Сара Дж. Маас
Двор от мъгла и ярост (10)

Глава 8

След седмица дойде време за Десятъка.

Тамлин ми беше отделил цял ден — ден, в който се разхождахме из градината, правихме любов сред високите треви на една слънчева поляна и вечеряхме сами — преди да го извикат на границата. Не ми каза защо, нито къде точно. Само спомена, че трябва да стоя в имението под неотлъчната закрила на стражите.

И така прекарах седмицата сама, а кошмарите ме будеха нощем обляна в сълзи и ме караха да повръщам отново и отново. Ианта, ако изобщо беше научила за клането на сестрите си на север, не каза нито дума по въпроса при малкото ни срещи. А тъй като и аз самата не обичах да говоря за нещата, които ме измъчваха, предпочетох да не повдигам темата, докато ми помагаше с тоалетите, прическата и бижутата за Десятъка.

Когато я помолих да ми обясни какво да очаквам, тя отвърна просто, че Тамлин ще се погрижи за всичко. Аз трябвало единствено да стоя до него и да наблюдавам.

Звучеше лесно, а и се радвах, че не изискват от мен да говоря и да правя каквото и да било.

Но често поглеждах към окото върху дланта ми и си спомнях гневните думи на Рисанд.

Тамлин се върна в нощта преди Десятъка, за да участва в подготовката. Опитах да не приемам този факт лично, съзнавайки какво бреме носи на плещите си. Макар и единствената ми информация по въпроса да идваше от Ианта.

В деня на събитието седях до Тамлин на подиума в огромната зала от мрамор и злато и търпеливо понасях безкрайния поток от очи, сълзи, благодарност и хвалебствия заради делата ми.

Ианта стоеше до вратите в обичайната си бледосиня роба и благославяше онези, които си тръгваха, утешаваше онези, които рухваха в присъствието ми, прославяше възродения свят и се кълнеше, че доброто е надвило злото.

След двайсет минути вече не можех да си намеря място. След четири часа ушите ми изцяло спряха да чуват.

Пратениците на всички градове и народи от Двора на Пролетта се нижеха пред нас със злато, скъпоценности, пилета, зърно или дрехи. Нямаше значение с какво плащат, а само да се равнява на дължимото. Люсиен стоеше до подиума и изчисляваше всеки принос, въоръжен до зъби като останалите десет стражи, разположени на различни места из залата. Приемната зала — така я беше нарекъл Люсиен, но на мен ми приличаше по-скоро на тронна. Запитах се дали не й викаше така, защото другото…

Бях прекарала твърде много време от живота си в една тронна зала. Същото важеше и за Тамлин.

Но тогава не седях на подиума, а коленичех пред него — точно като слабичката жена елф с посивяла кожа в безкрайната колона от Върховни и по-нисши елфи.

Тя не носеше дрехи. Дългата й тъмна коса висеше пред стегнатите й гърди и големите й очи бяха съвършено черни. Като водата на застояло езеро. А докато се примъкваше към подиума, следобедната светлина проблясваше по седефената й кожа.

Люсиен я изгледа неодобрително, но не пророни нито дума. Нисшият женски елф сведе финото си, изопнато лице и сключи вретеновидните си пръсти с ципи между тях върху гърдите си.

— Поздравявам те, Велики господарю, от името на водните сенки — рече тя със странен, съскащ глас и изпод плътните й устни просветнаха остри, нащърбени зъби като на щука. Изсечените черти на лицето й подчертаваха въгленочерните й очи.

Бях виждала водни сенки и преди. В езерото отвъд границите на имението. Сред тръстиките и водните лилии живееха пет от тях. Но над гладката водна повърхност се мярнаха само лъскавите им глави — не бях предполагала колко ужасяващо изглеждат отблизо. Слава на Котела, че никога не бих влизала да плувам в езерото. Навярно някоя от расата им щеше да ме сграбчи с ципестите си пръсти, да впие остри нокти в кожата ми и да ме завлече към дъното, преди да изкрещя.

— Добре дошла — приветства я Тамлин.

Бяха минали цели пет часа, а още изглеждаше свеж като утринта. Явно малко неща го уморяваха, след като си беше възвърнал силата.

Водната сянка пристъпи напред със своите ципести, петнисто-сиви крака с извити нокти. Люсиен се премести небрежно помежду ни.

Ето защо Тамлин го беше разположил от моята страна на подиума.

Стиснах зъби. Нима смятаха, че някой ще ни нападне в собствения ни дом, на наша земя, и то след като не вярваха Хиберн да планира атака срещу нас? Дори Ианта бе спряла тихите си благословии в дъното на стаята, за да наблюдава срещата.

Явно всички очакваха да се случи нещо различно.

— Умоляваме те, Велики господарю, разбери — подхвана женският елф, покланяйки се толкова ниско, че мастиленочерната й коса се провлачи по мрамора. — В езерото не остана риба.

Тамлин я гледаше с лице от гранит.

— Длъжни сте да платите независимо от това.

