Сара Дж. Маас
Двор от мъгла и ярост (40)

Глава 38

Амрен отнесе Книгата на Диханията във велариския си дом, където и да се намираше той, а ние петимата останахме да закусим. Докато Рис разказваше на останалите за посещението ни в Двора на Лятото, аз успях да излапам храната си, преди изтощението от безсънната нощ, отключването на оловните врати и близката среща със смъртта да ме е повалило. Като се събудих, къщата беше празна, следобедното слънце обагряше всичко в златисто, а денят беше толкова необичайно топъл и прекрасен, че излязох да почета в задната градинка.

След известно време слънцето се скри зад планините и градината потъна в мразовити сенки. Аз обаче нямах желание да се разделям с него, затова изкачих мудно трите етажа на къщата с намерението да погледам залеза от терасата на покрива.

Но разбира се — разбира се, — че Рисанд вече се беше разположил в един от боядисаните в бяло железни столове, преметнал една ръка през облегалката му, докато с другата държеше небрежно чаша с някакво питие, с каквото бе пълна и цялата гарафа оставена на масичката пред него.

Разгърнал беше криле зад себе си и навярно ги припичаше на топлото слънце.

Покашлях се дискретно.

— Знам, че си там — отбеляза той, без да извръща поглед от Сидра и червеникавозлатистото море отвъд нея.

Свъсих вежди.

— Ако предпочиташ да си сам, мога да си тръгна.

Той посочи с брадичка към свободния стол пред желязната масичка. Не особено вежлива покана, но все пак я приех.

До гарафата имаше дървена кутия, която вероятно щях да сметна за някаква притурка към питието му, ако не бях забелязала седефената украса с форма на кинжал върху капака й. Ако не излъчваше аромата на море, летен зной и пръст, които веднага свързвах с Таркуин.

— Какво е това?

Рис пресуши чашата си, вдигна ръка да призове гарафата по въздуха, и си наля още един пръст, преди да ми отговори:

— Да ти кажа, доста време мислих по въпроса. — Отново зарея поглед към града си. — Дали просто не трябваше да поискам Книгата от Таркуин, ала не беше изключено да ми откаже, а после да продаде информацията на онзи, който му предложи най-висока цена за нея. А в случай че се съгласеше, пак рискувах да издаде плановете ни. Причините за мисията ни трябваше да останат тайна възможно най-дълго. — Той отпи глътка от питието си и прокара ръка през синкавочерната си коса. — Не ми хареса да крада от него. Нито да наранявам стражите му. Нито да си тръгна, без да се сбогуваме, при положение че наистина искаше да изградим съюз помежду ни. Дори приятелство. Никой от другите Велики господари не си е правил труда… не е дръзвал да общува с мен. Таркуин обаче искаше да бъдем приятели.

Погледът ми отново прескочи към кутията и повторих:

— Какво е това?

— Отвори я.

Повдигнах плахо капака.

Вътре, загнездени в легло от бяло кадифе, блестяха три рубина с размерите на кокоше яйце. Имаха толкова чист, плътен цвят, че изглеждаха направени от…

— Кървави рубини — обясни той.

Отдръпнах бързо пръсти от тях.

— В Двора на Лятото има традиция, по чиято повеля жестоките обиди се възнаграждават с кървави рубини. Нещо като официално уведомление, че за главата на провинилия се е обявена награда, че вече го издирват и скоро ще се прости с живота си. Кутията пристигна в Двора на Кошмарите преди час.

Свещена Майко!

— Предполагам, че единият е за мен. А другите два за теб и Амрен.

Тъмен вятър затвори капака.

— Допуснах грешка — пророни той. Отворих уста, но той продължи: — Трябваше да залича паметта на стражите и да ги пусна да си вървят. Вместо това ги обезвредих. От доста време не ми се беше налагало да прибягвам до физическа сила и… така се съсредоточих върху илирианското си обучение, че забравих за другия си арсенал. Сигурно са му докладвали веднага щом са се свестили.

— Рано или късно щеше да разбере, че Книгата липсва.

— Можеше да отречем, че сме я откраднали, и да го отдадем на чисто съвпадение. — Той отново пресуши чашата си. — Допуснах грешка.

