Сара Дж. Маас
Двор от мъгла и ярост (41)

Глава 39

— Дали ще успееш да я разчетеш, след като вземем и другата половина? — попитах Амрен от входната врата на апартамента й на следващия ден.

Притежаваше най-горния етаж от триетажна сграда, чиито полегати скатове на покрива завършваха с гигантски прозорци. Единият предлагаше изглед към Сидра; другият — към обточен с дървета градски площад. Апартаментът се състоеше от една просторна стая: захабеният дъбов под беше покрит със също толкова захабени килими, а мебелите бяха разпръснати из цялата площ, сякаш непрекъснато ги местеше насам-натам по някаква причина.

Само огромното й легло — чудовищно произведение на дърводелството с четири колони и ефирен балдахин — като че ли си имаше постоянно място до едната стена. Кухня не виждах, а само дълга маса, разположена пред камина, която гореше толкова буйно, че горещината в стаята беше почти задушаваща. Сухото зимно слънце беше стопило лекия снежец от предишната нощ още сутринта и времето, макар и хладно, беше достатъчно меко, че разходката дотук да ми подейства ободряващо.

Амрен, седнала на пода пред ниска масичка, осеяна с листове, вдигна поглед от лъскавите метални страници на книгата. Лицето и устните й бяха по-бледи от обичайно.

— От доста време не съм използвала този език. Искам да си го припомня, преди да се заема с Книгата. Да се надяваме, че дотогава високомерните човешки кралици ще са ни дали своята част.

— Колко време ще ти отнеме опресняването на познанията ти?

— Негово Тъмно Величество не те ли просветли? — попита тя и сведе поглед към Книгата.

Аз отидох до дългата дървена маса и оставих подаръка си върху надрасканата й повърхност — няколко буркана с топла кръв директно от месарницата. Почти бях тичала дотук, за да не изстине.

— Не — отвърнах, вадейки бурканите от хартиения плик. — Пропуснал е.

Рис беше излязъл преди закуска, но намерих бележка от него върху нощното ми шкафче.

Благодаря ти за снощи, беше краткото й послание. Нямаше химикалка, с която да напиша отговор.

Въпреки това намерих една и надрасках:

„Какво символизират планините и звездите на коленете ти?“

Листът изчезна след миг. Като не го получих обратно, се облякох и слязох в трапезарията за закуска. Тъкмо похапвах яйца с препечена филийка, когато се появи до чинията ми; и то старателно сгънат.

„Означават, че няма да се прекланям пред никого и нищо, освен пред короната ми.“

Този път получих и химикалка. Взех я и отвърнах сбито Колко драматично. Можех да се закълна, че чух смеха му от връзката ни, от другата страна на щита ми.

Споменът ме накара да се усмихна, докато развинтвах капачката на първия буркан. Острата миризма на кръв нахлу в ноздрите ми. Амрен подуши въздуха и извърна лице от стъклениците.

— Ах, ти… о, колко те харесвам само.

— Агнешка е, ако има някакво значение. Искаш ли да я подгрея?

Тя скочи от мястото си, грабна буркана с две ръце и го изгълта като вода.

Е, поне не ми се наложи да й търся чаша.

Амрен изпи половината кръв наведнъж. Струйка от нея се стече по брадичката й и тя й позволи да капне върху сивата й пола, която този път бе нетипично омачкана. Премляска доволно с устни и остави буркана на масата с дълбока въздишка. По зъбите й лъщеше кръв.

— Благодаря ти.

— Имаш ли си любим вид?

Тя кимна с кървава брадичка към масата и като осъзна колко се е оцапала, побърза да се изтрие със салфетка.

— Агнешката винаги ми е била любима. Колкото и ужасно да звучи.

— Не… човешката?

Амрен направи гримаса.

— Човешката е водниста и обикновено има вкус на храната, която са яли последно. А тъй като повечето хора имат отвратителни вкусови предпочитания, не смея да рискувам. Агнешката обаче… Козята също става. Тя е по-чиста. По-гъста. Напомня ми за… едни други времена. За едно друго място.

— Интересно — провлачих искрено аз. Чудех се за кой ли свят говори.

