Сара Дж. Маас
Двор от мъгла и ярост (7)

Глава 5

Не биваше да се изненадвам. Все пак знаех колко много Рисанд обича да обръща всичко в зрелище. А и беше превърнал задирянето с Тамлин в изкуство.

И сега седеше пред нас.

Рисанд, Велик господар на Двора на Нощта, стоеше до мен и от тялото му се процеждаше тъмнина като мастило във вода.

Той килна глава и синкавочерната му коса се люшна на една страна. Виолетовите му очи, проблясващи на златистата елфическа светлина, се впиха в Тамлин, после вдигна ръка към него, Люсиен и стражите им, които бяха застанали с полуизвадени мечове, обмисляйки как да ме измъкнат от неканения гост, как да го сразят…

Но още щом вдигна ръката си, приятелите ми замръзнаха на място.

Ианта обаче отстъпваше бавно назад с пребледняло лице.

— Колко симпатична сватба — обади се Рисанд и пъхна ръце в джобовете си.

Всички мечове останаха по ножниците си. Гостите се оттегляха, някои дори прескачаха столове, за да се отдалечат от него.

Рис ме огледа бавно и изцъка с език, забелязал копринените ми ръкавици. Нещото, което се надигаше под кожата ми, застина и се смрази.

— Махай се оттук — изръмжа Тамлин и закрачи към нас с изскочили от кокалчетата на ръцете му хищнически нокти.

Рис отново изцъка с език.

— О, не ми се иска. Все пак е време скъпата ми Фейра да изпълни своята част от уговорката ни.

Почувствах стомаха си кух. Не — не точно сега.

— Знаеш какво се случва, когато не спазваш обещанията си — продължи Рис, присмивайки се на гостите, които напираха и се прескачаха един друг, за да му избягат. После посочи с брадичка към мен. — Дадох ти три месеца свобода. Можеше поне да ми се зарадваш.

Треперех прекалено силно, за да му отвърна. Очите му просветнаха укорително, но като ги обърна към Тамлин, неодобрителното изражение вече го нямаше.

— Тя тръгва с мен.

— Не си познал — озъби му се Тамлин.

На подиума зад него нямаше никого. Ианта беше изчезнала. Заедно с повечето гости.

— Да не би да ви прекъснах? Реших, че събитието е приключило. — Рис ми хвърли отровна усмивка. Знаеше… чрез връзката, чрез магията помежду ни знаеше, че щях да кажа „не“. — Или поне Фейра мислеше така.

Тамлин оголи зъби насреща му.

— Остави ни да довършим церемонията…

— Май и Върховната ти жрица смята, че всичко е приключило.

Тамлин надникна през рамо и видя, че олтарът е празен. Като върна поглед към нас, ноктите му почти се бяха прибрали.

— Рисанд…

— Не съм в настроение за уговорки — прекъсна го Рисанд, — макар че резултатът несъмнено ще е в моя полза. — Той погали лакътя ми и аз подскочих от допира. — Да вървим.

Не помръднах от мястото си.

— Тамлин — прошепнах.

Тамлин направи крачка към мен, но посивялото му лице остана обърнато към Рис.

— Кажи си цената.

— Не си прави труда — отвърна ведро Рис и ме хвана под ръка.

Допирът му беше противен, непоносим.

Щеше да ме води в Двора на Нощта, мястото, по чийто модел се смяташе, че Амаранта е изградила „В недрата на Планината“, пълно с поквара и мъчения, и смърт…

— Тамлин, моля те.

— Колко драматично — рече Рисанд и ме придърпа още по-близо до себе си.

Тамлин обаче не помръдваше, а острите нокти бяха потънали напълно под кожата на кокалчетата му. Той впи поглед в Рис и устните му се разтеглиха в злобна гримаса.

— Ако я нараниш…

— Знам, знам — провлачи отегчено Рисанд. — Ще ти я върна след седмица.