— И на теб трябва да ти се случва от време на време.

— Току-що ти казах, че си обявена за враг номер едно на Двора на Лятото, а ти като че ли нямаш нищо против.

— Не съм особено щастлива… но не обвинявам теб.

Той въздъхна й отправи поглед към града, докато дневната топлина отстъпваше пред хапливия зимен студ. Това не ме притесняваше.

— Може, след като обезвредим Котела, да му върнеш Книгата… да се извиниш — предложих аз.

Рис изсумтя.

— Не. Амрен ще я задържи, колкото време й е нужна.

— Тогава му се реванширай по друг начин. Очевидно ти си искал да станете приятели. В противен случай нямаше да се терзаеш толкова.

— Не се терзая. Ядосвам се.

— Въпрос на схващане.

Той се поусмихна.

— Кръвни вражди като тази продължават векове наред… хилядолетия. Но ако така мога да предотвратя войната, да помогна на Амрен… съм готов да платя цената.

И щеше да плати прескъпо. С надеждите си за бъдещето, със собственото си щастие.

— Знаят ли останалите за кървавите рубини?

— Азриел ми ги донесе. Още обмислям как да съобщя новината на Амрен.

— Защо?

Тъмнина се настани в удивителните му очи.

— Защото тя ще поиска да се върнем в Адриата и да сринем целия град със земята.

Потреперих от ужас.

— Именно — съгласи се той.

Отправих поглед към Веларис, заслушана в звуците на чезнещия ден и на разгръщащата се нощ. Адриата ми се струваше най-обикновен град в сравнение с този.

— Разбирам защо си стигнал толкова далеч, за да защитиш земите си — подхванах, потривайки премръзналите си ръце. Не смеех дори да си представя опустошение като това в Адриата, сполетяващо Веларис… само при мисълта кръвта ми замръзна. Той плъзна предпазлив, мътен поглед към мен. Преглътнах сухо. — И защо си готов на всичко, за да ги браниш в бъдеще.

— Какво се опитваш да ми кажеш?

Лош ден — денят беше наистина лош за него. Не се засегнах от остротата в думите му.

— Предотврати войната, Рисанд, а после се тревожи за Таркуин и кървавите му рубини. Обезвреди Котела, не позволявай на краля да разруши стената и да пороби отново човечеството. След това ще намерим решение на останалото.

— Май си решила да се позадържиш?! — Равнодушно зададен, но хаплив въпрос.

— Мога да си намеря квартира, ако това намекваш. С толкова щедра заплата ще си подсигуря доста луксозно място.

Хайде. Намигни ми. Позакачай се с мен. Само… махни това изражение от лицето си.

Той обаче отвърна лаконично:

— Спести си заплатата. Името ти вече е добавено в списъка с хората, пазаруващи за моя сметка. Купувай си каквото пожелаеш. Купи си цяла къща, ако искаш.

Стиснах зъби и… дали от паника, или от отчаяние отбелязах кокетно:

— Онзи ден видях един симпатичен магазин на другия бряг на Сидра. Вътре продаваха какви ли не дантелени красоти. И от тях ли мога да пазарувам за твоя сметка, или трябва да ги платя с мои пари?

Виолетовите му очи отново намериха моите.

— Не съм в настроение за шегички.

В думите му нямаше нито хумор, нито игривост. Можех да отида да се стопля край камината, но…

Той бе останал. Беше се борил за мен.

Седмица след седмица се беше борил за мен, дори когато не му откликвах, когато нямах сили да говоря и да се интересувам дали ще оцелея, или ще загина, дали ще ям, или ще гладувам. Не биваше да го оставям с неговите мрачни мисли, с неговото чувство на вина. Беше ги носил на плещите си достатъчно дълго време.

Затова не откъснах очи от неговите.

— Не знаех, че илирианците изпадат в депресия, като се напият.

— Не съм пиян, а пия — оголи леко зъби той.

— Отново въпрос на схващане. — Облегнах се назад в стола и ми се прииска да си бях взела палтото. — Май все пак трябваше да преспиш с Кресеида, за да може и двамата да сте тъжни и самотни едновременно.

