи положението и трябва да е наясно. Той ми каза.

— Предполагам, докато се наливахте и танцувахте снощи.

Пресуших чашата си и тръгнах към площадката.

— Ей — хвана ръката ми Касиан. Днес лешниковите му очи изглеждаха по-скоро зелени. — Съжалявам. Не исках да те засегна. Аз ми разкри единствено защото му казах, че трябва да знам заради собствените ми планове, за да не съм неподготвен. Никой от нас… не приемаме положението ти на шега. Било ти е трудно да вземеш такова решение. Дяволски трудно. Просто исках да проверя дали не искаш да поговориш с някого за това, но не ми се получи. Съжалявам. — Повтори той и пусна ръката ми.

Плахите му думи, откровеността в очите му… Кимнах и заех мястото си.

— Добре.

Макар че Рисанд продължаваше дуела си с Азриел, можех да се закълна, че усещам погледа му върху себе си — още от момента, в който Касиан ми зададе неудобния въпрос.

Касиан пъхна ръце в омекотените ръкавици за спаринг и ги вдигна насреща ми.

— Трийсет удара с едната и с другата ръка; после четирийсет; после петдесет. — Погледнах го жално над ръкавиците му, омотавайки с предпазна лента собствените си ръце. — Не отговори на въпроса ми. — Продължи той с колеблива усмивка, каквато едва ли някога използваше пред войниците и илирианските си братя.

Изпитвала бях истинска любов към него. Щастие, страст, спокойствие… бях изпитвала всички тези неща. Някога.

Разположих краката си в позиция дванайсет и пет и вдигнах ръце към лицето си.

Но може би същите тези неща ме бяха заслепявали.

Вероятно ми бяха пречили да осмисля гневните му изблици. Нуждата му да контролира всичко и всички, да ме защитава — толкова силна, че го беше подтикнала да ме заключи в дома си. Като затворник.

— Добре съм — отвърнах, нападайки с лявата си страна. Този път движението се получи плавно, гладко като коприна, сякаш безсмъртното ми тяло най-сетне се събуждаше.

Забих юмрук в ръкавицата на Касиан и го отдръпнах със змийска ловкост. Последва удар с дясната ми ръка, в който включих рамото и крака си.

— Едно — започна да брои Касиан. Изпълних следващия комбиниран удар. — Две. Хубаво е, че си добре. Страхотно е, че си добре.

Отново, отново, отново.

И двамата знаехме, че не съм „добре“.

Бях пожертвала всичко — всичко за тази любов. Бях се разкъсала на парчета, бях убивала невинни, бях се унижавала… а той просто бе седял на трона до Амаранта. И не направи нищо, не пое риска чак до последната нощ, а и тогава не целеше да ме освободи, а само да ме обладае и…

Отново, отново, отново. Едно-две, едно-две, едно-две…

А когато Амаранта ме срази, когато прекърши костите ми и кипна кръвта във вените ми, той просто падна на колене и я замоли. Не опита да я убие, не пълзя по корем заради мен. Да, бори се за живота ми, но аз се борих по-ожесточено за неговия.

Отново, отново, отново. Всеки сблъсък на юмруците ми с ръкавиците беше и въпрос, и отговор.

А когато силите му се върнаха, имаше наглостта да ме затвори в клетка. Да заяви, че вече не съм полезна; че трябва да ме заточи в дома си за негово собствено спокойствие. Беше ми дал всичко, от което се нуждаех, за да стана отново себе си, да се почувствам в безопасност, а като получи желаното — като си върна силите, земите… спря да се старае. Оставаше си все така добър, същият Тамлин, но нещо се преобърна.

Заридах през стиснати зъби и позволих на сълзите да промият загноялата рана в душата ми. Не ме интересуваше, че плача пред Касиан, пред Рис и Азриел.

Дрънченето на стомана секна.

В този миг юмруците ми се сблъскаха с гола кожа и осъзнах, че съм пробила дупка в ръкавиците — не, прегорила ги бях и…

Затова спрях.

Предпазните ленти около кокалчетата ми се бяха превърнали в сажди. Касиан продължаваше да държи дланите си вдигнати срещу мен — готов да поеме удара, ако имах нужда да го направя.

— Нищо ми няма — увери ме с тих, внимателен глас.

Не знам дали от умора, или отчаяние, но пророних:

— Убих ги.

Не бях изричала думите на глас нито веднъж.

Касиан стисна устни.

— Знам.

Нито укор, нито похвала. Само мрачно съчувствие.

Отпуснах ръце и поредният вопъл разтърси тялото ми.

— Трябваше аз да умра.

Най-сетне го казах.

Под безоблачното небе, под силното зимно слънце, заобиколена от скали, без нито една сянка, в която да се скрия, без нищо, в което да се вкопча… Просто го казах.

В следващия миг ме обгърна тъмнина, успокоителна, нежна тъмнина — не, сянка — и хлъзгаво от пот мъжко тяло застана пред мен. Грижовни пръсти вдигнаха брадичката ми и зърнах лицето на Рисанд.

Крилете му ни обвиваха като в пашкул и слънчевата светлина обагряше мембраната им в златисто и червено. Отвъд тях, навън, в един друг свят, се чу сблъсък на стомана в стомана — Касиан и Азриел бяха кръстосали мечове.

