Сара Дж. Маас
Двор от мъгла и ярост (51)

Глава 49

Събудих се стоплена, отпочинала и спокойна.

С чувство за безопасност. През мръсното прозорче се изливаше слънчева светлина и озаряваше червено-златистата стена пред мен — крилото, което ме бе закриляло от студа цяла нощ.

Рисанд ме държеше в обятията си и дишаше дълбоко, равномерно. Знаех, че и за него е рядкост да спи толкова спокойно.

Онова, което бяхме направили снощи…

Завъртях се внимателно към него и ръцете му се стегнаха леко около мен, сякаш се боеше, че може да изчезна заедно с утринната мъгла.

Очите му бяха отворени, като се сгуших до ръката му. Загледахме се един друг, подслонени от голямото му крило.

И осъзнах, че с радост бих прекарала вечността тук.

— Защо поиска да сключим онази сделка? — попитах го тихо. — Защо държеше всеки месец да прекарваш по една седмица с мен?

Виолетовите му очи се притвориха.

Не смеех да призная дори пред себе си какъв отговор очаквах, но определено не беше:

— Защото исках да си отмъстя на Амаранта; и да ядосам Тамлин; а и трябваше да спася живота ти по начин, който никой не би възприел като милостив.

Той стисна устни.

— Нали знаеш… знаеш, че съм готов на всичко за народа си, за семейството си.

А аз бях просто пионка в играта му.

Крилото му се разгърна и аз примигнах срещу воднистата светлина.

— Вана?

Настръхнах при мисълта за мърлявата, смърдяща баня на долния етаж. Достатъчно лошо беше, че се налагаше да използвам тоалетната.

— Предпочитам да се изкъпя в някоя река — отвърнах, пренебрегвайки неприятното чувство в стомаха ми.

Рис се засмя тихо и стана от леглото.

— Тогава да се омитаме оттук.

За част от секундата се зачудих дали не бях сънувала всичко от миналата нощ. Леката, приятна чувствителност между краката ми говореше, че не е така, но…

Май щеше да е по-лесно да се преструваме, че нищо не е било.

Другият вариант можеше да се окаже твърде сложен.

 

 

Летяхме през по-голямата част от деня, наближавайки мястото, където гористите степи се сливаха с илирианските планини. Не продумахме и дума за снощните ни изживявания, всъщност почти не говорехме.

Поредната поляна. Поредният ден на опити със силата ми. Призоваване на криле, ответряне, огън, лед и вода — а сега и вятър. Вятърът, който духаше по обширните долини и пшенични ниви в Двора на Деня, а после се издигаше, за да обрули снега по високите му върхове.

Усещах как с часовете думите все повече и повече бушуваха в главата му. Хващах го да ме гледа, докато почивахме — да отваря уста… само за да я затвори след миг.

По едно време заваля и облачната пелена над нас обгърна поляната в студ. Досега не бяхме оставали в гората след мръкване и се питах какви ли твари бродеха из нея.

И този път, когато слънцето започна да потъва зад хоризонта, Рис ме взе на ръце и отлетя.

Сгушена в топлината му, чувах само вятъра и бумтежа на мощните му криле.

— Какво има? — престраших се накрая.

Погледът му остана върху тъмните борове, над които прелитахме.

— Трябва да ти разкажа още една история.

Зачаках. Но той не продължи.

Долепих длан до бузата му — първият интимен жест за целия ден. Кожата му беше студена, а като плъзна очи към мен, вътре прочетох тъга.

— Няма да се откажа така лесно, не и от теб — заклех се тихо.

Погледът му омекна.

— Фейра…

Рис изрева от болка и тялото му се преви до мен.

Усетих удара — усетих ослепителната болка през връзката помежду ни, през щита в съзнанието ми, усетих стрелите от лъковете, скрити под дървесните корони.

В следващия миг полетяхме към земята.

Рис ме стисна и магията му се уви около нас като тъмен вятър, но не успя да ни ответри.

