Сара Дж. Маас
Двор от мъгла и ярост (20)

Глава 18

Амрен стоеше до леглото ми.

Подскочих и се блъснах в таблата му, заслепена от утринната светлина, а ръцете ми заиздирваха трескаво оръжие, нещо подходящо…

— Нищо чудно, че си толкова слаба, щом всяка нощ повръщаш. — Тя подуши въздуха и сбърчи горната си устна. — Смърдиш.

Вратата на спалнята беше затворена. Рис ме беше уверил, че никой няма да влиза без мое разрешение, но…

Тя хвърли нещо върху леглото ми. Малък златен амулет с перли и мътен син камък.

— С това излязох от Затвора. Ако го носиш, не могат да те задържат вътре.

Не го докоснах дори.

— Нека ти изясня едно нещо — продължи Амрен, хващайки с ръце резбованата долна рамка на леглото. — Не го отстъпвам на този и онзи. Но ще ти го дам назаем, докато изпълниш мисията си, след което очаквам да ми го върнеш. Ако го откраднеш, ще те намеря и последиците няма да са приятни. Имаш разрешението ми да го използваш в Затвора.

Докато се престраша да докосна студеното злато на амулета, нея вече я нямаше в стаята ми.

Рис с право я беше сравнил с дракон, бранещ съкровищата си.

 

 

Рис постоянно надничаше към амулета, докато изкачвахме хълма към Затвора, толкова стръмен, че понякога се налагаше да пълзим на четири крака. Издигахме се все по-нависоко и все по-нависоко. Пиехме вода от безбройните поточета, бълбукащи покрай щръкналите скали и малките долчинки по обгърнатите с треви и мъх скатове. Мъглата се носеше лениво наоколо, брулена от вятъра, чийто еклив стон заглушаваше хрущящите ни стъпки.

Като го хванах да поглежда към колието ми за десети път, не се сдържах и попитах:

— Какво?

— Дала ти го е.

Не беше въпрос.

— Значи, положението е сериозно — коментирах аз. — Рискът при…

— Не казвай нищо, което не искаш да бъде чуто и от други уши. — Той посочи скалата под краката ни. — Затворниците си нямат друга работа, освен да се ослушват за клюки през скалата и пръстта. После продават сведенията за храна, секс и дори глътка въздух.

Можех да се справя, да преодолея страха си.

Амрен се беше измъкнала. Без всякакви последици. А и амулетът също щеше да ми помогне.

— Съжалявам — пророних. — За вчера.

Бях прекарала цели часове в леглото, неспособна да помръдна, да събудя мислите си.

Рис ми подаде ръка и с лекота ме издърпа върху една особено стръмна скала. От толкова дълго — прекалено дълго — не бях излизала навън, не бях използвала тялото си. Дишах измъчено, безсмъртна или не.

— Няма за какво да съжаляваш — отвърна той. — Нали сега си тук. — Но и бях достатъчно голяма страхливка, че да не тръгна с него, ако не носех амулета. — Няма да ти отрежа заплатата. — Намигна ми той.

Бях прекалено задъхана дори да се намръщя. Катерихме се, докато най-горният скат на планината не се изпречи като стена насреща ни. Зад нас се ширеха само тревисти склонове, спускащи се към бурното сиво море. Рис извади меча от ножницата на гърба си с едно бързо движение.

— Не ме гледай толкова изненадано — каза той.

— Просто… никога не съм те виждала с оръжие.

Като изключим кинжала, с който беше прерязал гърлото на Амаранта, за да ме спаси от агонията.

— Касиан ще се пръсне от смях, ако те чуе. А после ще ме изнуди за един спаринг.

— Може ли да те победи?

— В ръкопашен бой — да. Ще му се наложи да се потруди, но в крайна сметка ще ме победи. — Каза го без всякаква надменност. — Касиан е най-добрият воин, когото някога съм срещал. Затова и му поверих армиите си.

