Сара Дж. Маас
Двор от мъгла и ярост (56)

Глава 54

Вперих поглед в Рис.

Той впери поглед в мен.

Бузите му розовееха от студа, тъмната му коса беше разрошена и ми се струваше, че буквално замръзва, докато седеше на прага с прибрани зад гърба си криле.

Знаех, че само една моя дума щеше да го изпрати обратно в хладовитата нощ, че ако затворех вратата в лицето му, щеше да си тръгне, без да ме тормози.

Ноздрите му се разшириха и очевидно надуши боята зад мен, но не откъсна очи от моите и продължи да чака.

Другар.

Моят другар.

Този красив, силен, самоотвержен мъж… беше пожертвал себе си в името на семейството си, народа си, но не смяташе, че е достатъчно, че е достоен за когото и да било… Азриел вярваше, че не заслужава жена като Мор. Затова се питах дали и Рис не се чувстваше по същия начин относно мен. Отстъпих назад и му задържах вратата, за да влезе.

Можех да се закълна, че усетих стихийна вълна на облекчение по връзката ни.

Рис огледа творенията ми, поглъщайки с очи ярките цветове, които сякаш съживяваха колибата, и каза.

— Нарисувала си и нас.

— Дано нямаш нищо против.

Той вдигна очи към стената над входа към коридора.

— Азриел, Мор, Амрен и Касиан — разпозна ги той. — Нали съзнаваш, че все някой от тях ще нарисува мустаци на онзи, който го е ядосал.

Стиснах устни, за да сдържа усмивката си.

— О, Мор вече ме предупреди, че ще е тя.

— Ами моите очи?

Преглътнах. Ясно. Край със заобикалките.

Сърцето ми биеше толкова неудържимо, че със сигурност го чуваше.

— Боях се да ги нарисувам.

Рис се обърна към мен.

— Защо?

Край на игричките и закачките.

— Първоначално… защото ти бях ядосана, че не си ми казал. После, защото се притеснявах, че на мен ще ми харесат твърде много, а ти… няма да си на същото мнение. След това пък защото се опасявах, че ако ги нарисувам, така ще се замечтая да си с мен, че ще ги зяпам по цял ден. А това ми се струва жалък начин да прекарвам времето си.

Устните му потрепнаха.

— Вярно си е.

Надникнах към затворената врата.

— Долетял си дотук?

Той кимна.

— Мор не искаше да ми каже къде си, но няма много места, сигурни като това. И тъй като не исках хибернските ни приятелчета да ме проследят дотук, пристигнах по старомодния начин. Отне ми… доста време.

— Изглеждаш ми… по-добре?

— Напълно се възстанових. И то доста бързо, като се има предвид, че ме бяха отровили с кръвогибел. За което съм ти благодарен.

Тръгнах към кухнята, избягвайки погледа му.

— Сигурно си гладен. Ще ти стопля нещо.

Рис изпъна гръб.

— Ще ми приготвиш храна?

— Ще ти я стопля — поправих го аз. — Не мога да готвя.

Но той като че ли не намираше разлика. Самият факт, че му предлагах храна… Изсипах малко студена супа в една тенджера и запалих котлона.

— Не знам правилата — казах с гръб към него. — Затова ще трябва да ми ги обясниш.

Той остана в центъра на колибата, следейки всяко мое движение.

— Доста… важен момент от връзката е, когато една жена предложи храна на другаря си — подхвана дрезгаво. — Традицията води началото си от много, много отдавна, когато сме били диви зверове. Но още я има. Първият път е натоварен със символно значение. Някои двойки го превръщат в празник, организират пиршество само и само жената да предложи официално храна на другаря си… Така правят по-заможните сред нас. Но важното е, че по този начин жената… приема връзката.

Вперих поглед в супата.

— Разкажи ми историята… цялата история.

Той разбра предложението ми: исках от него да ми сподели всичко, докато топлех храната му, а накрая щях да реша дали да му я поднеса или не.

Рис си придърпа един стол до масата и седна. За момент в стаята се спусна тишина, нарушавана единствено от дрънченето на лъжицата по тенджерата.

Сетне той подхвана:

— По време на Войната армията на Амаранта ме залови.

Спрях да бъркам и стомахът ми се сви.