— Значи, на теб ти е позволено да имаш колкото си искаш гадни дни, но на мен не ми се полагат дори няколко часа?

— О, цупи се на воля. Щях да те поканя на пазар за дантелени пикантерийки, но… щом си решил, стой си тук.

Той не ми отговори.

Затова продължих:

— Може пък да изпратя няколко на Таркуин… с предложение да ги облека пред него, ако ни опрости провинението. Нищо чудно веднага да си вземе кървавите рубини.

Ъгълчетата на устата му се вдигнаха едва забележимо.

— Ще го приеме за подигравка.

— Само срещу няколко усмивки ми даде една от реликвите на семейството си. Обзалагам се, че ако му се появя по дантелено бельо, ще ми даде ключа за владенията си.

— Май някой има доста високо мнение за себе си.

— И защо не? Ти например ме зяпаш денонощно. — Зрънце истина и маскиран въпрос едновременно.

— Очакваш да отрека — провлачи той, но в очите му просветна нещо, — че те намирам за привлекателна?

— Никога не си ми го казвал.

— Постоянно ти повтарям, че те намирам за привлекателна.

Свих рамене, макар и да знаех, че е така — просто приемах коментарите му за шеговити комплименти и нищо друго.

— Е, може би трябва да се постараеш малко повече.

Искрата в очите му придоби хищническа яркост, запращайки тръпка по гръбнака ми. Той опря мускулестите си ръце на масата и измърка:

— Това предизвикателство ли е, Фейра?

Не се огънах под грабливия му поглед — погледа на най-могъщия мъж в цял Притиан.

— Е?

Ноздрите му се разшириха леко. Мълчаливата скръб и самотното чувство на вина бяха напуснали лицето му. Оставаше само убийствената му съсредоточеност — върху мен. Върху устата ми. Върху движенията на гърлото ми, докато се мъчех да уравновеся дишането си. Той продължи с бавен, мек глас:

— Какво ще кажеш да слезем до онзи магазин още сега, Фейра, за да пробваш няколко дантелени пикантерийки, които да изпратиш на Таркуин.

Свих пръсти в топлите си пантофи. Стъпвахме по опасна линия. Ледовитият нощен вятър си играеше с косите ни.

Но Рис вдигна поглед към небето и след част от секундата Азриел се изстреля от облаците като копие от мрака.

Не знаех дали трябваше да си отдъхна, или не, но напуснах терасата, преди да е кацнал, за да оставя Великия господар и шпионина му насаме.

Щом тръгнах по сумрачното стълбище, топлината сякаш се изля от мен, завещавайки ми неприятно, студено чувство в стомаха.

Невинните флиртове бяха едно нещо… но това…

Някога обичах Тамлин. Толкова го обичах, че без да се замисля, унищожих себе си заради него. А после се случиха още куп неща и вече бях тук… и готова да тръгна към магазина за бельо с Рисанд.

Представях си какво щеше да последва…

Продавачките щяха да са учтиви с нас — макар и малко притеснени — и щяха да поканят Рис на канапето в задната част на магазина, докато аз обличах в пробната червения дантелен комплект, който вече три пъти бях заглеждала на витрината. А след като се покажех зад завесата, свикала повече кураж, отколкото всъщност имах, Рис щеше да ме огледа от глава до пети. Поне два пъти.

И щеше да продължи да се взира в мен, докато уведомяваше продавачките, че магазинът е затворен и могат да се върнат чак утре, когато ще намерят нужната сума на тезгяха.

Аз щях да стоя пред него гола, с изключение на оскъдните парчета червена дантела, докато двамата ги слушахме как напускат работното си място с бързи, дискретни стъпки.

През цялото време той щеше да обхожда тялото ми с жаден поглед — гърдите ми през прозирната материя; корема ми, вече не така вдлъбнат от глад, а стегнат; извивките на ханша и бедрата ми — между тях. После отново щеше да намери очите ми и да ме привика с показалец и дрезгав шепот: „Ела тук“.

И аз щях да тръгна към него с премерени стъпки, спирайки пред канапето. Между отворените му крака.

Той щеше да плъзне мазолести ръце по кръста ми. После щеше да ме придърпа по-близо до себе си и да целуне пъпа ми, а езикът му…

Блъснах се в горния стълб на парапета и изругах.