Не съумя, защото и крилете, и тялото му бяха прободени с ясенови стрели. Враговете ни бяха проследили заради малкото магия, която бе използвал при срещата ни с Люсиен… Бяха ни проследили дори толкова надалеч…

Още стрели…

Рис разгърна силата си. Ала твърде късно.

Стрелите разкъсаха крилете му, забиха се в краката му.

А аз май крещях. Не от страх, че ще се разбием в земята, а заради него — заради кръвта и зеленикавото покритие на стрелите. Не бяха просто ясенови, бяха отровни…

В следващия миг ме блъсна тъмен вятър — силата на Рис — и отхвърчах надалеч, отвъд обсега на стрелите.

Яростният вик на Рис разтърси гората и планините отвъд нея. Подплашени, птиците се вдигнаха на ята в небето.

Блъснах се в гъстата корона на едно дърво и тялото ми изкрещя от болка, пропадайки през клони и борови иглички. Надолу и още по-надолу…

Съсредоточи се съсредоточи се съсредоточи се.

Запратих под себе си вълна от онзи втвърден въздух, който преди време ме беше защитил от гневния изблик на Тамлин. Хвърлих я към земята като спасителна мрежа.

И се сблъсках с невидима стена, така корава, че се уплаших да не е счупила дясната ми ръка.

Но поне спрях да пропадам през клоните.

Земята на десетина метра под мен почти не се виждаше от сгъстяващия се сумрак.

Не очаквах предпазната стена да издържи тежестта ми дълго.

Затова пропълзях по нея, без да поглеждам надолу, и като доближих ръба й, скочих на един дебел боров клон. От него достигнах ствола на дървото, вкопчих се задъхано в него и опитах да подредя мислите си около болката, около ужасяващия спомен от дългото падане.

Заслушах се — за Рис, за крилете му, за следващия му боен вик. Нищо.

Нямаше нито следа от стрелците, към които се беше устремил. От които ме беше изхвърлил на безопасно разстояние. Забих разтреперани пръсти в кората на бора и продъжих да се ослушвам.

Ясенови стрели. Отровни ясенови стрели.

Гората се смрачаваше край мен и дърветата сякаш се превръщаха в скелети. Дори птиците се умълчаха.

Погледнах дланта си — татуираното око върху нея — и изпратих сляпа мисъл през нея, през връзката ни. Къде си? Кажи ми и ще дойда. Ще те намеря.

В края на връзката нямаше стена от оникс. Само необятна сянка.

Нещо грамадно се размърда в гората.

Рисанд. Нямаше отговор.

Последната светлина се изцеждаше от небето.

Рисанд, моля те.

Нито звук. Връзката ни тънеше в тишина. Досега винаги я бях усещала как ме защитава, съблазнява ме, присмива ми се от другата страна на щита ми. Но сега… просто беше изчезнала.

Гърлен вой се разнесе от далечината като канари, търкащи се една в друга.

Всяко косъмче по тялото ми настръхна. Никога не оставахме в гората след залез.

Поех си няколко успокоителни глътки въздух и сложих една от последните ми стрели в лъка си.

Покрай дървото премина нещо гъвкаво и черно, и сухата шума захрущя под грамадни лапи, завършващи с остри като игли нокти.

Разнесоха се писъци. Оглушителни, панически, предсмъртни писъци. Не от Рис — от нещо друго.

Отново затреперих и върхът на стрелата ми проблесна, следвайки неудържимите спазми на тялото ми.

Къде си къде си къде си къде си.

Помогни ми да те намеря помогни ми да те намеря.

Преметнах лъка си през рамо. Отблясъците от стрелата можеха да ме издадат.

Тъмнината беше мой съюзник; тя ме укриваше.

Първия път се бях ответрила от гняв — втория също.

Рис беше ранен. Бяха го обстрелвали като дивеч. А сега…

Сега… Не жарък гняв се разля във вените ми.

А нещо древно, ледено и толкова стръвно, че изостри концентрацията ми като бръснач.