Не се съмнявах в думите му. А другият илирианец…

— Забелязах белезите по ръцете на Азриел — престраших се накрая. — Откъде са?

Рис се умълча за момент. После подхвана тихо:

— Баща му имаше двама законни синове, по-големи от Азриел. Жестоки и разглезени, благодарение на майка им, съпругата на лорда. През единайсетте години, които Азриел прекарал в крепостта на баща си, тя се погрижила да живее в клетка без прозорци и светлина. Пускали го навън за по един час всеки ден, както и да вижда майка си за час веднъж седмично. Не му било позволено да се обучава на бой и да лети… изобщо никое от нещата, към които го подтиквали илирианските му инстинкти. Когато бил на осем, братята му решили, че ще е забавно да проверят дали способността му да се изцерява сам може да се справи с малко катран и огън. Воините чули писъците на Азриел, но не се притекли достатъчно бързо, че да спасят ръцете му.

Прилоша ми при мисълта, че след това бе прекарал още три години с тях. Какви ли други ужаси беше преживял, преди да го изпратят в планинския лагер?

— А братята му… получили ли са заслуженото?

Лицето на Рис беше непрогледно като скалата и вятъра, и морето около нас.

— В крайна сметка, да — отвърна с пагубно спокойствие.

В думите му имаше толкова горчилка, че реших да сменя темата.

— Ами Мор… тя каква роля изпълнява?

— Нея ще извикам, ако армиите ми се провалят и Касиан и Азриел загинат.

Кръвта ми се смрази.

— Значи, трябва да чака дотогава?

— Не. Като моя Трета в командването, Мор е… надзирател на двора. Следи отношенията между Двора на Кошмарите и Двора на Мечтите и управлява както Веларис, така и Изсечения град. Вероятно в света на простосмъртните биха я нарекли кралица.

— Ами Амрен?

— Позицията й на помощник-командир я прави мой политически съветник, самоходна библиотека и изпълнителка на мръсната ми работа. Назначих я веднага щом наследих трона. Но ми е съюзничка и дори приятелка от дълго време преди това.

— Тоест… ако някой ден армиите ти се провалят, Касиан и Азриел загинат и дори Мор я няма вече… — Чувствах думите като лед върху езика си.

Ръката на Рис застина малко преди да достигнем голата скала пред нас.

— Ако този ден настъпи, ще намеря начин да я освободя от заклинанието и ще отприщя силите й, насочвайки ги върху света. Ала ще я помоля първо да унищожи мен.

В името на Майката!

— Какво точно е Амрен? — Вероятно глупав въпрос след тазсутрешния ни разговор.

— Нещо различно. Нещо по-жестоко от нас. И ако някога успее да се измъкне от затвора си от плът и кост… Котелът да ни е на помощ!

Изтръпнах отново и вперих поглед в скалната стена.

— Не мога да се катеря по толкова отвесна скала.

— Не е нужно — каза Рис, опирайки длан в камъка.

И стената изчезна като мираж.

На нейно място вече се издигаше светла, резбована порта, толкова висока, че върхът й се губеше в мъгла.

Порта от кост.

Крилата на портата се отвориха тихо, разкривайки пещера, толкова черна, че дори „В недрата на Планината“ не бях виждала такава.

Стиснах топлия метал на амулета около врата ми. Амрен се беше измъкнала. И аз щях да успея.

Рис опря топла длан в гърба ми и ме побутна навътре. Три сфери от лунна светлина подскачаха пред нас.

Не… не, не, не, не…

— Дишай — прошепна той в ухото ми. — Една глътка въздух.

— Къде са стражите?

Успях да разхлабя напрежението в дробовете си.

— Живеят в скалата — отвърна той. Ръката му намери моята и ме поведе към безсмъртния мрак. — Излизат оттам само за да се хранят или да усмирят някой разбунтувал се затворник. Не са същества от плът и кръв, а сенки, създадени с древна магия.