— Касиан и Азриел бяха в други легиони, затова не подозираха, че враговете са пленили моя. И че капитаните на Амаранта ни държаха седмици наред, за да измъчват и избиват воините ми. Пронизаха крилете ми с ясенови гвоздеи и ме оковаха със същите онези вериги, които видя преди няколко дни. Те са едно от най-големите оръжия на Хиберн; направени са от камък, изровен от недрата на земите им и способен да отнема силата на Върховните елфи. Дори моята. Затова ме закачиха с тях между две дървета и ме пребиваха, когато им скимнеше, опитваха се да изкопчат информация за разположението на въоръжените ми сили и измъчваха воините ми пред мен, за да ме пречупят. Само че аз не се пречупих — заяви гневно той, — а те бяха твърде глупави да се досетят, че съм илирианец и за да получат каквото искат, е нужно само да посегнат на крилете ми. Имах късмет, че така и не им хрумна. А Амаранта… изобщо не се интересуваше от мен. За нея бях просто поредният син на Велик господар, пък и Юриан току-що беше убил сестра й. Мислеше само как да го докопа… да му отмъсти. Нямаше представа, че във всяка една секунда планирах смъртта й. Бях готов да я погубя на всяка цена, дори да се наложеше да разкъсам крилете си, за да се освободя. Наблюдавах стражите и научих графика й, затова знаех къде е по всяко време на деня. Набелязах си дата и час. И бях повече от съгласен да жертвам живота си, да изчакам Касиан, Азриел и Мор от другата страна. Не усещах нищо друго, освен гняв и облекчение, задето приятелите ми не бяха на онова ужасяващо място с мен. Но точно в деня, които си бях набелязал за убийството й, двамата с Юриан се сблъскаха на бойното поле.

Той спря за момент и преглътна.

— Бях окован в калта, принуден да гледам как се сражават. Как Юриан ми отнема фаталния удар. Само че в крайна сметка тя повали него. Гледах как изважда окото му и откъсва, един от пръстите му, а накрая го завлича обратно към лагера. После с дни слушах как го разкъсва парче по парче. Писъците му не секваха. Беше толкова съсредоточена в измъчването му, че не усети, когато баща ми пристигна. А после в паниката си уби Юриан, защото не й се рискуваше някой да го освободи, и избяга. И така баща ми ме спаси и заповяда на хората си, на Азриел, да оставят ясеновите гвоздеи в крилете ми като наказание, задето съм позволил да ме заловят. Бях толкова тежко ранен, че лечителите ме предупредиха да не влизам в бой, преди крилете ми да са зараснали напълно, в противен случай рискувах повече никога да не полетя. Затова се принудих да не участвам в последните битки. Не след дълго сключиха Мирния договор и изградиха стената. Ние, в Двора на Нощта, отдавна бяхме освободили робите си. Не вярвахме на човеците да опазят тайните ни, защото се размножаваха толкова бързо и често, че предците ми не успяваха да овладяват съзнанията на всички им наведнъж. Въпреки това светът ни се промени. Войната промени всички ни. Касиан и Азриел се върнаха различни; аз се върнах различен. Събрахме се тук, в колибата. Още бях толкова обезсилен, че се наложи да ме крепят по пътя. На това място научихме за последните условия по Мирния договор. Братята ми останаха с мен, докато проклинах звездите, задето Амаранта, след всичките й злодеяния, нямаше да получи заслуженото си наказание. Кралят на Хиберн също. И двете страни били претърпели твърде много загуби и нямало как всички виновници да бъдат осъдени. Дори баща ми ми заповяда да не се бунтувам, да се устремя към бъдеще на мирно съвместно съществуване. Но аз никога не простих на Амаранта за издевателствата й над воините ми. Не ги забравих. Бащата на Тамлин беше неин приятел. И когато моят баща го уби, се надявах и тя да страда по него, както аз бях страдал по воините си.