Ако исках да го намеря, да стигна до мястото, където се бяхме разделили… трябваше да се превърна в част от онази тъмнина.

Нещо се вряза в храсталака под мен с озлобено ръмжене, но аз вече тичах по клона. Наближавайки края му, се превърнах в пушек и звездна светлина и се озовах на съседното дърво. Съществото отдолу изрева бясно, но не му обърнах внимание.

Аз бях нощта; бях вятърът.

Ответрях се от дърво на дърво толкова бързо, че звярът под мен не успяваше да проследи движенията ми. А щом можех да призовавам хищнически нокти и илириански криле; можех да преобразя и очите си.

Бях ловувала по здрач и знаех как функционираха тези на животните, как светеха в тъмното.

Съсредоточих се и докато се ответрях между дърветата, тичайки по широките клони, усетих как собствените ми очи се разширяват, променят се и…

Кацнах на поредния клон и нощната гора грейна пред мен. Но не погледнах към тварите, дебнещи ме от земята.

Не, насочих цялото си внимание към придвижването сред дървесните корони, докато не наближих мястото, където ни бяха нападнали, като непрекъснато подръпвах нишката помежду ни, търсейки диамантената стена.

В един от клоните високо над мен стърчеше стрела. Ответрих се върху него.

Щом издърпах ясеновата й пръчка от дървото и усетих как безсмъртното ми тяло се гърчи от близостта й, изръмжах гневно.

Пъхнах стрелата в колчана си и продължих напред, обикаляйки местността, докато не забелязах още една — чак при горския килим от борови иглички.

Ответрих се в посоката, от която вероятно беше изстреляна, намирайки нови и нови стрели. Събирах ги всичките, а след себе си оставях блещукаща следа от скреж.

Накрая попаднах на място, където боровите клони бяха прегънати и изпотрошени. Най-сетне долових мириса на Рис и зърнах пръски от кръвта му по заскрежените корони на дърветата, по земята.

Наоколо бяха разпръснати ясенови стрели.

Сякаш враговете ни бяха причаквали в засада и му бяха устроили атака със стотици стрели, твърде внезапна, за да я усети и избегне. Особено при положение че вниманието му беше насочено към мен. Цял ден.

Обиколих района с ответряне на кратки интервали, като гледах да не се задържам на земята твърде дълго, за да не ме надушат горските зверове.

Следите ми подсказваха, че беше паднал тежко. И нападателите го бяха завлачили нанякъде. Бързо.

Опитали бяха да прикрият кървавата диря, но дори без връзката помежду ни можех да проследя мириса му докрай света. И щях да го сторя.

Бяха замаскирали добре следите си, но си имаха работа с опитен следотърсач.

Тръгнах по тях с ясеновата стрела в лъка си.

Преследвах поне двайсетина души, макар че в обстрела бяха участвали повече. Останалите се бяха ответрили и сега само част от отряда им влачеше Рис към планината — към водача си.

Движеха се бързо и навлизаха надълбоко в гората, към спящите исполини на илирианските планини. Кръвта му оцветяваше целия път.

Жив, подсказваше ми тя. Рис беше жив, макар че, ако раните му не спираха да кървят… Ясеновите стрели си бяха свършили работата.

Аз самата бях свалила войник от редиците на Тамлин с една-единствена ясенова стрела. Постарах се да не се замислям какво можеше да причини цял залп от тях. Агонизиращият му вой отекна в ушите ми.

А в безмилостния си, непоклатим гняв реших, че ако Рис беше загинал, ако беше тежко ранен… Нямаше да ме е грижа кои са и защо са го нападнали.

До един бяха мъртъвци.

Няколко чифта следи се отклоняваха от групата — навярно разузнавачи, изпратени да намерят подходящо място за лагеруване през нощта. Забавих хода на ответрянето си, насочвайки се по-внимателно след дирите им. По-натам се разделяха на две групи, явно за заблуда на противника. Мирисът на Рис оставаше и с двете.

