Сара Дж. Маас
Двор от мъгла и ярост (35)

Глава 33

Дадоха ни апартамент с преходни стаи, подредени около просторна, пищно обзаведена всекидневна с панорамен изглед към морето и града. Спалнята ми беше решена в цвят на морска пяна и бледосиньо с красиви златисти акценти — като позлатената мидена черупка върху скрина от светло дърво. Тъкмо й се любувах, когато бялата врата зад мен се отвори и Рис влезе.

Затвори вратата и се облегна на нея. Горната част на черната му туника беше разкопчана, разкривайки малко от татуираните му гърди.

— Проблемът е там, че всъщност харесвам Таркуин — отбеляза той вместо поздрав. — Харесвам дори Кресеида. За Вариан не съм сигурен, но се обзалагам, че след няколко седмици с Касиан и Азриел ще им стане пръв приятел и ще ми се наложи да свикна с него. Или Амрен ще го върти на малкия си пръст и ще трябва да го оставя на мира, за да не предизвикам гнева й.

— И?

Облегнах се на скрина, върху който ме чакаха дрехи от Двора на Нощта, каквито аз самата не бях взимала със себе си.

Пространството в стаята — голямото легло, прозорците, слънчевата светлина — се изпълни с мълчанието помежду ни.

— И — продължи накрая Рис — искам от теб да намериш начин да свършиш работата си, без да ги правиш свои врагове.

— Тоест… не искаш да ме залавят.

Той кимна. После попита:

— Харесва ли ти, че Таркуин не е в състояние да откъсне очи от теб? Не мога да преценя дали е защото те желае, или защото знае, че си наследила силата му, и иска да разбере до каква степен.

— Не може ли да е и двете?

— Разбира се. Но похотта на един Велик господар е опасно нещо.

— Първо ме дразниш с Касиан, а сега и с Таркуин? Толкова ли не ти хрумват други начини?

Рис се доближи до мен и аз се подготвих за аромата му, топлината му, въздействието на силата му. Той опря двете си ръце в скрина, ограждайки ме с тях. Аз не се отдръпнах.

— Имаш една задача тук, Фейра. Тайна задача. Направи всичко, каквото е нужно, за да я изпълниш. Вземи Книгата. И гледай да не те хванат.

Не бях наивна глупачка. Знаех какви са рисковете. Но тонът на гласа му, начинът, по който ме гледаше…

— Всичко ли? — Той вдигна вежди. Аз прошепнах: — Какво ще стане, ако се наложи да го изчукам?

Зениците му се разшириха и погледът му се спусна към устата ми. Дървеният скрин изскърца под напора на ръцете му.

— Колко си цинична само. — Зачаках с разтуптяно сърце. Накрая очите му отново намериха моите. — Свободна си да правиш каквото си пожелаеш… с когото си пожелаеш. Така че, ако искаш да го пояздиш, давай.

— Възможно е. — Макар че една част от мен искаше да отвърне: „Лъжец“.

— Хубаво.

Дъхът му погали устните ми.

— Хубаво — повторих аз, отчитайки всеки сантиметър помежду ни, как разстоянието се скъсяваше все повече и повече, а предизвикателството нарастваше с всяка секунда на опасната ни близост.

— Само недей да застрашаваш мисията ни — продължи Рис тихо с грейнали като звезди очи.

— Наясно съм с цената.

Абсолютната му сила ме обгръщаше, разбуждаше сетивата ми.

Солта, морето и бризът ме зовяха, припяваха край мен.

И сякаш Рис ги чуваше също, сетне кимна към свещта върху скрина.

— Запали я.

Хрумна ми да му се опълча, но вместо това погледнах свещта и извиках огъня, извиках горещия гняв, който думите му събуждаха у мен…

Свещта се катурна върху скрина, съборена от силен плисък вода, като че ли някой я беше полял с кофа.

Загледах смаяно мокрото петно върху дървото. Капките по мраморния под бяха единственият звук в стаята.

Рис, чиито ръце все още ме обграждаха от двете страни, се засмя тихо.

— Толкова ли ти е трудно да се подчиняваш?

Каквото и да беше предизвикало странното явление — това място, близостта с Таркуин и силата му, усещах, че водата се е отзовала на повика ми. Усещах как покрива пода, усещах как морето се люшка спокойно в залива, вкусвах солта в бриза. Задържах погледа си върху Рис.

Нямах господар, но аз самата можех да съм господар на всичко, стига да го пожелаех. Стига да дръзнех.

Водата се надигна от пода като причудлив дъжд, наподобявайки спомена ми за звездите, които Рис бе призовал в одеялото си от тъмнина. Ситните капчици увиснаха около нас, докато отразяваха светлината като кристалите на пищен полилей.