Ръцете ми трепереха, докато бърках супата. Не знаех… не бях подозирала, че…

— Когато Амаранта се завърна в земите ни векове по-късно, още горях от желание да я убия. Най-лошото беше, че тя дори не предполагаше кой съм. Не си спомняше даже, че съм някогашен неин пленник, син на Велик господар. В нейните очи бях просто синът на човека, убил приятеля й, просто Великият господар на Двора на Нощта. Останалите Велики господари бяха убедени, че иска просто да установи мирни, търговски отношения с нас. Само Тамлин й нямаше доверие. Мразех го, но той познаваше Амаранта лично… и щом той не й вярваше… Знаех, че не се е променила. Затова отново почнах да кроя планове за убийството й. Не споделих с никого. Дори с Амрен. Щях да заблудя Амаранта, че искам да сключа съюз с нея. Щях да отида на пиршеството „В недрата на Планината“, на което всички дворове щяха да отпразнуват търговския договор с Хиберн… А като се напиеше, щях да проникна в съзнанието й, да разбудя всичките й лъжи и престъпления, а после да превърна мозъка й в желе, преди някой да е реагирал. Бях готов да започна война в името на отмъщението си.

Обърнах се и се облегнах на шкафа. Рис беше забил поглед в отворените си длани, сякаш четеше историята си от книга.

— Но тя осуети плановете ми. Беше обучена срещу способности като моите и имаше мощни щитове в съзнанието си. А аз бях толкова зает да си пробивам път през тях, че дори не се замислих за питието в ръката ми. Не исках Касиан, Азриел и никой друг от приятелите ми да става свидетел на онова, което възнамерявах да й причиня тази вечер, затова нямаше кой да го провери. И докато усещах как заклинанието в чашата ми изтръгва всичките ми сили, реших да ги използвам за последно, заличавайки Веларис, магията и всичко добро от съзнанията на малкото ми придружители от Двора на Кошмарите. Около Веларис издигнах щит, който обвързах с приятелите ми, така че да ги принудя да останат под него, защото в противен случай рискуваха защитата да рухне, и с последните остатъци им изпратих послание, в което обяснявах какво се е случило и им заповядвах да стоят настрана. Няколко секунди след това силата ми вече принадлежеше изцяло на Амаранта.

Той вдигна изтерзан, мрачен поглед към мен.

— Тя изби половината Двор на Кошмарите още тогава. Само за да ми докаже, че е способна. И като отмъщение за бащата на Тамлин. В този миг проумях, че съм готов на абсолютно всичко, за да отклоня вниманието й от двора ми. От мен самия и всичко, което обичах. Затова си казах, че навлизам в нова война, в различен вид битка. И тази нощ, погледнеше ли ме, знаех какво иска. Знаех, че ме иска в леглото си не толкова от похот, колкото от желание да отмъсти на духа на баща ми. Но щом това желаеше, това щеше да получи. Накарах я да се моли и да пищи и използвах жалките останки от силата си, за да й доставя такова удоволствие, че да поиска още. Да копнее за още.

Вкопчих се в шкафа от страх да не се строполя на земята.

— Тогава тя прокле Тамлин. И така другият ми заклет враг се превърна в единствения път към спасението ни. Всяка нощ, която прекарвах с Амаранта, усещах колебанието й дали не съм намислил да я убия. Не можех да използвам силите си срещу нея, а се беше защитила с магия от физически атаки. Но през целите тези петдесет години, проникнех ли в нея, мислех единствено за това колко искам да я убия. А тя дори не подозираше. Защото играех ролята си добре и успявах да я заблудя, че и на мен ми е хубаво. И така, докато не започна да ми се доверява… повече, отколкото на много други. Особено след като й показах какво мога да причиня на враговете й. Правех го с радост. Мразех се за това, но го вършех с радост. След десетилетие загърбих надеждите, че някога ще видя отново приятелите и народа си. Забравих лицата им.

Очите му просветнаха в сребристо и той мигна, за да прогони сълзите.

— Преди три години — подхвана отново с тих глас — започнаха да ме спохождат странни сънища. В началото бяха само проблясъци, сякаш гледах през нечии чужди очи. Бумтяща камина в тъмен дом. Купа сено в хамбар. Зайчарник. Картините бяха мъгливи, все едно ги виждах през запотено стъкло. И ми се явяваха за съвсем кратко на всеки няколко месеца. Не се замислях много върху тях, докато не ми се присъни нечия ръка. Красива човешка ръка. С художническа четка между пръстите. Рисуваше цветя върху някаква маса.

Сърцето ми спря да бие.