Значи, бяха взели дрехите му. Защото знаеха, че ще ги проследя, бяха ме видели с него. Знаеха, че ще му се притека на помощ. Капан — най-вероятно ми залагаха капан.

Спрях в горните клони на едно дърво с изглед към мястото, където групата се беше разцепила и огледах терена. Едната се беше запътила към вътрешността на планината. Другата щеше да мине през полите й.

Планината беше илирианска територия — там можеше да ги засекат патрулиращи стражи. Изглежда, предполагаха, че не бих очаквала подобно безразсъдство от тях, че ще сметна за по-логично да са минали през неохраняваната, необхождана от патрули гора.

Подуших въздуха в двете посоки и претеглих възможностите си.

Похитителите не бяха взели под внимание тънкия, втори мирис, който се преплиташе с неговия.

Не си позволих да се замислям за това, а директно се ответрих по планинската пътека, изпреварвайки вятъра. Нямах време да се замислям, че моят мирис още полепваше по Рис след миналата нощ. Беше се преоблякъл на сутринта, но следите по тялото му… Докато не се изкъпеше, щях да остана по кожата му.

Затова се ответрих към него, към себе си. А когато мярнах тясна пещера в основата на планината и бледото сияние, което се излъчваше от входа й, спрях.

Чу се изплющяване на бич.

И всяка дума, всяка мисъл, всяко чувство изхвърчаха от мен. Още един удар… и още един.

Преметнах лъка си през рамо и извадих втора ясенова стрела. Завързах двете стрели набързо и получих оръжие с два остри върха, а после си направих и второ — по едно за всяка ръка. И когато бичът изплющя отново… се ответрих към пещерата.

Входът й беше тесен и водеше към широк, криволичещ тунел. Враговете ни бяха скътали лагера си зад един от завоите му.

Пазачите най-отпред — двама Върховни елфи с броня без отличителни знаци — не усетиха като се промъкнах покрай тях.

Още няколко пазачи патрулираха при входа на пещерата, наблюдавайки онези пред себе си. Но аз влязох, без изобщо да ме забележат. Свърнах зад ъгъла, докато времето се огъваше покрай мен, и очите ми, пригодени към нощното виждане, пламнаха от светлината там. Върнах си обичайното зрение и само с едно мигване се ответрих отвъд следващите двама стражи.

А като видях четиримата, струпани около малкия огън, когато зърнах какво са му причинили… дръпнах връзката помежду ни и едва не заридах, усещайки диамантената стена… Но отвъд нея нямаше нищо. Само тишина.

Бяха оковали ръцете му с вериги от синкав камък и го бяха разпънали между двете срещуположни стени на пещерата. Тялото му висеше безсилно, а гърбът му представляваше парче кърваво месо. Крилете му…

Бяха оставили ясеновите стрели в тях. Цели седем.

Тъй като беше с гръб към мен, единствено шуртящата по кожата му кръв ми подсказваше, че още е жив.

И това ми стигаше — стигаше ми да избухна.

Ответрих се до двамата похитители с камшици в ръце.

Всички в пещерата закрещяха, когато прерязах гърлата им с остриетата на съединените ми ясенови стрели, както бях правила безброй пъти по време на лов. Първо единият, после вторият — докато и двамата не се строполиха на земята до камшиците си. Преди останалите да са ме нападнали, се озовах до най-близките от тях.

Захвърча кръв.

Ответряне, атака; ответряне, атака.

Крилете му — красивите му, могъщи криле…

Пазачите от входа на пещерата също дотърчаха.

И умряха последни.

Този път не усещах кръвта по ръцете си както „В недрата на Планината“. Напротив — любувах й се. Кръв за кръв. Кръв за всяка капка, която бяха пролели от неговата.

Когато последните предсмъртни викове утихнаха, се ответрих пред Рис, пъхвайки кървавените ясенови оръжия и колана си. Хванах лицето му. Бледо — беше твърде бледо.

Ала очите му се поотвориха и от гърдите му се изтръгна стон.