Постарах се да не се заглеждам в сивите стени, осветени от малките лунни кълбета пред нас. Бяха изсечени толкова грубо в скалата, че назъбената им повърхност тук-там наподобяваше нос или сбърчено чело, или злобно ухилени устни.

Сухата земя беше застлана с чакъл. И отвсякъде ни обгръщаше тишина. Абсолютна тишина, дори след като свърнахме зад ъгъла и светлината откъм замъгления външен свят отстъпи място на съвършена тъмнина.

Съсредоточих се върху дишането си. Не биваше да оставам затворена тук, в капана на това ужасяващо, мъртво място.

Пътеката се спускаше надълбоко към утробата на планината и аз стиснах пръстите на Рис, за да не загубя равновесие в мрака. Другата му ръка още държеше меча.

— Всички Велики господари ли имат достъп до Затвора? — Думите ми бяха толкова тихи, че чернотата ги погълна. Дори пулсиращата във вените ми сила изчезна, заравяйки се надълбоко в костите ми.

— Не. Затворът има самостоятелна власт, дори бихме могли да наречем острова му осми двор. Въпреки това попада под моята юрисдикция и портите се подчиняват на кръвта ми.

— Можеш ли да освобождаваш затворници?

— Не. Получи ли някой присъда, мине ли през портите… Става собственост на Затвора. И повече не вижда бял ден. Затова подхождам много, много сериозно към осъждането.

— А някога…

— Да. Но сега не му е времето за такива разговори.

Той стисна ръката ми, за да подсили ефекта от думите си.

Продължихме надолу към дълбините на мрака.

Нямаше врати. Нито фенери.

Нямаше звуци. Дори шуртене на вода не се чуваше.

Но ги усещах.

Усещах ги как спят, крачат, дращят с нокти по другата страна на стените.

Бяха древни и жестоки, по-древни и жестоки дори от Амаранта. Бяха безсмъртни и търпеливи и познаваха езика на тъмнината, на камъка.

— Колко време… — прошепнах. — Колко време е прекарала тук? — Не дръзнах да спомена името й.

— Азриел прегледа архивите в най-древните ни храмове и библиотеки. Научи само, че е влязла, преди Притиан да бъде разделен на дворове, и е излязла след създаването им. Пленничеството й предхожда дори писмеността ни. Не знам колко време е прекарала тук, но бих заложил на няколко хилядолетия.

Стомахът ми се сви от ужас.

— Не си я питал?

— Защо да го правя? Сама ще ми каже, когато е необходимо.

— Откъде е дошла?

Замислих се за брошката, която й беше подарил — толкова дребен подарък за чудовището, обитавало някога тази пъклена пещера.

— Не знам. Но според някои легенди, когато светът се родил, материята на различните сфери се разкъсала на места. И в хаоса на Сътворението първите същества можели да минават от една в друга. Когато пролуките се затворили обаче, някои създания останали в чужди светове.

Звучеше невъобразимо — чудовища, скитащи между сферите, останали в плен на непознат свят.

— Мислиш, че е била едно от тях?

— Смятам, че е единствена по рода си и няма сведения за други като нея. Дори сюриелите си имат численост, макар и малка. Тя обаче и някои от другите затворници… Според мен идват от различно място. И търсят пък към дома от дълго, дълго време.

Треперех под дебелата подплата на кожения ми костюм и дъхът ми образуваше облачета пара пред мен.

Продължихме все по-надолу и по-надолу и времето започна да ми се изплъзва. Не знаех дали вървим от часове, или от дни, но безполезното ми тяло настоя да спрем за глътка вода.

Дори докато пиех, Рис не пусна ръката ми. Сякаш се боеше, че пещерата ще ме погълне завинаги. Затова гледах почивките да са бързи и редки.

Навлязохме още по-надълбоко в пазвата на планината. Само светлинните кълба и допирът на ръката му потискаха страха ми, че всеки момент ще пропадна в мрака. За част от секундата смрадта на килията ми в онази тъмница нападна носа ми и плесенясалата слама погъделичка бузата ми…

Ръката на Рис се стегна около моята.