Не, не, Тамлин не можеше да отправя подобни заплахи… освен ако не възнамеряваше да ме пусне с него. Дори Люсиен го гледаше смаяно с побеляло от гняв и изумление лице.

Рис освободи лакътя ми, преметна ръка през кръста ми и ме притисна към тялото си, после прошепна в ухото ми:

— Дръж се.

Тъмнината изрева, свиреп вятър ме затласка във всички посоки, докато земята изчезваше изпод мен, а светът наоколо се губеше. Остана само Рис, а аз се държах здраво за него, въпреки че го мразех с цялото си сърце…

Сетне и тъмнината изчезна.

Първо подуших жасмин, след миг съзрях и звездите. Цяло звездно море блещукаше измежду лъскави колони от лунен камък, обрамчващи внушителна панорама от необятни заснежени планини.

— Добре дошла в Двора на Нощта — рече Рис.

 

 

По-красиво място не бях виждала през живота си.

Сградата, в която се озовахме, беше кацнала върху една от сивите планини. Просторната зала около нас посрещаше открито природните стихии — нямаше прозорци, само гигантски колони и воалени пердета, полюшвани от жасминовия ветрец.

Навярно се топлеха с магия в сърцето на зимата. Намирахме се толкова нависоко, а и планинските върхове бяха покрити със сняг, който мощните ветрове разнасяха като призрачна мъгла.

В голямата зала с помощта на още ефирни пердета, тучни растения и дебели килими, разпръснати по пода от лунен камък, бяха обособени гостна, трапезария и кабинет. Няколко светлинни кълба танцуваха на лекия ветрец, а от сводовете на тавана висяха фенери от цветно стъкло.

Отникъде не се чуваха писъци, вопли и изтерзани гласове.

Зад мен се издигаше стена от бял мрамор с няколко арки, водещи към тъмни стълбища. Сигурно оттам се влизаше в същинския Двор на Нощта. Нищо чудно, че наоколо не ехтяха крясъци — всичко се случваше в дълбините на сградата.

— Това е личната ми резиденция — подхвърли Рис.

Кожата му ми се струваше по-тъмна, отколкото я помнех — вече бе златиста, а не бледа като преди.

Бледа… Вследствие на петдесетгодишното му заточение „В недрата на Планината“. Огледах го внимателно, издирвайки следа от грамадните му ципести крила, онези, с които ми беше признал, че обожава да лети. Но така и не намерих. Пред мен стоеше просто Рис със самодоволна усмивка на лице.

И онова така познато изражение: „Предизвиквам те“.

Той изсумтя.

— Колко ми липсваше тази физиономия. — Доближи се до мен с котешка грация и виолетовите му очи омекнаха някак, макар и все така смъртоносни. — Няма нужда да ми благодариш.

— За какво?

Рис спря на около половин метър от мен и пъхна ръце в джобовете си. Тук като че ли нощта не струеше от него — и независимо от съвършените си черти, изглеждаше почти нормален.

— За това, че ти се притекох на помощ.

— Не съм искала помощта ти — отвърнах сковано.

Погледът му се спусна към лявата ми ръка.

Грабна я без всякакво предупреждение и изхлузи копринената ми ръкавица с тихо ръмжене. Пръстите му сякаш ме жигосаха и аз отстъпих назад, но той не ме пусна, докато не свали и двете ми ръкавици.

— Чух те да се молиш някой, който и да било, да ти помогне, да те измъкне. Чух те да казваш „не“.

— Не съм казвала нищо.

Той обърна голата ми ръка и я стисна по-силно, докато оглеждаше окото, което беше татуирал върху дланта ми. Потупа с пръст по зеницата. Веднъж. Два пъти.

— Чух те съвсем ясно.

Изтръгнах ръката си от хватката му.

— Върни ме. Веднага. Не съм искала да ме отвличаш.

Той сви рамене.