Тя пресуши останалите буркани и занесе последния в малката мивка до стената. Лицето й вече поруменяваше.

— Очаквах да живееш на някое по-… бляскаво място — признах й.

Изящните й дрехи висяха на стойки до леглото, а бижутата й — достатъчни за императорски откуп — бяха разпилени по няколкото скрина и маси.

Тя сви рамене и отново седна пред Книгата на Диханията.

— Пробвах веднъж. Но бързо се отегчих. Пък и не ми харесваше да имам прислужници. Прекалено са любопитни. Живяла съм в дворци и колиби, в планината и на плажа, но този апартамент край реката май ми допада най-много. — Вдигна свъсен поглед към таванските прозорци. — Пък и така никога не ми се налага да организирам приеми и да каня гости у дома. И двете неща са ми омразни.

Изкисках се.

— В такъв случай ще гледам да не се задържам.

Амрен изпуфтя шеговито и кръстоса крака под себе си.

— Всъщност защо си дошла?

— Касиан каза, че не си напускала апартамента си, откакто се върнахме, и реших, че може да си гладна. Пък и си нямах друга работа.

— Касиан все си вре носа в чужди работи.

— Грижа го е за теб. За всички вас. Вие сте единственото му семейство.

Вътрешният кръг беше единственото семейство за всеки от тях.

— Ох! — рече лаконично тя, изучавайки някаква страница. Въпреки това изглеждаше доволна.

Нещо червено привлече вниманието ми към пода до нея.

Използваше кървавия си рубин за преспапие.

— Рис те е убедил да не унищожаваш Адриата заради рубина?

Амрен вдигна очи, пълни с бури и освирепели морета.

— Нищо подобно. Онова ме убеди да не унищожавам Адриата.

Тя посочи към един скрин.

Върху него, изпружена като змия, лежеше позната огърлица от диаманти и рубини. Бях я виждала и преди — в съкровищницата на Таркуин.

— Но как… какво…

Амрен се поусмихна.

— Вариан ми я изпрати. За да смекчи обявената от Таркуин кръвна вражда.

Още първия път си бях помислила, че такава огърлици би подхождала само на величествена жена, а не се сещах за по-величествена от тази пред мен.

— Да не би двамата с Вариан…?

— Изкушавах се… но не. Копелето не можа да реши дали ме мрази или ме желае.

— Защо не и двете?

Амрен се изкикоти гърлено.

— И аз това се питам.

 

 

И така започнаха седмиците на чакане. Чакане Амрен да си припомни езика, който само тя говореше в нашия свят. Чакане простосмъртните кралици да отвърнат на поканата ни.

Азриел продължаваше опитите си да проникне в дворовете им — все още неуспешно. Получавах сведения за това главно от Мор, която винаги знаеше кога ще се завърне в Дома на Ветровете и неизменно го посрещаше още на кацане.

Не ми разказваше почти никакви подробности — най-вече за това как му се отразяваше фактът, че толкова време не успяваше да внедри себе си или шпионите си в дворовете на простосмъртните. Сподели ми обаче, че стандартите, които сам си залагал, граничели с мазохизма. Почти невъзможно било да го склони на занимание, различно от работните му ангажименти и тренировките. Като изтъкнах обаче, че винаги я придружаваше до клуба на Рита, Мор ми призна, че дори този подвиг й бил отнел четири века. Понякога се чудех какво ли се случваше в Дома на Ветровете, докато двамата с Рис пребивавахме в градската къща.

Ходех там само сутрин за тренировките си с Касиан, който, също като Мор, беше решил да ме насочи към точно определени храни, за да възвърна по-бързо загубеното си тегло, а с него и някогашната си сила и бързина. С течение на дните минавахме от физическа отбрана към боравенето с илириански нож, толкова остър, че веднъж едва не отсякох ръката на Касиан.

Въпреки това се научавах — макар и бавно. Болезнено бавно. Досега Касиан ми беше дал само една сутрин за почивка от бруталното си обучение, и то, защото трябваше да отлети до човешките земи, за да провери дали сестрите ми не са получили вест от кралиците и да им предаде още едно писмо от Рис, което да им изпратят.