— Тогава отвърнах със своя мисъл. За нощното небе — картината, която ми носеше най-много щастие. Открито нощно небе, звезди и луна. Нямах представа дали някой ще я получи, но все пак опитах.

Не бях сигурна дали дишам.

— Тези сънища, проблясъци от живота на друг човек, непозната жена, ми станаха безкрайно скъпи. Напомняха ми, че някъде по света е останала светлина. Че имаше човек с достатъчно покой в сърцето си, че да рисува цветя по маса. Продължиха години наред и така допреди една. Спях до Амаранта, когато внезапно се изтръгнах от чудноват сън… този беше по-ясен, сякаш мъглата се беше разсеяла. Тя… ти сънуваше. А аз някак бях попаднал в съзнанието ти и наблюдавах кошмара ти: как някаква жена прерязва гърлото ти, докато в същото време те преследваше Боге… Не можех да те достигна, да говоря с теб. Но ти виждаше елфи. Чак тогава осъзнах, че навярно мъглата е била стената между земите ни и вече… вече си в Притиан. Наблюдавах те в сънищата ти; трупах картините, преглеждах ги отново и отново, мъчейки се да разбера къде си, коя си. Но съществата в ужасяващите ти кошмари идваха от всички дворове. Събуждах се с твоя мирис в носа ми и той ме преследваше цял ден, непрекъснато. Една нощ обаче сънувах как стоиш сред зелени хълмове и гледаш незапалените клади за Каланмаи.

В главата ми цареше такава тишина.

— Знаех, че има само един толкова голям празник; познавах хълмовете и бях почти сигурен, че ще те вида там. Затова казах на Амаранта… — Рис преглътна. — Казах й, че искам да отскоча до Двора на Пролетта за празненствата, за да проверя дали Тамлин не съзаклятничи с някого. Проклятието й нямаше да трае още дълго и започваше да я обзема неспокойство. Нареди ми да й доведа предателите и аз й обещах.

Очите му пак се вдигнаха към моите.

— Още като пристигнах, усетих мириса ти. Проследих го и… И най-накрая те намерих. Човешко момиче, съвсем човешко, а онези скапани, пошли пикти те влачеха кой знае накъде… — Той поклати глава. — Хрумна ми да ги изколя на място, но точно тогава те те блъснаха и аз просто… скочих към теб. Заговорих, без дори да се замислям какво казвам, само че стоиш пред мен и те докосвам и…

От гърдите му се изтръгна треперлива въздишка.

Ето къде си била. От толкова време те търся.

Първите му думи към мен — и не бяха лъжа предвидена да отблъсне нисшите елфи от мен.

Благодаря ви, че я намерихте.

Имах смътното чувство, че светът се изплъзва изпод краката ми както пясък, завлечен от морските вълни.

— Ти ме погледна — продължи Рис — и веднага разбрах, че нямаш представа кой съм. Че макар аз да съм виждал твоите сънища, ти не си виждала моите. Все пак беше просто… човешко същество. И толкова млада, уязвима; не проявяваше никакъв интерес към мен, а и знаех, че ако се задържа при теб твърде дълго, някой ще докладва на Амаранта и тя ще те намери. Затова просто се обърнах и си тръгнах с мисълта, че ще си доволна да се отървеш от мен. Ти обаче се провикна след мен, сякаш още не беше готова да се разделим, независимо дали го знаеше или не. Нещо ми подсказваше… подсказваше ми, че ни грози опасност, че повече не бива да говоря с теб, да те виждам, да мисля за теб. Не исках да знам каква работа имаш в Притиан; не исках да научавам дори името ти. Защото беше едно да те виждам в сънищата си, но на живо… Май още тогава осъзнах дълбоко в себе си коя си. Не смеех да го повярвам, защото, ако имаше и най-малка вероятност да си предопределената ми другарка… щяха да ти причинят толкова ужасяващи неща, Фейра. Затова ти позволих да си тръгнеш. И започнах да си втълпявам, че може би… може би, разрешавайки ми да те видя, Котелът ми поднася дар, а не поредната жестокост. Дар заради страданията ми. А когато се загуби от погледа ми, намерих онези трима пикти. Нахлух в съзнанията им, промених живота им, миналото им и ги завлякох на Амаранта. Накарах ги да признаят пред нея, че са част от бунтовническа групировка. Да излъжат, че я презират от дъното на душите си. А после я гледах как ги кълца живи, колкото и да я увещаваха, че са невинни. И ми харесваше… защото бях наясно какво са искали да ти причинят. Знаех и че нямаше да е нищо в сравнение с онова, което Амаранта щеше да ти стори, ако разбереше за теб.