— Мисля, че моментът е подходящ да ми погостуваш. Може би Тамлин не е усетил, че ще му откажеш пред целия му двор… може би не е редно да обвиняваш само мен.

— Кучи син. Вече разбрах, че си доловил… колебанието ми.

— Никога не пропускаш да ми благодариш.

С усилие си поех дълбока глътка въздух.

— Какво искаш от мен?

— Какво искам? Ами… първо, бих искал да ми благодариш. А после да съблечеш тази отвратителна рокля. Изглеждаш като… — Устните му се стегнаха пренебрежително. — Изглеждаш точно като невинната девойка, в която искат да те превърнат Тамлин и предвзетата му жрица.

— Не знаеш нищо за мен. Нито за нас.

Рис ми се усмихна многозначително.

— А Тамлин знае ли? Питал ли те е някога защо повръщаш всяка нощ, защо не можеш да влизаш в някои помещения, защо не понасяш определени цветове?

Замръзнах. Имах чувството, че ме е съблякъл гола.

— Напусни главата ми, по дяволите.

Тамлин си имаше свои собствени кошмари.

— И аз бих те помолил за същото. — Той отстъпи няколко крачки. — Да не мислиш, че ми е приятно всяка нощ да ме будиш с повръщането си? Изпращаш ми всичко по връзката ни, а не ми харесва да гледам подобни изпълнения, докато се мъча да заспя.

— Копеле.

Той пак се засмя. Но нямах намерение да го питам какво знае за връзката помежду ни, нито пък да го радвам с любопитството си.

— А що се отнася до другите ми искания към теб… — Той махна към къщата зад нас. — Ще ти разкажа утре на закуска. Сега просто отиди да се приведеш в нормален вид. И си почини. — Отново обходи с гневен поглед роклята ми, косата ми. — Слез по стълбището вдясно. Стаята ти е на първия етаж.

— И не е килия?

Колко глупаво от моя страна да му разкрия страховете си!

Рис обаче се обърна към мен и повдигна вежди.

— Ти не си затворничка тук, Фейра. С теб сключихме сделка и е време да изпълниш своята част. Гостенка си ми и ще можеш да се възползваш от всички удобства на дома ми. Никой от поданиците ми няма да те докосне с пръст, да те нарани и дори да те изгледа лошо.

— И къде са тези поданици? — попитах с изсъхнал, натежал в устата език.

— Някои живеят тук, в планината под нас. — Той килна глава настрани. — Забранено им е да стъпват в резиденцията ми. Отлично знаят, че наказанието е смърт. — Очите му срещнаха моите, пронизителни и бистри, сякаш усещаше паниката, сянката на страх в съзнанието ми. — Амаранта не може да се похвали с творческа мисъл. — Добави той със сдържана ярост. — Дворът ми под тази планина от дълго време всява ужас, а тя реши да изгради втори като него, нахлувайки в границите на свещената притианска планина. Да, под планината наистина съществува двор, където Тамлин очаква да те въведа. Всъщност аз се намесвам в управлението му от време на време, но в общи линии народът ми се управлява сам.

— Кога… кога ще ме отведеш там?

Ако трябваше да сляза под земята, да видя онези ужаси отново… щях да го умолявам да не ме води там. Колкото и жалко да изглеждах. Вече не ме интересуваше какви граници трябва да пресека, за да оцелея.

— Няма да те водя долу. — Той раздвижи раменете си. — Това тук е домът ми, а подземният двор е… занимание, както го наричате вие, простосмъртните. Предпочитам двете да не се застъпват често.

Вдигнах леко вежди.

— „Вие, простосмъртните“?

По лицето му танцуваше лунна светлина.

— За нещо различно ли да те смятам?

Предизвикателство. Направих се, че не виждам подигравателната извивка на устните му, и просто попитах:

— Ами останалите обитатели на двора ти?

Дворът на Нощта се простираше върху внушителна територия, по-голяма от всяка друга в Притиан. И отвсякъде ни заобикаляха заснежени планини. Не се мярваха нито села, нито градове.