— Само още малко.

— Сигурно вече наближаваме дъното.

— Подминахме го. Килията на Резбаря се намира под основите на планината.

— Кой е той? Какво е?

Бяха ми обяснили само какво трябва да кажа, но не и какво да очаквам. Вероятно за да не изпадна в пълен смут.

— Никой не знае. Ще го видиш такъв, какъвто иска да го видиш.

— Хамелеон?

— И да, и не. Ти ще го виждаш по един начин, а аз, макар да стоя до теб — по съвсем друг.

Едва стърпях паническия си рев.

— А какво резбова?

— Сама ще разбереш.

Рис спря пред гладка каменна плоча. Коридорът продължаваше надолу — надолу към всевечния мрак. Въздухът тук ми се струваше сбит, нагнетен. Дори облачетата пара от устата ми не оцеляваха дълго.

Рисанд пусна ръката ми, за да долепи длан до голата скала. Тя сякаш потрепери под нея и се преобрази във… врата.

И тя като портата на входа беше от кост. А по повърхността й бяха издълбани безброй изображения: растения и животни, морета и облаци, звезди и луни, деца и скелети, красиви и потресаващи твари…

Вратата се отвори. Килията отвъд нея тънеше в катранения мрак, превзел цялата пещера…

— Издълбал съм по вратите образа на всеки затворник — обяви тъничък глас отвътре, — но моят собствен ми е любим.

— Има защо — съгласи се Рисанд.

Прекрачи прага и светлинките литнаха напред, озарявайки тъмнокосо момче на около осем, седнало до отсрещната стена. Съкрушително сините му очи обходиха Рисанд, после се плъзнаха към входа на килията, към мен.

Рис бръкна в торба, която дори не бях осъзнала, че носи — не, явно я беше измъкнал от някоя кухина между сферите; която използваше за хранилище. Хвърли някакъв бял предмет към момчето и долових как той изтропа върху грубия каменен под. Кост, дълга и дебела — и нащърбена в единия си край.

— Това е костта, с която Фейра уби червея Миденгард — обяви Рис.

Кръвта застина във вените ми. Много кокали бях подредила в капана си, не знаех кой от тях е сложил край на чудовището. И че някой е видял.

— Влез — каза Резбарят и не разпознах нито капка невинност или добрина в детския му глас.

Прекрачих прага и не направих нито стъпка повече.

— Цяла епоха мина — подава на момчето, поглъщайки ме с очи, — откакто в света ни за последно проникна нещо ново.

— Здравей — пророних аз.

Усмивката на момчето беше като фарс на невинността.

— Страх ли те е?

— Да — отвърнах аз.

„В никакъв случай не го лъжи“, беше ми наредил Рис.

Момчето се изправи, но остана в другия край на килията.

— Фейра — промълви и килна глава настрани. Кълбото елфическа светлина посребри мастиленочерната му коса. — Фейра. — Повтори, удължавайки сричките, сякаш можеше да ги вкуси. Накрая изправи глава. — Къде отиде, след като умря?

— Въпрос за въпрос — отвърнах аз, както ме бяха инструктирали по време на закуска.

Резбарят килна глава към Рисанд.

— Винаги съм те смятал за по-умен от предците ти. — Очите му отново кацнаха върху мен. — Кажи ми къде си попаднала, какво си видяла и ще отговоря на въпроса ти.

Рис ми кимна леко, но погледът му беше напрегнат. Защото онова, което момчето искаше да знае…

Трябваше да укротя дишането си… да си спомня.

Но в паметта ми имаше кръв и смърт, и болка, и писъци — и тя ме смачкваше, убиваше ме съвсем бавно, и Рис крещеше бясно, докато гледаше как умирам, Тамлин се молеше на колене да ме пощади… Но агонията беше непоносима и исках всичко да свърши…

Рис наблюдаваше Резбаря с вцепенено тяло, сякаш спомените ми се изливаха през онези щитове в съзнанието ми. Сигурно се чудеше дали няма да се предам на мига.