Сложих ръка на гърлото си. Имах си свои причини да дойда — беше ми признал веднъж „В недрата на Планината“. — Не си мисли, Фейра, че не ми е струвало нищо.

Рис отново заби поглед в масата и продължи:

— Не знаех, че си с Тамлин, нито че живееш в Двора на Пролетта. Амаранта ме изпрати отново там в деня след лятното слънцестоене заради доброто ми постижение на Каланмаи. Бях готов да се подиграя с него, да го предизвикам. НО като влязох в онази стая, мирисът ми се стори познат, макар и спотаен… Тогава видях чинията, усетих разкоша наоколо и… После те зърнах. Живееше в дома на най-жестокия ми враг след Амаранта. Вечеряше с него. Миришеше на него. Гледаше го така, сякаш… Сякаш го обичаше.

Кокалчетата на ръцете му побеляха.

— Затова реших, че трябва да уплаша Тамлин. Трябваше да уплаша и теб, и Люсиен, но най-вече Тамлин. Защото виждах как те гледа. Постъпката ми от онзи ден… — Устните му бяха стиснати, бледи. — Проникнах в съзнанието ти и го задържах достатъчно, че да усетиш, да се ужасиш, да те заболи. Накарах Тамлин да се моли… както Амаранта накара мен да се моля. Исках да му покажа колко е безпомощен, че не може да те спаси. И се надявах представлението ми да е било достатъчно, та да те отпрати обратно в човешките земи, надалеч от Амаранта. Защото тя щеше да те намери. Унищожеше ли проклятието й, щеше да те намери и да те убие. Ала бях толкова алчен… толкова глупаво алчен, че не можех да си тръгна, без да науча името ти. Но ти ме гледаше, сякаш бях чудовище, затова си казах, че не е важно. Така или иначе ме излъга. Усетих го. Държах съзнанието ти в ръцете си, а ти имаше упорството и прозорливостта да ме излъжеш в лицето. След това пак си тръгнах от теб. И още като излязох навън, повърнах.

Устните ми затрепериха и аз ги стиснах.

— Проверих ви веднъж. За да се уверя, че си си тръгнала. Придружих онези вандали, които трябваше да претършуват имението… за да завърша представлението си. Казах на Амаранта името на онова момиче, защото предполагах, че си си го измислила. Нямах представа, че… че ще изпрати приятелчетата си да отвлекат Клер. Но признаех ли лъжата си… — Той преглътна тежко. — Като я доведоха „В недрата на Планината“, нахлух в главата й. Отнех й чувството за болка и я накарах да крещи, когато се очакваше. После онези касапи… причиниха й толкова ужасни неща и аз опитах да й помогна, но… След седмица вече знаех, че трябва да ги спра някак. Ето защо, докато я измъчваха, отново проникнах в ума й и сложих край на всичко. Не изпита никаква болка. Не усети никое от изтезанията, дори накрая. Но още е пред очите ми. Хората ми също. И всички онези, които убих заради Амаранта.

Две сълзи се търкулнаха по бузите му, бързи и студени.

Без да ги избърше, Рис продължи:

— След това реших, че всичко е приключило, че Амаранта те мисли за мъртва, че си в безопасност и надалеч, също като народа ми. Тамлин беше загубил играта, така че… всичко беше приключило. Но тогава… Бях в задната част на тронната зала онзи ден, когато Аторът те довлече. А като сключи сделката ме обзе такъв ужас, Фейра. Нелогичен, глупав ужас — все пак не те познавах. Не знаех дори името ти. Но се сетих за ръцете ти, за цветята, които бе нарисувала с тях. И с каква наслада Амаранта би изпочупила пръстите ти един по един. Бях принуден да гледам безучастно как Аторът и шайката му те пребиват, да понеса отвращението и омразата по лицето ти, докато наблюдаваше как заплашвам да разбия съзнанието на Люсиен. И тогава… тогава научих името ти. Като те чух да го казваш… сякаш получих отговора на въпрос, който си задавах от петстотин години.