— Разпръснати са из земите ми и живеят както им харесва. Ти също си свободна да правиш каквото желаеш тук.

— Желая да се прибера.

Рис се засмя и тръгна към отсрещния край на помещението, който завършваше с открита веранда.

— Готов съм да изслушам благодарността ти по всяко време — провикна се към мен през рамо.

Пред очите ми избухна червена заря и въздухът започна да не ми достига, а грохотът в главата ми заглушаваше всяка една мисъл. В първия миг го гледах как се отдалечава, а в следващия вече държах обувката си в ръка.

Хвърлих я по него с всичка сила.

С цялата ми завидна сила на безсмъртна.

Почти не видях копринената си пантофка, докато се носеше като комета във въздуха, прекалено бързо дори за ответната реакция на един Велик господар…

Уцели го право по главата.

Рис се завъртя и докосна тила си с ококорени очи.

Вече държах другата си обувка в ръка.

Той оголи зъби.

— Предизвиквам те.

Гняв… явно днес беше изпаднал в нетипично настроение, щом толкова често даваше воля на гнева си.

Чудесно. Поне не бях единствена.

Запратих и другата обувка право към главата му, бързо и мощно като първата.

Той стрелна ръка и я хвана тъкмо преди да се забие в лицето му.

После изсъска яростно, поглеждайки ме в очите, и отпусна ръката си, където копринената пантофка се разпадна на лъскава черна пепел. Накрая отвори пръсти и вятърът понесе последните прашинки незнайно накъде, а Рис плъзна поглед по ръката ми, по тялото ми, по лицето ми.

— Интересно — пророни и продължи по пътя си.

Хрумна ми да го поваля на земята и да размажа лицето му с юмруци, но щеше да е глупаво. Намирах се в неговия дом, на върха на планина сред нищото. Никой нямаше да ми се притече на помощ, никой нямаше да чуе писъците ми.

Затова просто се обърнах към посочената от него врата и поех към тъмното стълбище.

Почти го бях достигнала с притаен в гърдите си дъх, когато откъм другия край на залата, откъм верандата навярно, проехтя ведър женски глас.

— Е, добре мина.

Ръмженето на Рис ме накара да ускоря крачка.

 

 

Стаята ми беше… същинска мечта.

След като я претърсих за стаени опасности и проучих всичките й изходи, входове и скривалища, спрях в средата й, за да осмисля къде ми предстоеше да прекарам следващата седмица.

И тук, подобно на залата на горния етаж, прозорците бяха отворени към суровия свят навън — без стъкла, без кепенци — и мекият, неестествен ветрец полюшваше прозрачните им аметистови пердета. Огромното легло беше обгърнато в кремави цветове и затрупано с възглавници и завивки. От двете му страни светеше по една златна лампа. До съседната стена имаше гардероб и тоалетна масичка, обградени от открити прозорци. Зад сводеста дървена врата в другия край на стаята се виждаха порцеланова мивка и тоалетна, но ваната…

Ваната.

В другата половина на спалнята се разполагаше вана, голяма колкото басейн, която сякаш висеше от ръба на планината. Място за отмора и наслада. Далечният й край се сливаше с нощното небе и водата преливаше тихо от ръба й. Тясното рафтче на съседната стена беше отрупано с дебели, мъждукащи свещи, чието сияние позлатяваше тъмната стъклена повърхност на басейна и струйките пара, издигащи се от нея.

Просторна, въздушна, луксозна и… омиротворяваща.

Тази стая подхождаше на императрица. И с толкова мрамор, коприни, кадифе и изтънчени елементи само императрица можеше да си я позволи. Опитах да не се замислям как трябва да изглежда стаята на Рис, щом посрещаше гостите си в такава.

Гост — не затворничка.

Е… стаята определено го доказваше.