Примигнах, докато светът изплуваше бавно пред очите ми, и осъзнах…

Хвърлих гневен поглед към татуираното око на ръката ми и просъсках и на глас, и безмълвно във връзката помежду ни.

— Кучи син!

От дъното на съзнанието ми долетя чувствен мъжки кикот.

Проклех го с пламнало лице за сценката, която бе промъкнал през сваления ми щит, и веднага го вдигнах. После си взех много, много студена вана.

 

 

Същата вечер хапнах с Мор пред бумтящата камина в трапезарията, тъй като Рис и останалите бяха излезли някъде, а когато тя не се сдържа и ме попита защо се мръщя всеки път изникне ли името на Рис, й разказах за случката, която беше насадил в съзнанието ми. Тя се смя, докато от носа й не шурна вино, а като се намръщих и на нея, ме увери, че трябвало да се гордея: изпаднел ли Рис в меланхолично настроение, само чудо можело да го изтръгне от него.

Докато се приготвях за спане, опитах да потисна смътното си задоволство от думите й.

Тъкмо започвах да се унасям в сън — чак след два сутринта, защото с Мор се заприказвахме на дивана във всекидневната за всички великолепни и ужасяващи места, които беше посещавала, — когато къщата простена около мен.

Разтресе се леко, сякаш дървените й основи се огъваха, и лампите от цветно стъкло в стаята ми задрънчаха.

Подскочих в леглото и извърнах поглед към отворения, прозорец. Ясно небе, нищо…

Нищо, освен тъмнината, проникваща в стаята ми изпод вратата към коридора.

Познавах тази тъмнина. Частица от нея живееше в моето тяло.

Разля се от всички пролуки на вратата като същинско наводнение. Къщата потрепери отново.

Скочих от леглото, отворих със замах и мракът прелетя покрай мен, носен от призрачен вятър, пълен със звезди, пляскащи криле и… болка.

Толкова болка и отчаяние, и угризения, и страх.

Втурнах се в коридора, съвършено сляпа сред непрогледната чернота. Но проследих нишката помежду ни — до стаята му. Напипах слепешком дръжката на вратата и…

Отвътре се изляха още нощ, звезди и вятър, разпилявайки косата ми. Вдигнах ръка, за да прикрия лицето си и прекрачих прага.

— Рисанд.

Не получих отговор, ала го усещах някъде наблизо — усещах спасителното въже помежду ни.

Последвах го, докато не блъснах пищяли в нещо твърдо — навярно леглото му.

— Рисанд — опитах да надвикам вятъра и тъмнината.

Къщата се разтресе отново и дъсченият под затрака под краката ми. Заопипвах леглото, чаршафите и завивките, докато…

Докато пръстите ми не докоснаха твърдо, стегнато мъжко тяло. Но леглото беше огромно и не можех да го стигна.

— Рисанд!

Мракът се въртеше в гъсти кръгове, началото и краят на света.

Покатерих се върху леглото и скочих към него, напипвайки първо ръката му, после корема и раменете му — толкова студени. Сграбчих го и отново извиках името му.

И този път нямаше отговор, затова плъзнах ръка към врата му, към устата му, за да проверя дали диша, дали силата му не го напуска…

Леден дъх обгърна дланта ми. Надигнах се на колене и го зашлевих слепешком.

Дланта ми запари, но той не помръдна. Ударих го отново, задърпах връзката помежду ни, крещейки името му по нея, сякаш беше тунел; заблъсках с юмруци по стената от черен диамант, завиках яростно насреща й.

Тъмнината се пропука леко.

В следващия момент усетих ръцете му върху себе си. Обърнаха ме по гръб и ме приковаха умело към леглото. Остри нокти притиснаха гърлото ми.

Застинах на място.

— Рисанд — пророних.

Рис, прошепнах по връзката, долепяйки длан върху щита му.

Мракът потрепери.

Запратих собствената си сила към него — черно към черно, за да утеша тъмнината, да загладя острите й ръбове, да смекча яростта й. Моята частица от нея й запя приспивната песен, която бавачката ми тананикаше, когато майка ми ме тикнеше в ръцете й, за да се върне на поредния си прием.

