Сара Дж. Маас
Двор от мъгла и ярост (28)

Глава 26

Аторът беше изчезнал след смъртта на Амаранта и всички подозираха, че е избягал при краля на Хиберн. А щом сега беше тук, в земите на простосмъртните…

Отпуснах се в ръцете му, за да си спечеля малко време, да се огледам наоколо за нещо полезно, нещо, което можех да използвам срещу него.

— Точно така — изсъска той в ухото ми. — Кажи ми сега…

Около нас избухна нощ.

Аторът изпищя — изпищя — и тъмнината ни погълна. Нещо ме изтръгна от тънките му, жилести ръце, чиито остри нокти се впиваха в кожата на костюма ми. Паднах по лице в сбития, заледен сняг.

Преобърнах се чевръсто и опитах да стъпя на краката си… Тъкмо приклекнах и извадих ножа си, когато светлината се завърна.

И видях как Рисанд завързва Атора с виещи се нишки нощ за ствола на един заснежен дъб. Нишки като онези, които бяха смачкали пръстите на Ианта. Рис стоеше с ръце в джобовете, а лицето му бе студено и красиво като смъртта.

— Чудех се под кой ли камък си се сврял.

Аторът се бореше запъхтяно с черните въжета около себе си.

Рисанд запрати две копия от нощно небе по крилата му. Аторът изкрещя от болка и се отпусна върху кората зад гърба си.

— Отговори на въпросите ми и ще те пусна да изпълзиш обратно при господаря си — каза Рис така, сякаш подхващаше разговор за времето.

— Курва — изплю Аторът.

От крилата му шуртеше сребриста кръв и съскаше, капейки по снега.

Рис се усмихна.

— Забравяш, че доста обичам такива игрички.

Той вдигна пръст.

Аторът изкрещя.

— Не! — Пръстът спря във въздуха. — Изпращат ме за нея. — Обясни съществото.

Кръвта ми изстина като гората около нас.

— Защо? — попита Рис със същото небрежно, ужасяващо спокойствие.

— Така ми е наредено. Нямам право да разпитвам. Кралят я иска.

— Защо? — повтори въпроса си Рис.

Аторът закрещя — този път под натиска на невидима сила. Изтръпнах от страх.

— Не знам, не знам, не знам.

Вярвах му.

— Къде е кралят в момента?

— Хиберн.

— Има ли армия?

— Скоро.

— Колко е голяма.

— Безчетна. Имаме съюзници във всяка територия, само чакат сигнал.

Рис килна глава настрани, сякаш обмисляше какъв друг въпрос да му зададе. В следващия момент обаче изправи рамене, а Азриел кацна със страшна сила в снега, разпилявайки го край себе си като вода от локва. Беше долетял толкова тихо, че дори не бях чула плясъка на крилете му. Явно Касиан беше останал в къщата, за да брани сестрите ми.

Когато снегът опада обратно по земята, видях, че лицето му е лишено от всякаква емоция — неподвижната маска на господарски шпионин.

Аторът затрепери и почти го съжалих, когато Азриел тръгна към него. Почти. Все пак гората се намираше много близо до къщата. До сестрите ми.

Азриел достигна съществото и Рис дойде до мен.

— Следващия път, когато опиташ да я отвлечеш — каза предупредително Рис, — първо ще те убия, после ще ти задавам въпроси.

Азриел го погледна. Рис кимна. Сифоните по белязаните ръце на шпионина просветнаха като вълнист син огън и преди Аторът да изкрещи отново, двамата изчезнаха.

Не ми се мислеше къде са попаднали, нито какво ще му причини Азриел. Дори не предполагах, че Азриел умее да се ответри или каквато там сила беше призовал с пръстените си. Предишния ден беше позволил на Рис да ни пренесе. Може би силата му беше твърде изтощителна, за да я използва често.

— Ще го убие ли? — попитах задъхано.

— Не. — Потреперих от суровата мощ, която излъчваше напрегнатото тяло на Рис. — Чрез него ще изпратим послание до Хиберн, че ако искат да наранят някого от членовете на свитата ми, ще трябва да се постараят повече.

Учудих се и на определението, което използва за мен, и на смисъла зад думите му.

— Знаел си… знаел си, че ме преследва?

— Беше ми любопитно кой ще опита да те спипа още първия момент, в който те оставех сама.

Не знаех откъде да започна. Значи, Тамлин се оказваше прав за опасностите край мен. Поне донякъде. Но това не оневиняваше Рис.

— И какво, изобщо не си имал намерение да стоиш с мен. Използвал си ме за примамка…

— Да, и бих го сторил отново. Беше в безопасност през цялото време.

— Трябваше да ми кажеш!

— Може би следващия път.

— Няма да има следващ път!

Блъснах с юмрук гърдите му и той залитна назад от силата на удара ми. Примигнах смаяно. Бях забравила — забравила бях към какво ме подтиква паниката. Същото се беше случило и с Тъкачката. Бях забравила каква сила притежавам.

— Точно така — потвърди ядосано Рисанд, прочел изненадата по лицето ми. Леденото му спокойствие най-сетне поддаваше. — Забрави каква сила притежаваш и че можеш да гориш, да се слееш с мрака, да имаш нокти. Забрави. Спря да се бориш.

Не говореше само за Атора. Нито за Тъкачката.

И гневът се надигна в мен с такава мощ, че в главата ми не остана нищо друго, освен всепомитаща ярост: заради мен самата, заради онова, което бях принудена да сторя, заради всичко, което бяхме преживели и аз, и той.

— И какво от това? — изсъсках насреща му и отново го блъснах. — Какво, ако съм забравила?

Понечих да го бутна отново, но Рис изчезна и се появи на няколко метра разстояние.

Втурнах се към него по хрущящия сняг.

— Не е лесно.

Гневът ме прегази, заличи ме. Вдигнах ръце да забия длани в гърдите му…

Но той изчезна отново.

Появи се зад мен, толкова близо, че дъхът му погъделичка ухото ми, като прошепна:

— Нямаш представа колко далеч е от лесното.

Завъртях се, но се изпари, преди да го нападна.

Изникна от другата страна на заснежената поляна, ухилен до уши.

— Вложи малко повече усърдие.

Не можех да потъвам в невидими дупки и да се появявам другаде. Ала ако можех да се превръщам в пушилка, във въздух и нощ, и звезди, щях да изникна точно пред него и да го фрасна в самодоволната муцуна.

Спуснах се към него, макар и да знаех, че е безсмислено. Той се пръсна в облак тъмнина и ми идеше да го убия от яд — заради крилата му и умението да се придвижва като мъгла по вятъра. Появи се на една стъпка от мен и аз му налетях с протегнати ръце, с извадени… нокти…

И се ударих в едно дърво.

Той се смееше, докато зъбите ми тракаха от сблъсъка, а ноктите ми раздираха кората на дървото. Полетях към него, преди да е изчезнал отново, и скочих, сякаш и аз можех да попадна между гънките на света, да го проследя до края на вечността…

Така и стана.

Времето забави хода си, сгърчи се някак и видях как тъмната сянка на Рис се превръща в пушек и се понася към друго място на поляната. Спуснах се към същото място, ефирна като вятъра, като сянка или пепел. И докато се дивях на собствената си лекота, устремена към мястото, където той щеше да се материализира…

Солидната фигура на Рисанд се появи в света ми от пушек и звезди.

Очите му бяха широко отворени, устата му — разтегната в доволна усмивка, а аз изникнах насреща му и го бутнах в снега.