Не си направих труда да барикадирам вратата. Рис вероятно можеше да долети през прозорците, ако решеше. Бях го виждала да прекършва съзнанието на елф без дори да трепне. Съмняваше ме парче дърво да удържи на чудовищната му мощ.

Отново огледах стаята сред шумоленето на булчинската ми рокля по топлия мраморен под.

Сведох поглед към нея.

Изглеждаш нелепо.

Бузите и шията ми пламнаха.

Не оправдавах постъпката му. Макар че ме беше… спасил — задавих се с думата — от унижението да кажа не на Тамлин. Да му обяснявам.

Заизмъквах бавно шнолите и дрънкулките от накъдрената ми коса, струпвайки ги върху тоалетната масичка. Като погледнах купчината накрая, стиснах зъби и ги пометох в празното чекмедже. Треснах го толкова силно, че огледалото над масата се разтресе. Потрих скалпа си, който ме болеше от тежестта на къдриците и множеството джунджурии. По-рано днес си бях представяла как Тамлин ги изважда от косата ми, целувайки ме за всяка шнола, но сега…

Преглътнах, за да потуша огъня в гърлото си.

Рис беше най-малката ми грижа. Тамлин бе усетил колебанието ми, но дали знаеше, че ще кажа „не“? Дали Ианта знаеше? Трябваше да му призная. Да му обясня, че още не съм готова да се омъжа, не и толкова скоро. Май беше най-разумно да изчакам връзката ни да укрепне, да се уверя, че не е станала грешка, че… че го заслужавам.

Да изчакаме, докато и той самият се пребори с кошмарите, които го преследваха. Докато се поотпусне. Докато спре да се тревожи толкова за мен. Въпреки че разбирах нуждата му да ме брани, страхът да не ме загуби… Май беше най-добре да му обясня всичко още като се прибера.

Но… толкова много хора бяха видели колебанието ми…

Долната ми устна потрепери. Разкопчах роклята и я смъкнах от раменете си.

Оставих я да се свлече на пода с шумолене на коприна, тюл и мъниста, приличаща на спаднало суфле върху мраморния под, и изскочих от нея. Дори бельото ми изглеждаше нелепо: бухнали дантели, предвидени единствено да радват окото на Тамлин… който щеше да ги разкъса на парчета.

Грабнах роклята и я натиках в гардероба. После съблякох бельото и го хвърлих при нея.

Татуировката ми изпъкваше ярко на фона на купчината от бяла коприна и дантела. Дъхът ми се ускоряваше с всяка изминала секунда. Осъзнах, че плача чак когато грабнах първата дреха, която ми попадна — тюркоазена пижама, — и нахлузих дългото й до глезените долнище, а после и горнището с къси ръкави, чийто подгъв стигаше до пъпа ми. Не ме интересуваше, че явно такава беше модата в Двора на Нощта, че платът беше мек и топъл.

Качих се в голямото пухкаво легло с гладки, уютни чаршафи и едва намерих сили да издухам свещите в златните лампи от двете му страни.

Но веднага щом тъмнината погълна стаята, воплите ми изпълниха пространството — идваха на дълбоки, задъхани пориви, които разтърсваха тялото ми и се изливаха през откритите прозорци в звездната снежна нощ.

 

 

Рис явно настояваше да закусвам с него.

Някогашните ми прислужници от „В недрата на Планината“ почукаха на вратата ми малко след съмване и вероятно нямаше да разпозная красивите тъмнокоси близначки, ако не се държаха като мои стари познайници. В миналото ги бях виждала като сенки, със затулени от непрогледната нощ лица. Но тук — или просто защото Амаранта я нямаше — бяха съвсем истински.

Казваха се Нуала и Серидуен, но се зачудих дали те самите ми се бяха представили, дали въобще бях обърнала внимание на имената им „В недрата на Планината“.

Плахото почукване ме изтръгна от съня, не че бях спала много през нощта. За част от секундата се учудих на мекото легло, на обкръжаващите ме планини вместо познатите ливади и хълмове… но в следващия момент реалността се завърна. И водеше със себе си безпощадно главоболие.