Без да кажа нищо, без да обръщам внимание на кървавите отпечатъци, които бях оставила по лицето му, скочих към сините вериги. Бяха като лед… дори по-лошо. Имаше нещо странно в тях. Преглътнах болката, недоумението и безсилието си, разливащо се по гръбнака ми, и откопчах оковите.

Коленете му се блъснаха толкова силно в каменния под на пещерата, че изтръпнах от звука, но веднага се спуснах другата му ръка, която все още бе вдигната. Кръвта се стичаше по гърба и гърдите му, събирайки се в хлътнатинките между мускулите му.

— Рис — пророних. За малко и аз да падна на колене, като усетих искрица от него зад щита в съзнанието му, сякаш агонията и изтощението го бяха изтънили като стъкло. Крилете му, целите набодени със стрели, останаха болезнено опънати. — Рис… трябва да се ответрим до дома.

Очите му се отвориха отново и той простена:

— Не мога.

Отровата по стрелите, каквато и да беше тя, явно отнемаше магията му, силите му…

Но не можехме да останем тук; другата група не беше далеч. Затова казах:

— Дръж се.

После го хванах за ръката и се озовахме в свят от нощ и пушек.

Този път ответрянето ми се стори ужасно трудно — сякаш Рис ми тежеше и огромната му мощ ме теглеше назад. Беше като да газиш в дълбока кал, но съсредоточих мислите си към гората, към потъналата в мъх пещера, сгушена в една чупка на речния бряг, която бях видяла по-рано, докато пиех вода. Надникнах вътре и не намерих нищо друго, освен суха шума. Беше удачно скривалище, макар и леко влажно. По-добре, отколкото да стоим на открито — пък и нямахме друг избор.

Всеки километър беше мъчение. Но аз не пусках ръката му, ужасена, че изтървях ли я, можеше да го загубя някъде, където никога повече нямаше да го открия…

В следващия момент се озовахме в пещерата и той изпъшка от болка, когато се сблъскахме с мокрия й, студен каменен под.

— Рис — подхванах умолително, залитайки в мрака… толкова непрогледен мрак, а с всички онези горски зверове покрай нас, не смеех да запаля огън…

Но той трепереше от студ и продължаваше да кърви.

Върнах си животинските очи и гърлото ми се стегна, като го видях. Раните от бичовете още изпускаха кръв, а крилете му…

— Трябва да извадя стрелите.

Той изпъшка отново, опрял ръце в каменния под. Гледайки го такъв, неспособен да ми отвърне със закачка или подигравателна усмивка…

Отидох при едното му крило.

— Ще боли.

Стиснах челюсти — копринената му мембрана беше жестоко надупчена. Трябваше да прекърша стрелите и да ги извадя на части.

Не — не да ги прекърша. Налагаше се да ги разрежа — бавно, внимателно, плавно, за да не попаднат трески в раните му. Кой знае как можеха да му навредят.

— Давай — подкани ме той със задъхан, пресипнал глас.

Преброих общо седем стрели: три в това крило и четири в другото. Незнайно защо бяха извадили онези от краката му и кръвта по раните му вече се съсирваше.

Червени капки се ронеха по каменния под.

Взех ножа от бедрото си, огледах първата рана и хванах внимателно пръчката на стрелата. Той изсъска от болка и аз спрях.

— Давай — повтори Рис и сви ръцете си в юмруци.

Доближих назъбеното острие до стрелата и започнах мрежа възможно най-нежно. Окървавените мускули по гърба му се загърчиха леко, а дишането му стана остро, неравномерно. Режех прекалено бавно.

Но ако ускорях движението, рискувах да повредя още повече чувствителната тъкан на крилото му.

— Май не съм ти разказвала — подхванах, за да заглуша търкането на метал в дърво, — че едно лято, когато бях на седемнайсет, Илейн ми купи боички. Бяхме спестили малко повечко пари и тя решила да зарадва двете ни с Неста. Не й бяха стигнали за цял комплект, а само за червено, синьо и жълто. Изцедих тубичките до последната капчица, рисувах възможно най-пестеливо и успях да поразкрася колибата.