Още на момента реших, че ще се боря за теб. С подлост и убийства, и мъчения, и машинации, но щях да се боря. Ако изобщо имахме шанс да се освободим от Амаранта, това беше ти. Проумях… Проумях, че Котелът ми е изпращал онези сънища, за да ми покаже спасителката ни. Спасителката на народа ми. Затова изгледах първото ти изпитание. Като през цялото време се преструвах на онзи човек, когото мразеше. Щом пострада тежко в борбата с червея… реших, че е време да намеря начин да се опълча на Амаранта, да разпръсна семената на надеждата сред онези, които знаеха да разчетат посланието, и да те задържа жива, без да събуждам подозрения. Начин да си отмъстя на Тамлин… да го използвам срещу Амаранта, но и… да му отмъстя за смъртта на майка ми й сестра ми и… задето ти беше негова. Ненавистта, с която ти ме гледаше, когато сключихме онази сделка ми подсказваше, че съм свършил работата си добре. И оцеляхме. Карах те да се обличаш така, за да не се усъмни Амаранта, и да пиеш вино, за да не запомниш ужасите, които преживяваше всяка нощ в онази планина. А последната вечер, когато те заварих в обятията на Тамлин… ме изпълни страшна ревност. Ревнувах от него и му се ядосвах, че беше използвал единствения момент, в който никой не подозираше къде е, не за да те измъкне от онова ужасно място, а за да бъде с теб и… Амаранта усети ревността ми. Видя ме да те целувам, но не повярва, че е само за да прикрия доказателствата. За пръв път почувства какво се случва. Затова онази нощ, след като те оставих, трябваше… да я обслужа. Задържа ме в леглото си по-дълго от обичайното, мъчейки се да изтръгне отговори от мен. Но аз й казах само онова, което искаше да чуе: че ти си едно нищожество, просто човешки боклук, че исках да те използвам и да те изхвърля. След това… умирах от желание да те видя. За последно. Насаме. Хрумна ми да ти разкрия всичко, но не смеех да разруша заблудата.

Когато дойде време и за последното ти изпитание, когато Амаранта започна да те изтезава, нещо в мен се скърши. Кръвта и писъците ти бяха последната капка. И заблудата рухна. Щом грабнах ножа да я убия… осъзнах коя си за мен. На мига проумях, че ти си моята другарка по душа, влюбена в друг мъж, за когото бе готова да дадеш всичко, и че… че не ме интересуваше. Ако теб те чакаше смърт и аз бях готов да загина. Само за това мислех, докато ти крещеше, а аз се мъчех да я погубя: ти беше моя другарка, моя другарка, моя другарка… И тогава Амаранта прекърши врата ти.

По лицето му се стичаха сълзи.

— Усетих как умираш — прошепна той.

И моите бузи бяха мокри от сълзи.

— Красивото, приказно същество, появило се в живота ми като дар от Котела… Вече го нямаше. В отчаянието си се вкопчих във връзката помежду ни. Не в сделката… тя не значеше нищо, просто мрежа, в която те бях уловил. Но стиснах онази крехка нишка и задърпах, замолих те да се държиш, да не ме напускаш, защото, ако имаше как да се освободим… и седмината бяхме там. И можехме да те върнем. Бях готов да превзема съзнанията на всички им. Но на всяка цена щяхме да те спасим. — Ръцете му трепереха. — Оказа се, че си ни освободила със сетния си дъх, и веднага щом разбрах, увих силата си около връзката ни. Вечната ни връзка. Усещах, че още се държиш за нея.

Домът ми. Бях почувствала дома си в края на онази нишка, както споделих с Резбаря. Не Тамлин, не Двора на Пролетта, а… Рисанд.