След второто търпеливо почукване, последвано от заглушено обяснение кой ме безпокои, станах от леглото да им отворя. Смънквайки безкрайно неловък поздрав, двете ме уведомиха, че закуската е след трийсет минути, в които трябвало да се изкъпя и облека.

Не сметнах за нужно да питам дали последното е заповед от Рис, или лично тяхна препоръка заради окаяния ми вид. Близначките подредиха разни дрехи на леглото и ме оставиха да се освежа на спокойствие.

Вероятно щях да се изкуша да не напускам приятната топлина на ваната до края на деня, ако едно слабо, закачливо подръпване не беше прорязало главоболието ми. Познавах го — и друг път ме беше привиквало в часовете след краха на Амаранта. Потопих се до шия във водата и огледах ясното зимно небе, помитаните от свирепия вятър близки върхове… Нямаше и следа от него, не се долавяше плясък на големи криле. Но отново усетих настоятелното подръпване в съзнанието си, в стомаха си — призоваваше ме. Като със звънче за прислугата. Наругах го на глас, излязох от ваната и облякох оставените ми дрехи.

Докато тихо крачех с пурпурните си копринени пантофки по слънчевия горен етаж, водена от досадното подръпване, имах огромното желание да разкъсам дрехите си, защото и те принадлежаха на това място, на него.

Прасковените ми панталони с висока талия се развяваха свободно около краката ми, събрани в глезените с маншети от златисто кадифе. Дългите ръкави на блузата ми бяха тюлени със същия вид маншети, а ръбът й достигаше едва до пъпа ми, разкривайки отрязък кожа.

Удобни дрехи, позволяващи свобода на движенията. Женствени. Екзотични. Толкова тънки, че, освен ако Рисанд не възнамеряваше да ме изхвърли в зимната пустош край нас, май не се очертаваше да напускам двореца, между чиито стени явно витаеше необяснима стопляща магия.

Поне татуировката, която прозираше през фините ръкави, се връзваше отлично с това място. И все пак — дрехите бяха част от двора.

И несъмнено част от поредната игричка, която Рис ми поднасяше.

В дъното на горния етаж, в сърцето на каменна веранда сияеше малка стъклена масичка, обградена с три стола и отрупана с плодове, сокове, сладкиши и меса. А в единия от столовете… Макар и да съзерцаваше приказната гледка, заснежените планини, почти ослепителни под слънчевите лъчи, Рис несъмнено ме беше усетил още когато слязох от стълбището в другия край на залата. Навярно и още когато се бях събудила, ако можех да съдя по странното подръпване.

Спрях между последните две колони и загледах Великия господар на богатата му трапеза, обградена от секваща дъха панорама.

— Не съм ти куче да ме викаш, когато ти скимне — обявих вместо поздрав.

Рис надникна бавно през рамо. Виолетовите му очи искряха на светлината и аз стиснах юмруци, докато обхождаха тялото ми от глава до пети. Той свъси вежди, вероятно открил някакъв недостатък.

— Просто не исках да се загубиш — отвърна лаконично.

Главата ми пулсираше и погледът ми мигновено попадна върху сребърния чайник в центъра на масата. Чаша чай…

— Мислех, че тук винаги е нощ — подхвърлих, само и само да скрия жаждата си за животоспасяваща утринна чаша чай.

— Ние сме един от трите Слънчеви дворове — отвърна той и ми посочи галантно мястото пред себе си. — Нощите ни са най-красивите в целия свят, а залезите и изгревите ни са неописуеми, но все пак се придържаме към природните закони.

Седнах на тапицирания стол в другия край на масата. Туниката му беше разкопчана около врата и разкриваше малко от бронзовите му гърди.

— Да не би с останалите дворове да не е така?