Свих ръцете си в юмруци.

Бях оцеляла; бях се измъкнала. И днес щях да го сторя.

— Чух изпращяване — отвърнах накрая. Рис врътна глава към мен. — Изпращяването на строшения ми врат. Чух го в ушите си, но и в черепа си. Загубих съзнание веднага след първия прилив на болка.

Виолетовите очи на Резбаря като че ли заискряха.

— После настана тъмнина. По-различна от тази тук. Но в нея имаше… нишка — продължих аз. — Връв. Подръпнах я… и внезапно прогледнах. Не през собствените ми очи, а… през неговите. — Кимнах към Рис и свих пръстите на татуираната си ръка. — Знаех, че съм мъртва и че това малко късче от духа ми, единственото останало от мен, се е вкопчило във връзката помежду ни.

— Но имаше ли някого с теб, видя ли нещо от отвъдното?

— Виждах само нишката в мрака.

Рисанд ме гледаше с пребледняло лице и стиснати устни.

— А когато ме възкресиха — продължих аз, — последвах нишката обратно до себе си. Знаех, че трябва да стигна до другия й край. Тогава се появи меко сияние. Все едно да плуваш през шампанско…

— Страхуваше ли се?

— Исках единствено да се върна при… при близките ми. Толкова силно го желаех, че не ми оставаше място за страх. Най-лошото вече ми се беше случило, а мракът ме привличаше със спокойствието и тишината си. Не ми се струваше толкова плашещо просто да потъна в него. Но исках да се прибера у дома. Затова последвах нишката.

— Не е имало друг свят — настоя Резбарят.

— Дори да е имало, аз не го видях.

— Не си видяла светлина, портал към друго място?

„Къде точно искаш да отидеш ти?“ Въпросът едва не изскочи от езика ми.

— Само покой и тъмнина.

— Имаше ли тяло?

— Не.

— А…

— Достатъчно — обади се Рисанд с глас, подобен на кадифе върху остра стомана. — Разбрахме се: въпрос за въпрос. Вече зададе… — Той преброи на пръсти. — Шест.

Резбарят облегна гръб в стената и се свлече на земята.

— Рядко ми се случва да срещна някого, който се е завърнал от истинска смърт. Естествено, че ще искам да надникна зад воала. — Той махна с малката си ръка към мен. — Задай въпроса си, момиче.

— Ако няма тяло, нищо друго, освен парче кост — подхванах с възможно най-непоклатим тон, — възможно ли е да се изпълни Възкресяване? Да се сътвори ново тяло и старата душа да се всели в него?

Очите му просветнаха.

— Запазена ли е душата? Съхранена ли е някак?

Опитах да не си представям пръстена с око, който Амаранта носеше, душата, която бе затворила вътре, за да наблюдава всяко нейно зверство.

— Да.

— Няма начин.

Едва не въздъхнах от облекчение.

— Освен ако… — Пръстите на едната му ръка заподскачаха по палеца й като крачката на бледо, гърчещо се насекомо. — Преди много време, още преди епохата на Върховните елфи, на човеците, съществуваше само Котелът… Разправят, че цялата магия кипяла вътре, че светът се родил в него. Но Котелът попаднал в грешни ръце. И извършили с него велики, ужасяващи неща. Страховити неща. Толкова страховити, че в крайна сметка някой го откраднал, макар и на жестока цена. Нямало как да го унищожат, защото той бил сътворил всичко и с него щял да загине животът. Затова го укрили. И го забравили. Само чрез Котела нещо мъртво може да бъде върнато в света на живите.

По лицето на Рисанд отново се беше настанила маска на спокойствие.

— Къде са го скрили?

— Сподели ми тайна, неизвестна никому, Господарю на Нощта, и аз ще ти споделя моята.

