Сара Дж. Маас
Двор от мъгла и ярост (65)

Глава 63

Премерих с поглед разстоянието между приятелите ми и Юриан, сравних моя меч с двата кръстосани на гърба му. Касиан пристъпи към слизащия по стълбището воин и изръмжа:

— Ти.

Юриан се подсмихна.

— Май си се изкачил в йерархията, а? Поздравления.

Почувствах как се носи към нас. Като вълна от нощ и ярост Рис изникна до мен. С толкова неусетно движение изтръгна Книгата от ръцете ми и я пъхна в своя джоб, че почти не разбрах какво е станало.

Но в мига, в който металът напусна пръстите ми… Свещена Майко, какво се беше случило? Бях се провалила, така лесно беше превзела съзнанието ми, че…

— Добре изглеждаш, Юриан — отбеляза Рис и отиде до Касиан, небрежно заставайки между мен и древния воин. — За труп.

— При последната ни среща — усмихна се през зъби Юриан — още топлеше чаршафите на Амаранта.

— Значи си запомнил — провлачи спокойно Рисанд, макар че аз самата горях от ярост. — Интересно.

Юриан стрелна поглед към Мор.

— Къде е Мириам?

— Мъртва е — отговори с равен тон Мор. Разправяше същата лъжа от цели петстотин години. — Двамата с Дракон се удавиха в Еритрейско море. — Безизразното лице на принцесата на кошмарите.

— Лъжкиня — подхвърли Юриан. — Винаги си била лъжкиня, Мориган.

От гърлото на Азриел се изтръгна стържещ звук, какъвто не бях чувала от него досега.

Юриан не му обърна внимание. Гърдите му се надигнаха от гняв.

— Къде си отвела Мириам?

— Далеч от теб — отвърна Мор. — При принц Дракон. Двамата станаха другари и се ожениха още в нощта, когато ти уби Клития. Оттогава нито веднъж не е помислила за теб.

Бурна омраза изкриви бронзовото му лице. Юриан — героят на човешките легиони… превърнал се с годините в едно от онези чудовища, с които се сражаваше.

Рис се пресегна назад да хване ръката ми. Бяхме видели достатъчно. Аз стиснах ръба на Котела, призовавайки го да се подчини, да дойде с нас. И се приготвих за вятъра и тъмнината.

Само че те не дойдоха.

Мор хвана ръцете на Касиан и Азриел — но не помръдна от мястото си.

Юриан се усмихна.

— Нов трик? — провлачи Рисанд, стисвайки ръката ми още по-силно.

Юриан сви рамене.

— Изпрати ме да ви разсейвам, докато довърши заклинанието си. — Усмивката му стана вълча. — Ще напуснете замъка само с негово разрешение. Или на парчета.

Кръвта ми се смръзна. Касиан и Азриел заеха бойни пози, но Рис просто килна глава. Усетих как тъмната му сила се надига и надига, сякаш се готвеше да размаже Юриан на място.

Но нищо не се случи. Не почувствах дори полъх от онзи нощен вятър.

— А, да, това е другото — обясни Юриан. — Не помниш ли? Е, явно си забравил. Добре че аз бях там, буден през цялото време, Рисанд. Тя открадна неговата Книга със заклинания, за да отнеме силите ти.

Вътре в мен, сякаш ключ, завъртян в ключалка, онова ядро от нажежена мощ просто… застина. Връзката му със съзнанието и душата ми се скъса — не, някаква невидима ръка я стисна толкова силно, че нищо не можеше да премине по нея.

Потърсих съзнанието на Рис, нашата връзка…

Но се натъкнах на твърда стена. Не диамантена, а от странен, бездушен камък.

— Той обаче си я върна — продължи Юриан, докато блъсках по стената и неуспешно се мъчех да призова силите си. — Тя и бездруго не знаеше как да използва половината от по-злите заклинания. Можеш ли да си представиш какво е да не можеш да спиш, да пиеш и ядеш, да дишаш и чувстваш цели петстотин години? Да си постоянно буден, принуден да наблюдаваш всяко нейно действие?