— Ще се чувстваш така всеки ден до края на живота си — увери ме Рисанд. Бяхме толкова близо един до друг, че подушвах потта му и морскоцитрусовия аромат под нея. Очите му ме гледаха ласкаво. Опитах да извърна поглед, но той продължаваше да държи брадичката ми. — Знам го, защото се усещам по същия начин, откакто заклаха майка ми и сестра ми и трябваше аз да ги погреба. Дори отмъщението не ми помогна. — Той избърса сълзите по едната ми буза, после и по другата. — Можеш или да се предадеш и да позволиш на тъгата да те убие, както почти се случи в къщата на Тъкачката, или да се научиш да живееш с нея.

Дълго време просто се взирах в откритото му, спокойно, лице — навярно истинското, онова, което криеше под маските, предвидени да защитят народа и близките му.

— Съжалявам за семейството ти — смогнах да прошепна аз.

— Съжалявам, че не намерих начин да те спася от онези ужаси „В недрата на Планината“ — отвърна Рис също толкова тихо. — От смъртта. От желанието да умреш. — Заклатих глава, но той продължи: — Преследват ме два вида кошмари: онези, в които пак съм курва на Амаранта или приятелите ми са станали такива… и онези, в които чувам как вратът ти се прекършва и гледам как очите ти угасват.

Не знаех как да отвърна, как да реагирам на трепета в дълбокия му глас. Затова плъзнах поглед по татуировките върху гърдите и ръцете му, по лъскавата му бронзова кожа, придобила приятен загар, откакто не живееше под онази планина.

Като достигнах с очи мястото, където коремните му мускули потъваха под колана на кожения му панталон, спрях. Свих ръката си пред себе си. Кожата й още беше топла от жарта, която бе прогорила омекотените ръкавици на Касиан.

— О! — каза Рис, прибирайки криле зад гърба си с едно изящно движение. — Да.

Присвих очи срещу ярката слънчева светлина.

— Дворът на Есента, нали?

Той взе ръката ми и огледа натъртената от ударите плът.

— Ясно. Дар от Великия господар Берон.

Бащата на Люсиен. Люсиен — как ли би възприел всичко това? Дали му липсвах? Дали Ианта продължаваше да го тормози?

Касиан и Азриел не преставаха да се бият и се преструваха, че не ни подслушват.

— Не съм особено запознат със стихийните дарби на другите Велики господари — обясни Рис, — но лека-полека ще разберем.

— Ако ти си най-могъщият Велик господар в историята… значи ли това, че капката живот, която получих от теб, е по-силна от останалите?

Може би заради това бях успяла да проникна в съзнанието му онзи път.

— Пробвай. — Той кимна към мен. — Виж дали ще успееш да призовеш тъмнината. Няма да те карам да се ответряш — добави с усмивка.

— И бездруго не знам как го направих.

— Призови тъмнината с волята си.

Изгледах го недоумяващо.

Той сви рамене.

— Помисли си за мен… колко очарователен съм. Колко даровит…

— И арогантен.

— Това също.

Той скръсти ръце върху голите си гърди и движението провокира коремните му мускули да потрепнат.

— Ще се облечеш ли, ако обичаш — подхвърлих аз.

Рис се ухили дяволито.

— Карам те да се чувстваш неловко ли?

— Учудвам се, че в дома ти няма повече огледала, като се има предвид колко си самовлюбен.

Азриел се покашля. Касиан просто извърна глава и сложи ръка на устата си.

Устните на Рис потрепериха.

— Ето я любимата ми Фейра.

Аз му направих физиономия, но все пак затворих очи и опитах да надникна в себе си — към някой от тъмните ъгли на съзнанието ми. Бяха толкова много.

Прекалено много.

А точно сега — точно сега във всички тях се криеше писмото, което бях изпратила вчера.

Прощалното писмо.

В името на здравия ми разум, на безопасността ми…

— Съществуват различни видове тъмнина — обясни Рис. Аз не отворих очи. — Има плашеща тъмнина, утешителна тъмнина, облекчителна тъмнина. — Представих си всяка от тях. Има любовна тъмнина и убийствена тъмнина. Тя се преобразява според желанията на повелителя й, според нуждите му. И никога не е само лоша или само добра.

Виждах единствено тъмнината на онази подземна килия; тъмнината в леговището на Резбаря.

Касиан изруга, но Азриел го предизвика тихо и остриетата им се сблъскаха отново.

— Отвори очи.

Подчиних се.

И се озовах в непрогледна тъмнина. Не моята, а тази на Рис. Имах чувството, че бойната площадка никога не е съществувала, че светът още не се е родил.

Тиха.

Нежна.

Спокойна.

Заблещукаха светлинки — ситни звезди, разцъфващи ириси, сини и лилави, и бели. Протегнах ръка към един от тях и по пръстите ми затанцува звездно сияние. Далеч, в друг свят. Може би, Азриел и Касиан се сражаваха в мрака — несъмнено полезна тренировка.

Развъртях звездата между пръстите си като монета в дланта на магьосник. Тук, в успокоителния звезден мрак, живителен дъх изпълваше дробовете ми.

Не си спомнях кога за последно бях дишала толкова свободно.

В следващия миг тъмнината се нацепи и изчезна по-бързо от пушек, разнесен от вятъра. Отново замигах срещу ослепителното слънце, протегнала ръка напред. Рисанд още стоеше пред мен.

Все още гол до кръста.

— Ще поработим върху това по-късно — обяви той. Подуши въздуха. — А сега отиди да се изкъпеш.

Отвърнах му с особено циничен жест и помолих Касиан да ме пренесе до градската къща.