Приготвих се за потресаващата истина, която всеки момент щеше да ме сполети. Но Рисанд каза:

— Дясното коляно ме понаболява, когато вали. Контузих го във Войната и оттогава все ми създава ядове.

Резбарят се изсмя гърлено, докато аз зяпах втрещено Рис.

— Винаги си ми бил любимец — отбеляза той и го удостои с усмивка, която по никакъв начин не изглеждаше детска. — Добре тогава. Скриха го на дъното на замръзнало езеро в Лаплунд. — Рис понечи да се обърне към вратата, сякаш се канеше да тръгне натам моментално, но Резбарят добави: — Но изчезна много, много отдавна. — Рис спря. — Нямам представа къде са го отнесли, нито пък къде се намира сега. Хилядолетия, преди ти да се родиш, трите му крака бяха отрязани от основата му, за да загуби поне част от силата си. Получи се, макар и на косъм. Отстраняването на краката му беше, като да отрежат пръста ти до първото кокалче. Неприятно, но все пак можеш да си служиш с останалата му част. Краката скриха в три различни храма — Сезере, Санграва и Итика. Ако и те са изчезнали, навярно някой е успял да съживи Котела и държи да разполага с цялата му сила.

Затова бяха претършували храмовете. За да вземат краката на Котела и да му възвърнат пълната сила.

— А случайно да знаеш кой е сегашният му притежател? — попита Рис.

Резбарят ме посочи с детското си пръстче.

— Първо ми обещай костите й, като умре. — Сковах се, но момчето се засмя. — Не, не мисля, че дори ти би ми дал такова обещание, Рисанд.

По лицето на Рис пробяга предупредително изражение.

— Благодаря ти за помощта — каза той и опря ръка в гърба ми, за да ме изведе от килията.

Но ако той наистина знаеше… Обърнах се отново към съществото с облик на момче.

— Имах избор… в смъртта си.

В очите му пламна кобалтов огън.

Ръката на Рис потрепна върху гърба ми, но остана на мястото си. Топла и стабилна. Зачудих се дали допирът до мен не го успокояваше, че още съм там, още дишам.

— Знаех — продължих аз, — че мога просто да потъна в мрака. Но избрах да се боря, да се задържа още малко. Макар че се чудех дали в онзи нов свят не ме очакваше мир и покой. Въпреки това не бях готова за него, не и да попадна там сама. И все пак усещах, че отвъд мрака ме приласкаваше нещо хубаво.

За миг сините му очи се озариха още повече. После момчето каза:

— Знаеш у кого е Котелът, Рисанд. Кой напада храмовете. Идваш тук единствено за да потвърдиш догадката си.

— Кралят на Хиберн.

Студен ужас нахлу във вените ми и се изля в стомаха ми. Не биваше да се изненадвам, трябваше сама да се досетя отдавна, но…

Резбарят замлъкна. Явно чакаше друго признание.

Ето защо му предложих още едно парче от счупената си душа.

— Амаранта настоя да убия онези двама елфи, но ако след това ме бе принудила да отнема живота и на Тамлин, щях да забия кинжала в собственото си сърце.

Рис замръзна.

— Знаех, че няма връщане назад — продължих, питайки се дали синият пламък в очите на момчето нямаше да превърне изстрадалата ми душа в пепел. — А след като развалих заклинанието, тегнещо върху тях, след като се уверих, че съм ги спасила, исках само да обърна острието към себе си. Реших, че искам да живея чак когато Амаранта ме уби и едва тогава осъзнах, че не съм довършила онова, което съдбата ми е предопределила.

Осмелих се да надникна към Рис и прочетох мимолетно пробягалата покруса по красивото му лице. Само след миг се изпари.

— Със силата на Котела може да се постигне и друго, освен да се възкресяват мъртъвци. Може да се разруши стената — рече с доброжелателен тон Резбарят.