Короната му — златен венец от пролетни цветя, инкрустиран със смарагди, сапфири и аметисти, една от петте, принадлежащи на рода му — сияеше на следобедната светлина.

Водната сянка разпери длани пред него, но Тамлин й отне думата.

— Без изключения. Имате три дни да внесете дължимото. В противен случай следващия Десятък ще трябва да платите двойно.

Едва сдържах изумлението си от равнодушното му лице, от безмилостните му думи. Ианта кимна одобрително от мястото си до вратите.

Водната сянка нямаше с какво да се изхранва — как очакваха да дава храна на нас?

— Умолявам те — прошепна съществото през нащърбените си зъби. Вече трепереше и сребристата й, петниста кожа блещукаше на слънцето. — В езерото не остана нищо.

Изражението на Тамлин не се промени.

— Разполагате с три дни…

— Но ние нямаме злато!

— Не ме прекъсвай — процеди той.

Извърнах поглед, отвратена от безжалостното му лице.

Тя сведе глава още по-ниско.

— Прости ми, милорд.

— Разполагате с три дни да платите, в противен случай дължите двойно следващия месец — повтори той. — Знаете какви са последиците от неизпълнено задължение.

Тамлин махна с ръка да я отпрати. Разговорът беше приключил.

Тя го погледна безнадеждно и напусна залата. Докато следващият пратеник — сърна с кози крака и кошница с гъби — търпеливо очакваше за покана да пристъпи към подиума, аз обърнах глава към Тамлин.

— Не е нужна рибата им — прошепнах. — Защо я измъчваш така?

Той стрелна очи към вратата, където Ианта отстъпваше встрани, за да направи път на съществото, сложила ръка върху лъскавия си колан. Сякаш водната сянка би й го откраднала, за да плати с него. Тамлин свъси вежди.

— Не бива да правя изключения. Иначе всички ще започнат да настояват за същото отношение.

Стиснах подлакътниците на стола си — малко дъбово кресло до неговия гигантски трон с резбовани рози.

— Но всички тези неща не са ни необходими. Защо са ни притрябвали златно руно или бурканче конфитюр? Ако в езерото вече няма риба, за три дни нищо няма да се промени. Защо да я караме да гладува, вместо да й помогнем да завъди риба в езерото?

Бях прекарала достатъчно години с празен стомах, за да си замълча, за да не се опълча на тази несправедливост.

Смарагдовите очи на Тамлин омекнаха, сякаш беше прочел мислите ми, но въпреки това отвърна:

— Защото така стоят нещата. Така постъпваше баща ми и неговият баща преди това и така ще постъпва синът ми след мен. — Той се усмихна и протегна ръка към мен. — Един ден.

Един ден. Ако някога се оженехме. Ако някога се превърнех в по-малко бреме и двамата се изплъзнехме на сенките, които ни преследваха. Дори не бяхме подхващали темата. За щастие, Ианта също мълчеше по въпроса.

— Въпреки това можем да й помогнем, да намерим начин да захраним езерото й.

— И бездруго си имаме достатъчно работа. Подаянията нима да са й от полза в бъдеще.

Отворих уста да възразя, но бързо я затворих. Сега не му беше времето за спорове.

Измъкнах ръка от неговата, а той покани съществото с кози крака.

— Имам нужда от малко свеж въздух — обявих и станах от стола си.

Дори не му дадох възможност да ме спре, преди да сляза от подиума. Опитах се да не обръщам внимание на тримата стражи, които изпрати след мен, нито на колоната от пратеници, които ме зяпаха и си шушукаха едни на друг, докато прекосявах залата.

Ианта опита да ме спре при вратите, но аз дори не я погледнах.

Изхвърчах в коридора и хукнах покрай опашката от пратеници, която се виеше надолу по стълбището и по чакълестата входна алея. През плетеницата от всевъзможни тела мярнах отдалечаващата се фигура на водната сянка — тъкмо щеше да свърне зад ъгъла на къщата на път към езерото отвъд имението. Тътреше окаяно крака и бършеше очите си.

— Извинете — провикнах се, като я наближих.

Стражите зад мен поддържаха почтително разстояние.

Тя спря до ъгъла на къщата и се обърна с неочаквано плавно движение. Потиснах импулса си да отстъпя назад, когато неземните й черти ме погълнаха. Стражите стояха на няколко крачки от нас, стиснали дръжките на мечовете си.

Носът й представляваше две цепки, а под ушите й имаше фини хриле.

Тя сведе леко глава. Не в истински поклон, все пак не бях важна особа, а просто играчка на Великия господар.

— Да? — изсъска и зъбите й на щука просветнаха.

— Колко е Десятъкът ви?

Сърцето ми биеше ускорено, докато гледах ципестите й пръсти и остри зъби. От Тамлин знаех, че водните сенки ядат всичко. А ако в езерото им вече нямаше риба…

— Колко злато иска от вас… колко струва рибата ви в злато?

— Повече, отколкото имаш в джоба си.