Всичко това го беше подлудило — изтезавало беше душата му до полуда. Това беше острият блясък в очите му.

— Едва ли е било чак толкова лошо — отбеляза Рисанд, макар и да знаех, че през това време се бори с магията, която ни държеше далече един от друг. — Все пак сега работиш за господаря й.

Неестествено белите зъби на Юриан просветнаха в мрака.

— Страданието ви ще бъде дълго и непоносимо.

— Звучи прекрасно — коментира Рис и ни обърна към изхода. Безмълвен вик да бягаме.

Но в този миг някой се появи на върха на стълбището.

Познавах го — в мозъка на костите си. Дългата до раменете черна коса, червендалестата кожа, дрехите, клонящи по-скоро към практичното, отколкото към изтънченото. Беше с изненадващо невнушителен ръст, но мускулест като младеж.

Лицето му беше като на човешки мъж към четирийсетте… Умерено красиво, сякаш за да прикрие бездънните, наситени с омраза черни очи, горящи в него.

Кралят на Хиберн каза:

— Толкова лесно влязохте в капана ми, че, откровено казано, съм разочарован.

По-бързо, отколкото можехме да предвидим, Юриан изстреля скрита досега ясенова стрела в гърдите на Азриел.

Мор изпищя.

Нямахме друг избор, освен да тръгнем с краля.

Ясеновата стрела беше покрита с отровата кръвогибел, която, по негови думи, се подчиняваше на волята му. Ако се съпротивлявахме, ако не го последвахме до горните етажи на замъка, щеше да я насочи право към сърцето на Азриел. А без магическите ни сили, без способността ни да се ответряваме…

Ако можех някак да се докопам до Азриел, да му дам глътка от кръвта си… Но това изискваше твърде много време и движение.

Касиан и Рис го носеха между тях, докато кръвта му капеше по витите стълбища на замъка.

Двете с Мор ги следвахме, опитвайки да не стъпваме в червените капки, а Юриан вървеше плътно зад нас. Мор трепереше — мъчеше се да запази самообладание, но въпреки това трепереше, загледана в щръкналия между крилете му край на стрелата.

Никой от нас не смееше да нападне краля на Хиберн, който ни водеше най-отпред. Беше взел Котела със себе си — само щракна с пръсти, хвърляйки ми коварен поглед, и той изчезна.

Знаехме, че блъфира. Само за миг можеха да убият Азриел.

Стражите бяха наизлезли. Придворните също. Върховни елфи и същества — с незнайно каква роля в двореца — ни се усмихваха, сякаш гледаха вечерята си. Очите на всички им бяха мъртви. Празни.

Наоколо нямаше нито мебели, нито произведения на изкуството. Замъкът наподобяваше скелета на някое могъщо създание.

Вратите на тронната зала бяха отворени и гледката отвъд тях ме смая. Стоях пред тронната зала, допринесла за увлечението на Амаранта по публичните изяви на жестокост. Кълба елфическа светлина пълзяха край костенобелите стени, чиито прозорци предлагаха изглед към буйното море далеч под нас.

Кралят се качи на подиум, изсечен от едно цяло парче тъмен смарагд. Тронът му беше направен от кости… Усетих как кръвта се изцеди от лицето ми. Човешки кости. Потъмнели и загладени от дългите години на употреба. Спряхме пред подиума, а Юриан остана злобно ухилен зад гърбовете ни. Вратите на тронната зала се затвориха.

Без да поглежда никой от нас, кралят обяви:

— Е, аз изпълних своята част от уговорката, сега е ваш ред.

Откъм сенките до една странична врата изникнаха две фигури.

Аз заклатих глава, сякаш можех да изтрия от погледа си лицата на Люсиен и Тамлин.