Единственото нещо, което пазеше земите на човеците — семейството ми — не само от Хиберн, но и от други зли същества.

— Нищо чудно Хиберн да се е спотаявал толкова време, защото е издирвал Котела, опознавал е тайните му. Явно с Възкресяването е искал да изпробва силите му след присъединяването на краката. А заедно с това е открил, че Котелът е източник на чиста енергия, на съвършено могъщество. И че запасите му се изчерпват като на всяка друга магия. Затова ще го остави да почине известно време, да възвърне силите си. През това време ще иска да разбере как да го захранва с още повече енергия.

— Има ли начин да го спрем? — прошепнах аз.

Мълчание. Наситено с очакване.

Рис се обади дрезгаво:

— Не му давай повече…

— При сътворението на Котела — прекъсна го Резбарят — създателят му използвал последната разтопена руда, за да изкове една книга. Книгата на Диханията. Между изсечените в металните й страници думи се намирали заклинанията, отнемащи силата на Котела, и онези, даряващи пълен контрол над него. Но след Войната Книгата била разделена на две. Едната част отишла при елфите, а другата — при шестте човешки кралици. Но това било просто символична точка от Мирния договор, тъй като Котела го нямало от хилядолетия и вече всички го смятали за мит. Никой не намирал Книгата за опасна, защото само някой, претърпял Метаморфозата на Котела, можел да изрече заклинанията и да призове силата му. Земно същество не било способно да я завладее, затова Великите господари приели Книгата на Диханията за историческа реликва. Но попадне ли тя в ръцете на прероден в Котела… Ще трябва да изпробвате теорията ми, разбира се, но… не е невъзможно.

Той присви очи в иронично изражение, а аз започнах да осъзнавам, че… че…

— Сега Великият господар на Двора на Лятото притежава нашата част, а другата е скрита в лъскавия крайморски дворец на настоящата кралица на простосмъртните. Тази в Притиан е защитена с кръвни заклинания, подвластни единствено на Господаря на Лятото. Онази в ръцете на простосмъртната кралица… Човеците постъпили остроумно, когато я получили. Защитили я с помощта на нашите магии, така че хрумнело ли му на някой Велик господар например да се промъкне с ответряне в замъка им и да я открадне… Книгата отново ще се превърне в разтопен метал. Трябва да я получи от ръцете на простосмъртната кралица без лукавство и магии. — Резбарят се засмя тихо. — Какви хитроумни, прекрасни същества са човеците.

За момент потъна в древните си спомени, но после поклати глава и продължи:

— Съберете ли двете части на Книгата на Диханията, ще обезсилите Котела. Да се надяваме, че ще е навреме, преди да си е възвърнал пълното могъщество и да е разрушил стената.

Дори не се сетих да му благодаря. Не и след онова, което ни беше разказал. Не и при положение че бях принудена да излея най-ужасните си спомени — и още усещах вниманието на Рис върху себе си. Сякаш бе подозирал, но никога не бе дръзвал да повярва колко тежко ме беше ранила Амаранта.

Обърнахме се към вратата и ръката му се плъзна от гърба ми, за да хване моята.

Допирът му беше лек и внимателен. А аз не намирах сили дори да стисна пръстите му.

Резбарят взе костта, която Рисанд му беше донесъл, и я претегли в детските си ръце.

— Ще изсека смъртта ти тук, Фейра.

Заизкачвахме се нагоре в тъмната пещера между спящите каменни стени и чудовищата в тях.

— Какво видя ти? — попитах накрая Рис.

— Ти кажи първо.

— Момче на около осем. Тъмнокосо и синеоко.

Рис потрепери — най-човешката реакция, когато някога бях виждала у него.

— Ти какво видя? — подканих го аз.

— Юриан — отвърна Рис. — Яви ми се като Юриан в последните мигове на живота му, когато се изправи срещу Амаранта.

Дори не исках да си помисля как Резбарят бе разбрал за кого сме дошли да го разпитваме.