— Тогава ето — отвърнах, разкопчавайки инкрустираната с рубини златна гривна от китката си. Според Ианта ми отиваше повече от сребърната, която аз бях избрала за днес. Подадох й ценното бижу. — Вземи я. — Преди водната сянка да посегне към нея, аз дръпнах златното колие от гърлото си и диамантените обици от ушите си. — Тях също. — Протегнах шепите си към нея, пълни със злато и скъпоценни камъни. — Плати му дължимото и си купи храна.

Очите й се разшириха. В близкото село отваряха пазар всяка седмица — скромна сбирка от новоизлюпени търговци, на които се надявах да помогна един ден. Все някак.

— А ти каква отплата искаш?

— Никаква. Не… не го правя със задна мисъл. Просто вземи бижутата. — Протегнах ръце към нея. — Моля те.

Тя загледа свъсено съкровището в шепите ми.

— Не искаш нищо в замяна?

— Нищо. — Елфите от опашката пред имението вече ни гледаха неприкрито. — Моля те, просто ги вземи.

След един последен мнителен поглед, студените й, влажни пръсти докоснаха моите, събирайки бижутата, които заблестяха като слънчеви лъчи по вода върху ципестите й ръце.

— Благодаря ти — рече водната сянка и ми се поклони. Този път дълбоко. — Няма да забравя добрината ти. — Думите сякаш изпълзяваха от устата й и потреперих, когато черните й ОЧИ заплашиха да ме погълнат цялата. — Сестрите ми също.

После тръгна обратно към имението, а тримата ми пазачи извърнаха неодобрителни погледи към мен.

 

 

По-късно, докато вечерях с Тамлин и Люсиен, и двамата мълчаха, но очите на Люсиен прескачаха ту към мен, ту към Тамлин, ту към чинията му.

След десетминутна тишина оставих вилицата си на масата и се обърнах към Тамлин.

— Какво има?

Той не се поколеба с отговора си.

— Много добре знаеш.

Не отвърнах.

— Дала си бижутата си на онази водна сянка. Бижутата, които аз ти подарих.

— Цялата къща е пълна със злато и бижута.

Люсиен си пое дълбока глътка въздух, която прозвуча като „Започва се“.

— Защо да не й ги дам? — попитах аз. — Тези дрънкулки нямат никаква стойност за мен. Всеки ден нося различни! Кого го е грижа за тях?

Тамлин стисна устни.

— По този начин подкопаваш законите на двора ми. Тук си имаме правила. И като даваш пари на онази алчна твар, ме караш да изглеждам слаб.

— Не ми говори така — оголих зъби насреща му. Той тропна с юмрук по масата и ноктите изскочиха от плътта на кокалчетата му, но аз се приведох напред, облягайки ръцете си върху дървото. — Нямаш представа какво съм преживяла, какво е да гладуваш месеци наред. И можеш да я наричаш алчна колкото си искаш, но аз също имам сестри и много добре си спомням какво беше да се прибирам у дома без храна. — Укротих разбунтуваните си гърди, а силата под кожата ми се събуди и плъзна по костите ми. — Не е изключено със сестрите й да хвърлят парите на вятъра, да нямат нито капка самоконтрол. Но няма да рискувам да умрат от глад заради някакво си нелепо правило, измислено от предците ти.

Люсиен се покашля.

— Не е искала да ти навреди, Там.

— Знам, че не е искала — тросна се той.

Люсиен не отмести поглед от него.

— Случвали са се и по-лоши неща, а може да ни чакат и още по-лоши. Просто се успокой.

Смарагдовите очи на Тамлин пламнаха.

— Да съм искал мнението ти? — озъби се той на приятеля си.

Тези думи, свирепият му вид и това, че Люсиен сведе глава, превърнаха кръвта ми в лава. „Вдигни очи — умолявах го наум. — Опълчи му се. Той греши, ние сме прави. — Люсиен стегна челюсти. Онази сила отново забушува из тялото ми, плъзна към него. — Не се предавай…“

В следващия миг изчезнах.

Още бях на мястото си, още виждах през очите си, но ги наблюдавах и от друг ъгъл на стаята, от някак чужда гледна точка…

В съзнанието ми нахлуха мисли, образи и спомени, нечие древно светоусещане, така мъдро, тягостно, безкрайно тъжно и пропито с вина, безнадеждност…

След миг се върнах в себе си и примигнах недоумяващо, очите ми веднага отскочиха към Люсиен.

Бях проникнала в неговото съзнание. Преодоляла бях защитната му стена и…

Станах и хвърлих кърпата си на масата с обезпокоително нетрепващи ръце.

Знаех откъде идваше тази дарба. Храната се надигна в гърлото ми, но успях да я възпра.

— Вечерята не е приключила — изръмжа Тамлин.

— О, престани да важничиш най-сетне — изкрещях му и си тръгнах.

Можех да се закълна, че изпод кърпата ми надничаха два обгорели отпечатъка от ръце върху дървената маса. Молех се никой от двама им да не е забелязал.

И Люсиен да не е усетил неволния ми набег в главата му.