— Просто лош сън — успокоих го. Ръката му беше толкова студена. — Просто лош сън.

Мракът сякаш се заслуша в думите ми. Воалът на моята нощ го погали със звездни ръце.

И за миг мастилената чернота се разсея достатъчно, че да видя лицето му над моето: изнурено, с пребледнели устни и изцъклени виолетови очи, които ме оглеждаха трескаво.

— Фейра — пророних. — Аз съм Фейра. — Дъхът му беше насечен, неравномерен. Хванах китката на ръката, която държеше внимателно гърлото ми. — Сънуваше кошмар.

Накарах тъмнината в мен да му го повтори, да приспи бурните му страхове, да помилва нежно черната стена в съзнанието му…

И тогава като сняг, съборен от клоните на дърво, мракът му изчезна, вземайки моя със себе си.

През прозореца влетяха лунна светлина и звуците на нощния град.

Стаята му беше подобна на моята, а изисканото му, удобно легло — толкова голямо, че навярно беше изработено специално, за да събере крилата му.

Рис стоеше гол над мен — чисто гол. Не смеех да погледна по-надолу от татуираните му гърди.

— Фейра — пророни с пресипнал глас, сякаш досега беше крещял.

— Да — отвърнах аз.

Той огледа лицето ми — острите си нокти върху гърлото ми. И веднага ме пусна. Сетне се изправи на колене върху леглото и затърка лицето си с ръце. Аз го наблюдавах неподвижно и предателските ми очи дръзнаха да надзърнат по-надолу от гърдите му, но вниманието ми привлякоха еднаквите татуировки на двете му колена: гигантска планина с корони от три звезди. Красива, но някак жестока картина.

— Сънуваше кошмар — повторих аз и се надигнах до седнало положение.

И сякаш в ума ми се беше отприщила язовирна стена, сведох поглед към ръката си — и я забулих в сенки.

После разсеях тъмнината.

От неговите ръце обаче още стърчаха дълги, черни нокти — от краката му също. Крилете му висяха зад него. Стана ми чудно колко ли близо беше до пълното преобразяване в онзи омразен му звяр.

Той свали ръцете си и ноктите на хищна птица изчезнаха.

— Съжалявам.

— Затова живееш тук, не в Дома на Ветровете. Не искаш другите да те виждат такъв.

— Обикновено успявам да го задържа в стаята си. Извинявай, че те събудих.

Свих ръце на юмруци в скута си, за да не се изкуша да го докосна.

— Колко често се случва?

Виолетовите му очи срещнаха моите и разбрах отговора, преди да го чуя.

— Колкото и на теб.

Преглътнах сухо.

— Какво сънува тази нощ?

Той поклати глава, отправяйки поглед през прозореца към леко заснежените покриви на близките сгради.

— Някои спомени от „В недрата на Планината“, Фейра, не бива да бъдат споделяни. Дори с теб.

Като се имаше предвид колко ужасяващи неща бе споделял с мен, то кошмарите му… не бяха просто кошмари. Сложих ръка върху лакътя му, въпреки че стоеше чисто гол пред мен.

— Ако имаш нужда да поговориш с някого, само кажи. Ще го пазя в тайна от другите.

Понечих да сляза от леглото, но той хвана ръката ми и я задържа върху своята.

— Благодаря ти.

Погледнах пръстите му, съкрушеното му лице. Колко болка имаше в него — и изтощение. Не позволяваше на никого да го види в този му вид.

Надигнах се на колене и целунах топлата, мека кожа на бузата му. Всичко приключи за секунди, но… но колко нощи си бях мечтала някой да стори същото за мен?

Като се отдръпнах, той ме гледаше с леко изумление, но ме остави да стана от леглото. Преди да достигна вратата, се обърнах към него.

Рис продължаваше да стои на колене с увиснали върху белите чаршафи криле, сведена глава и изпъкващи върху златистата му кожа татуировки. Мрачен паднал ангел.

Картината изскочи в съзнанието ми.

Изскочи — и затрепка зад очите ми, преди да избледнее.

Въпреки това светлият й отпечатък остана в онази душа в гърдите ми.

Дупката, която бавно заздравяваше.