Предполагах, че срещата с Неста е минала очаквано кошмарно, защото урокът ми на следващата сутрин беше по-дълъг и по-тежък от обичайното. Попитах го какво му беше казала Неста, за да го ядоса толкова. Той ми нареди да си гледам работата, заявявайки, че семейството ми било пълно с деспотични умници.

Хрумна ми, че Касиан и Вариан май имаха какво да си поприказват по този въпрос.

През повечето следобеди… стига Рис да си беше у дома, обикновено се упражнявах с него. Съзнание срещу съзнание, сила срещу сила. Лека-полека прехвърляхме много от дарбите, които бях наследила — огън и вода, лед и тъмнина. Знаехме, че има и множество неоткрити, скътани някъде в мен. Ответрянето още ми беше непосилно. Не бях успяла да го изпълня, нито веднъж от онова снежно утро след срещата с Атора.

Нужно беше време да овладея всяка от дарбите си, повтаряше ми Рис ежедневно, когато започнех да се изнервям. Винаги насищаше уроците ми с информация за Велики господари, чиято сила бях откраднала: за Берон, жесток и суетен Велик господар на Двора на Есента; за Калиас, мълчаливия, лукав Велик господар на Двора на Зимата; за Хелион Заклинателя, Велик господар на Двора на Деня, чиито хиляди библиотеки били претършувани лично от Амаранта и чийто мъдър народ, отговорен за съхраняването на книжовното наследство на Притиан, блестял с магическите си умения.

Това да знам от кого идва силата ми, твърдеше Рисанд, било също толкова важно, колкото да я овладея. Страняхме от темата за хамелеонството, за хищническите нокти, които ми порастваха понякога. Нишките около нея бяха твърде оплетени, неизреченото — твърде ужасяващо и кърваво.

Затова се образовах относно политиката и историята на другите дворове и упражнявах мощта на господарите им, докато не започнах да прекарвам и дните, и нощите си с огън в устата и скреж между пръстите. Всяка вечер, изтощена от напъните на тялото и съзнанието ми, потъвах в дълбок сън, обладан от тъмнина с аромат на жасмин.

Дори кошмарите ми нямаха сили да ме преследват.

В дните, когато Рис имаше работа другаде — да дирижира събитията в собствения си двор, да напомня на народа си кой ги управлява и кой раздава правосъдие, да подготвя неизбежния ни поход до Хиберн, — обикновено четях, стоях при Амрен, докато работеше върху Книгата, или се разхождах из Веларис с Мор. Последното занимание ми беше най-приятно, а и приятелката ми определено знаеше как да харчи пари. Погледнах само веднъж сметката, която Рис ми беше отворил — само веднъж и осъзнах, че ми плаща твърде, твърде много.

Стараех се да не оклюмвам в дните, когато отсъстваше, да не признавам пред себе си, че вече извличах удоволствие от овладяването на силите ми и… закачките с него. Но дори когато го нямаше у дома, с Рис си общувахме чрез бележките, които се бяха превърнали в малката ни, странна тайна.

Един ден ми писа от Сезере, градчето на североизток от Веларис, където имаше среща с шепата оцелели жрици, за да обсъдят реставрацията на храма им след опустошителното нападение на Хиберн. Беше ме уверил, че никоя от тях не е като Ианта.

Разкажи ми за рисуването.

Отговорих му от пейката в градината. Времето се беше претоплило и фонтанът най-сетне бълбукаше ведро.

Няма много за разказване.

И все пак.

Отне ми известно време да измисля отговора си, да надникна в малката дупка в себе си и да си спомня какво бе онова забравено чувство.

Едно време си мечтаех само за това със семейството ми да имаме достатъчно храна, за да прекарвам дните си в рисуване. Самото това исках. Нищо друго.

След кратка пауза Рис ми отговори:

А сега?

Сега не знам какво искам. Вече не мога да рисувам.

Защо?

Защото тази част от мен е празна.

Макар че онази нощ, когато го бях видяла на колене в леглото му… нещо се беше променило в мен. Обмислих следващото си изречение и написах:

Ти винаги ли си искал да станеш Велик господар?