— И така, когато сложих край на Амаранта, проникнах в съзнанията на Великите господари и ги убедих да вложат от силата си в теб. Никой не възрази. Май бяха твърде смаяни, за да откажат, И… отново трябваше да гледам как Тамлин те прегръща. Целува те. Исках да се прибера у дома, във Веларис, но се налагаше да остана, за да се уверя, че всичко върви по план, че ти си добре. Затова изчаках колкото можах и чак тогава подръпнах връзката ни. И ти дойде при мен. Тогава бях на път да ти кажа, но… Изглеждаше толкова тъжна. И уморена. И за пръв път ме погледна сякаш… сякаш струвах нещо. Затова си обещах при следващата ни среща да те освободя от сделката. Защото егоизмът ми подсказваше, че ако те пуснех още тогава, Тамлин щеше да те затвори в имението си и повече никога нямаше да те видя. Щом дойде време да се разделим… Май това, че вече принадлежеше към елфическата раса, укрепи връзката ни завинаги. И преди знаех, че я има, но чак тогава усетих истинската й мощ — толкова силно, че се уплаших. Съзнавах, че остана ли и секунда повече с теб, щях да плюя на последиците и да те отвлека с мен, навличайки си вечната ти омраза. Мор ме чакаше, когато кацнах в Двора на Нощта, а аз бях толкова обезумял, толкова… умопомрачен, че й разказах всичко. Не я бях виждал от петдесет години, а първите ми думи към нея бяха: „Тя е другарката ми“. Три месеца наред… цели три месеца опитвах да си втълпя, че ще си по-добре без мен, че си ме намразила безвъзвратно заради постъпките ми. Но те чувствах през връзката ни, през отворените ти щитове. Усещах болката ти, тъгата и самотата ти. Усещах, че и ти като мен се бориш да избягаш от мрака на Амаранта. Чух, че ще се омъжваш за него, и си казах, че сигурно си щастлива. И трябва да те оставя, макар и това да ме убиеше. Макар и моя другарка, ти си беше заслужила щастието. В сватбения ви ден възнамерявах да се напия до припадък с нищо неподозиращия Касиан, но… Но тогава отново те почувствах. Усетих паниката ти, отчаянието ти и чух, че се молиш някой — без значение кой — да те спаси. А това ме подлуди. Ответрих се до сватбата ви, почти забравил кой трябваше да бъда, каква роля трябваше да играя. Виждах единствено теб в нелепата ти булчинска рокля. Стори ми се толкова слаба. Толкова слаба и бледа. Прииска ми се да го убия заради това, но трябваше първо да те измъкна. За последно да изискам онова, което ми се полагаше според сделката ни, колкото да те спася, да се уверя, че си добре.

Рис вдигна тъжен поглед към мен.

— Беше ми толкова трудно да те изпратя обратно при него, Фейра. Да гледам как чезнеш месец след месец. Да си го представям в леглото ти. Не само защото беше моя другарка, но и защото… — Той сведе поглед и отново го вдигна към мен. — Знаех… знаех, че съм влюбен в теб още от момента, в който взех ножа да убия Амаранта. Когато най-сетне дойде при мен… реших, че няма да ти казвам. Нищо. Нямаше да те освободя от сделката, защото предпочитах омразата ти пред другите два варианта: да не изпитваш нищо към мен или… или да споделяш моите чувства, а позволях ли си да те обикна, все някой щеше да те отнеме. Както ми отнеха семейството и приятелите ми. Затова си замълчах. И наблюдавах как вехнеш. До онзи ден… когато те заключи в имението си. Щях да го убия, ако беше там. Но отвличайки те от дома му, щях да наруша някои много, много важни правила. Според Амрен, ако те убедях да признаеш, че двамата сме другари по душа, щяхме да си спестим всякакви неприятности, но… Не можех да ти натрапя връзката ни. Дори с мили думи. Макар и това да даваше на Тамлин правото да ми обяви война. Вече беше преживяла толкова много. Не исках да си помислиш, че правех всичко само за да те спечеля, да предпазя земите си. Но не можех… не можех да спра да мисля за теб, да те обичам, да те желая. И до ден-днешен е така.

Облегнах се назад с дълга въздишка.

После се обърнах бавно към врящата супа и сипах от нея в една купа.

Той наблюдаваше всяка моя стъпка към масата с купата с топла супа в ръцете ми.

Спрях пред него и го погледнах в очите.

— Обичаш ли ме? — попитах.

Рис кимна.

Чудех се дали след всичко, което бе сторил за мен чувствата му можеха да бъдат описани с думи. И неговите, и моите.

Оставих купата пред него.

— Тогава яж.