Сара Дж. Маас
Двор от мъгла и ярост (58)

Глава 56

Рис ни ответри до илирианския лагер. Нямаше да се задържаме там достатъчно, че да е рисковано — пък и с десет хиляди илириански воини по околните върхове, Рис се съмняваше някой да ни нападне.

Тъкмо се бяхме появили в калта пред каменната къщичка, когато Касиан провлачи зад нас:

— Е, крайно време беше.

Дивото, озлобено ръмжене, което се изтръгна от гърдите на Рис ми се стори напълно непознато и го хванах за ръката, преди да се завърти към приятеля си.

Касиан само го погледна и се разсмя.

Но илирианските воини от лагера започнаха да излитат в небето, взимайки жените и децата си с тях.

— Тежък път?

Касиан завърза тъмната си коса с парче протрита кожа.

Вместо ръмжене, от Рис вече извираше неестествена тишина. И за да не опустоши лагера, реших да се намеся:

— Като ти разбие зъбите, Касиан, да не ми се оплакваш.

Касиан скръсти ръце.

— Май свещената връзка те е протрила малко, а, Рис?

Рис не отвърна.

Касиан се подсмихна.

— Фейра не ми изглежда особено уморена. Дали да не се погрижи и за мен…

Рис избухна.

Двамата се затъркаляха в калта сред кълбо от криле, мускули, зъби и летящи юмруци.

А когато Касиан го изрита от себе си, разбрах, че не го е подиграл напразно. Рис дори не докосна силата, с която можеше да срути планините покрай нас.

Приятелят му веднага беше разпознал напрежението в очите му и знаеше, че трябва да го освободи, преди да продължим напред.

Рис също знаеше. Затова и ни беше ответрил първо тук — а не директно във Веларис.

Двамата бяха зрелищна гледка: илириански воини, борещи се задъхано в калта и плюещи кръв. Никой от другите илирианци не посмя да кацне.

И нямаше да кацнат, докато Рис не излееше всичкия си гняв — или просто напуснеше лагера. Ако на обикновения елф му беше нужна седмица да се приспособи към промените… Колко време му трябваше на Рисанд? Месец? Два? Година?

Рис заби юмрук в лицето на Касиан и той се разсмя през окървавени зъби. Отвърна му с круше и направо изтръпнах, когато главата на Рис се отметна рязко настрани. Бях го виждала да се бие и преди — беше сдържан и грациозен боец, — бях го виждала и ядосан, но никога толкова… освирепял.

— Ще се боричкат още доста време — отбеляза Мор от входа на къщата. Отвори ми вратата. — Добре дошла в семейството, Фейра.

Едва ли някога бях чувала по-хубави думи.

Рис и Касиан се бъхтиха цял час и когато се довлякоха в къщата, изнемощели и оцапани с кръв и кал, само един поглед към другаря ми беше достатъчен да закопнея по уханието и близостта му.

Касиан и Мор моментално си намериха друга работа, а Рис дори не си направи труда да ме съблече докрай, а направо ме преви по лице на кухненската маса и ме накара да стена името му толкова силно, че дори илирианците в небето над нас да ме чуят.

Като свършихме, напрежението в раменете му и бурята в очите му бяха отшумели напълно…

Касиан почука на вратата и Рис ми даде влажна кърпа, за да се почистя. Секунда след това четиримата се ответряхме до музиката и светлината на Веларис.

До дома.

Слънцето току-що беше залязло, когато с Рис влязохме хванати за ръка в трапезарията на Дома на Ветровете. Мор, Азриел, Амрен и Касиан вече ни чакаха на масата.

Всички станаха като един.

И погледнаха към мен.

И ми се поклониха.

Амрен заяви тържествено:

— Ще ти служим и ще те браним докрай.

Всички сложиха ръце на сърцата си.

И зачакаха отговора ми.

Рис не ме беше предупредил за такова нещо и се зачудих дали думите не трябваше да дойдат от душата ми, без предварителен замисъл. Затова просто ги изрекох с колкото можах по-стабилен глас.

— Благодаря ви. Но предпочитам да сте ми приятели преди служенето и браненето.

— Приятели сме ти — смигна ми Мор. — Но все пак ще ти служим и ще те браним.

Лицето ми пламна и им се усмихнах. Моето… семейство.

— Е, след като изяснихме този въпрос — провлачи Рис зад мен, — ще може ли да се нахраним? Умирам от глад. — Амрен отвори уста с дяволита усмивчица, но той добави: — Замълчи си, Амрен. Знам какво ще кажеш. — После стрелна остър поглед към Касиан. И двамата още бяха насинени, но се възстановяваха бързо. — Освен ако не искаш да се разберем на покрива.

Амрен изцъка с език и кимна с брадичка към мен.

— Чух, че в гората са ти пораснали зъби и си избила малко хибернски зверове. Браво на теб, момиче.

— Направо му е спасила жалкия задник — поясни Мор и напълни чашата си с вино. — Горкичкият ни Рис здравата се бил оплел.

Поднесох и моята чаша към Мор, за да ми налее.

— Наистина е прекалено глезен.

Азриел се задави с виното си и аз обърнах очи към него. Поне този път погледът му беше топъл. Нежен дори. Усетих как Рис се наежва до мен и бързо извърнах очи от шпионина. Веднага щом надникнах към лицето му, разбрах, че съжалява. И се бори с природата си. Толкова бяха странни — Върховните елфи с перченето и примитивните си инстинкти; с древните си традиции и познания.

Тръгнахме към земите на простосмъртните малко след вечеря. Мор носеше вълшебното кълбо; Касиан носеше нея, Азриел летеше до тях, а Рис… Рис ме държеше здраво в обятията си. Всички се носехме мълчаливо над тъмната вода.

Предстоеше да разкрием на кралиците тайната, която приятелите ми бяха опазили досега на цената на дълги страдания.