— Природата на Сезонните дворове зависи от Великите им господари — обясни той, — чиято магия и воля ги поддържат във вечна пролет или зима, или есен, или пък лято. Винаги е било така, робуват на странно статукво. Но Слънчевите дворове — на Деня, на Зората и на Нощта — имат някак по-символично натоварена същност. Колкото и да сме могъщи, не можем да променим пътя и силата на слънцето. Чай?

Ярката светлина танцуваше по извивката на сребърния чайник. Вместо да закимам нетърпеливо, просто сведох сдържано брадичка.

— Но сама ще се увериш — продължи Рисанд, докато ми наливаше чай, — че нощите ни са по-вълнуващи. Толкова вълнуващи, че някои от поданиците ми избират да стават по залез и да си лягат призори, само и само да живеят под звездите.

Сипах малко мляко в чая си, наблюдавайки как светлото и тъмното се сливат полека.

— Защо е толкова топло вътре, при положение че навън е зима?

— Магия.

— Очевидно. — Оставих лъжичката, отпих от чая и едва не въздъхнах от доволство, когато горещата ароматна течност се разля в гърлото ми. — Но защо?

Рис се загледа как вятърът брули заснежените върхове.

— Къщите се топлят през зимата; защо пък аз да не стопля двореца си? Признавам, нямам представа защо предците ми са решили да построят палат като за Двора на Лятото насред планинска верига, където цари главно студ, но кой съм аз да оспорвам решенията им?

Отпих още няколко глътки чай, доволна, че главоболието ми започваше да отшумява, и се осмелих да взема малко плодове в чинията си от стъклената купа срещу мен.

Той наблюдаваше всяко мое движение.

— Отслабнала си — отбеляза тихо.

— Обичаш да се ровиш из главата ми — изтъкнах аз, набождайки парче пъпеш с вилицата си. — Не знам защо си толкова изненадан.

Погледът му не омекна, макар че онази усмивка отново заигра по устните му, явно беше любимата му маска.

— Рядко се случва да влизам в съзнанието ти. А и не мога да направя нищо, когато ти изпращаш разни неща по връзката ни.

Хрумна ми и този път да не любопитствам, но…

— Как действа тази… връзка, която ти позволява да четеш мислите ми?

Той отпи глътка чай.

— Представи си я като мост помежду ни, в чиито два края има по една врата към моето и твоето съзнание. Тя служи като щит. Аз самият имам вродено умение да прониквам през такива щитове, със или без мост… освен ако си нямам работа с много, много силен опонент, обучен да не допуска никого през щита си. По онова време ти беше най-обикновен човек, затова вратите на съзнанието ти бяха широко отворени за мен. Сега обаче… — Той сви рамене. — Понякога несъзнателно вдигаш щита си, а в други случаи, когато си разстроена например, той напълно изчезва. Има и моменти, в които направо стоиш до отворените врати на съзнанието си и сама ми четеш мислите си с пълен глас през моста. Понякога ги чувам, в други случаи — не.

Намръщих се и стиснах вилицата си още по-силно.

— А колко често тършуваш из главата ми, когато щитовете ги няма?

Лицето му посърна.

— Когато не мога да преценя дали кошмарите ти са действителни, или въображаеми заплахи. Когато си на път да се омъжиш, но търсиш безгласно помощ. Само когато отвориш широко вратите и закрещиш през моста. И за да отговоря на въпроса ти, преди да си го задала, да. Дори ако щитовете ти са вдигнати, мога да проникна през тях. Но можеш да се научиш да възпираш натрапници като мен, независимо от връзката, образуваща мост между съзнанията ни и моите способности.

Не приех предложението му. Съгласието да правя каквото и да било с него ми се струваше твърде неизменно, като някакъв вид примирение с уговорката ни.

— Какво искаш от мен? Обеща да ми разкажеш на закуска. Е, слушам те.

Рис се облегна в стола и скръсти мощните си ръце, чиито мускули дори дрехите му не успяваха да прикрият.

— Тази седмица искам да се научиш да четеш.