Отново пауза, този път по-дълга.

Да. И не. Още от малък знаех, че не искам да управлявам като баща си. Затова реших да бъда различен Велик господар; исках да браня народа си, да променя възгледите на илирианците и да стъпча покварата, която тровеше земите ни.

В първия момент не можах да възпра сравнението: Тамлин не беше станал Велик господар по свое желание. Ненавиждаше поста си и може би… може би именно заради това дворът му беше такъв. Рисанд от своя страна имаше визия, имаше волята и желанието да управлява… Ето защо беше постигнал толкова.

А после беше дал всичко да го защити.

Точно това беше видял и у Таркуин, затова кървавите рубини го бяха натъжили така. Друг Велик господар с визия — съвършено нова визия за бъдещето на Притиан.

Затова написах:

Може да си безсрамен флиртаджия, но поне си и ненадминат Велик господар.

Като се прибра същата вечер, по устните му плъзна котешка усмивка и вместо поздрав каза:

— Ненадминат Велик господар, а?

Плиснах цяла кофа вода в лицето му, а той дори не опита да се предпази. После просто изтръска глава като куче и така ме намокри, че избягах. Смехът му ме съпроводи чак до горния етаж.

 

 

Зимата бавно губеше битката с пролетта, когато една сутрин намерих поредното писмо от Рис до леглото си. Нямаше химикалка.

Тази сутрин няма да тренираш с втория си най-любим илирианец. Кралиците най-сетне благоволиха да ни отговорят. Чакаме ги в имението на семейството ти още утре.

Нямах време за притеснение. След вечеря, под прикритието на тъмнината, Рис вече ме носеше над разпролетяващите се човешки земи, докато режещият вятър пищеше край ушите ми.

 

 

На следващата сутрин сестрите ми се появиха в най-хубавите си дрехи, достойни за всяка кралица, била тя елфическа или простосмъртна.

Същото можеше да се каже и за мен.

Облечена бях в бяла рокля от шифон и коприна с типичната за Двора на Нощта разголена кройка. Златистите й акценти лъщяха на утринната светлина, изливаща се през прозорците на гостната. За щастие, баща ми имаше поне още два месеца работа на континента — навярно в преследване на някоя жизненоважна търговска сделка.

Стоях до Рис, който се бе спретнал в обичайния си черен тоалет; крилете му ги нямаше, а върху лицето си носеше маска на спокойствие. Различното беше само тъмната корона на главата му — метален венец от гарванови пера, наподобяващ моята златна диадема.

Касиан и Азриел седяха на пост до далечната стена. Наглед невъоръжени.

Сифоните им обаче проблясваха на светлината и ми стана чудно какви ли оръжия можеха да свикат с тях, ако се наложеше. Но така бяха повелили кралиците: никакви оръжия. Въпреки че илирианските воини сами по себе си бяха достатъчно опасни.

Мор, облечена в червена рокля, подобна на моята, погледна намръщено към часовника върху бялата полица над камината, потупвайки нетърпеливо с крак по шарения килим. Колкото и да исках да я запозная със сестрите ми, Неста и Илейн изглеждаха толкова напрегнати и бледи, когато пристигнахме, че моментът не ми се стори подходящ.

Един ден — един ден щях да ги събера всичките. Ако преди това не загинехме във войната. Ако кралиците склоняха да ни помогнат.

Удари единайсет.

Почетните ни гостенки имаха още две искания.

Срещата трябваше да започне в единайсет. Нито по-рано, нито по-късно.

И държаха да знаят точното географско разположение на къщата. Разположението и размера на всяка стая. Подредбата на мебелите. Къде се намираха вратите и прозорците. В коя стая се очакваше да ги посрещнем.

Азриел им беше подсигурил необходимата информация с помощта на сестрите ми.

Звънът на часовника над камината беше единственият звук в къщата.

Като удари за последен път, осъзнах, че третото искане не беше само от съображения за сигурност.

Не. Когато в стаята влетя странен вятър и пред нас изникнаха пет фигури, всяка обградена от по двама стражи, осъзнах, че кралиците умееха да се ответрят.