Рис издиша тежко — най-сетне бях прерязала пръчката. Без да го подготвям за предстоящото, издърпах рязко едното парче.

Той изруга, мускулите му се стегнаха и от раната бликна кръв — после спря.

Едва не въздъхнах от облекчение. Заех се със следващата стрела.

— Нарисувах масата, шкафовете, вратата… В стаята ни имаше един стар черен скрин с три чекмеджета — по едно за всяка от нас. Така или иначе, нямахме много дрехи. — Втората стрела успях да прережа по-бързо и той се стегна в очакване да я издърпам през раната. Шурна кръв, но бързо се съсири. Преминах към третата. — Чекмеджето на Илейн украсих с цветя. — Продължих, режейки ясеновото дърво. — Розички, бегонии и ириси. А това на Неста…

Едната част на стрелата изтрополи на земята и издърпах другата.

Кръвта отново потече и спря, а Рис отпусна бавно крилото си с разтреперано тяло.

— Чекмеджето на Неста — подех пак, прехвърляйки се на другото крило — украсих с пламъци. Все пак вечно гореше от яд. Мен ако питаш, двете с Амрен биха си паснали от първата среща. Мисля, че Веларис много би й харесал, макар че едва ли би си го признала веднага. На Илейн също би й допаднал. Но сигурно би се вкопчила в Азриел, за да е спокойна.

Усмихнах се при мисълта — двамата много биха си подхождали. Стига сенкопоецът да оставеше тихата си любов към Мор, в което се съмнявах. Вероятно щеше да я обича, докато не се превърнеше в петънце мрак между звездите.

Справих се с четвъртата стрела и подхванах петата.

Рис пророни дрезгаво към пода:

— А на твоето чекмедже какво нарисува?

Извадих петата стрела и се заех с шестата, преди да отговоря:

— Нарисувах нощното небе.

Той застина.

— Нарисувах звезди и луната, и облаци, и необятното, тъмно небе. — Справих се с шестата и вече режех седмата, преди да добавя: — Не знам защо реших така. Рядко излизах нощем; обикновено бях толкова уморена от ловуване, че просто лягах да спя. Но се питам… — Извадих седмата стрела. Последната. — Питам се дали някоя част от мен не е знаела какво ме очаква… че никога няма да стана любителка на цветята с нежна душа, нито пък огнена личност. Че ще бъда тиха, търпелива и потайна като нощта. И ще имам своя красота, но видима само за онези, които я потърсят… а останалите онези, които не си направят труда или просто се страхуват от нея… Така или иначе, нямаше да ме е грижа за тях. И се чудя дали изобщо някога съм била сама, дори в най-отчаяните ми, безнадеждни моменти. Дали през целия си живот не съм издирвала това място… и вас.

Кървенето спря и другото му крило също се отпусна на земята. Раните по гърба му започнаха да зарастват бавно. Заобиколих го и коленичих пред него.

Все още опрял длани в каменния под, той надигна глава с преливащи от болка очи, кървавочервени устни.

— Ти ме спаси — пророни дрезгаво.

— По-късно ще ми обясниш кои бяха нападателите ни.

— Засада — промълви все пак Рис, оглеждайки лицето ми следи от наранявания. — Хибернски войници с древни окови дадени им от краля, за да ме обезсили. Явно са ме намерили заради магията, която използвах вчера… Съжалявам.

Думите се изляха от него наведнъж. Отметнах назад тъмната му коса. Ето защо не бях могла да използвам връзка и да достигна съзнанието му.

— Почини си — казах и понечих да взема одеялото от раницата ми. Надявах се да му е достатъчно. Но преди да успея да стана, той хвана китката ми. Клепачите му натежаха. Съзнанието му се изплъзваше твърде бързо. Твърде бързо и неудържимо.

— И аз те търсех — процеди едва.

И припадна.