Рис откъсна очи от моите, за да ги огледа.

— Съветвам те — пророни той — да не демонстрираш този трик в спалнята на Таркуин.

Запратих всички капки до една в лицето на Великия господар.

Прекалено неочаквано, за да се защити. Малка част от тях опръскаха и мен, отскачайки от кожата му.

И двамата подгизнахме. Рис ме изгледа учудено, после се усмихна.

— Браво — похвали ме и най-сетне се отдръпна от скрина. Не избърса водата от лицето си. — Продължавай да се упражняваш.

— Би ли обявил война заради мен? — попитах го аз.

Той знаеше за кого и за какво говоря. Огнената гримаса по лицето му отстъпи място на смъртоносно спокойствие.

— Не знам.

— Аз… готова съм да се върна, Рисанд. Ако нещата опрат дотам. Предпочитам да се върна, вместо да те въвлека във война.

Той пъхна мокра ръка в джоба си.

— Ще пожелаеш ли да се върнеш? Ако започне война заради теб, ще го обикнеш ли отново? Би ли успял да си те върне с такъв жест?

Преглътнах сухо.

— Омръзна ми от смърт. Не искам да виждам повече убийства… най-вече в мое име.

— Това не отговаря на въпроса ми.

— Не. Няма да поискам да се върна при него. Въпреки че съм готова да го сторя. Ала не може да ме спечели с болка и кланета.

Рис задържа неразгадаемия си поглед върху мен, после тръгна към вратата. Щом пръстите му докоснаха дръжката с форма на морски таралеж, той спря и без да се обръща, пророни:

— Заключил те е, защото е знаел… негодникът е знаел колко си безценна. Че струваш повече от злато, съкровища и земи. Знаел е и е искал да те задържи за себе си.

Думите му ме връхлетяха като камъни, макар и да облекчиха една разранена част от душата ми.

— Той ме обичаше… обича ме, Рисанд.

— Въпросът не е дали те е обичал, а колко. Твърде много. Понякога любовта е отровна.

Сетне напусна спалнята ми.

 

 

Заливът беше толкова спокоен, навярно укротен от магията на своя лорд и господар, че баржата едва се поклащаше, докато вечеряхме и пиехме вино.

Гигантският кораб, изработен от тъмно дърво и злато, беше достатъчно голям да побере стотината Върховни елфи, които видимо се стараеха да не надничат твърде често към трима ни с Рис и Амрен.

Главната палуба беше обзаведена с ниски масички и дивани за хранене и отмора. Нашата дълга маса се намираше под навеса от седефени плочки на горното ниво. Таркуин беше като олицетворение на лятото в тюркоазенозлатистия си тоалет. По копчетата и пръстите му блестяха смарагди. Върху косата му с цвят на морска пяна седеше корона от бяло злато и сапфири, изваяна с формите на разбушувани вълни — толкова изящна, че погледът ми често се връщаше към нея.

Когато Таркуин, седнал от лявата ми страна, ме улови да я гледам, каза:

— Като се има предвид с колко вещи бижутери се слави градът ни, е можело поне да я изработят малко по-удобна. Направо се врязва в скалпа ми.

Любезен опит за разговор, при положение че аз самата бях мълчала цял час, съзерцавайки островния град, морето, сушата, хвърляйки към тях мрежата на съзнанието си, на сляпата си сила, за да проверя дали няма да уловя нещо.

Дали Книгата не спеше някъде наоколо.

Нищо не отвърна на безмълвния ми призив. Затова реших, че е крайно време да си поприказвам с Таркуин.

— Как успя да я опазиш от нея?

Не смеех да произнеса името на Амаранта тук, сред толкова щастливи, празнуващи хора. Беше все едно да призова буреносен облак над главите им.

Рис, който стоеше от лявата му страна, потънал в разговор с Кресеида, дори не ме погледна. Всъщност цяла вечер почти не ми беше продумал, даже не беше коментирал тоалета ми.

Странно, като се има предвид, че дори аз харесвах вида, който сама си бях избрала: косата ми беше разпусната и прибрана от лицето ми с усукана диадема от розово злато, а шифонената ми рокля в цвят пепел от рози — тясна в гърдите и талията — беше с почти същата кройка като на лилавата от тази сутрин. Женствена, нежна, красива. Не се бях чувствала така от много дълго време. Не бях имала желание.

Тук обаче този мой облик не заплашваше да ме заточи до живот на приеми и официални вечери. Тук можех да съм прелестна по залез, а на сутринта да нахлузя илирианските си бойни одежди.

— Успяхме да изнесем по-голямата част от съкровищата, когато земите ни падаха под нейна власт — обясни Таркуин. — Нострус, предшественикът ми, беше мой братовчед. Аз са мият се подвизавах като принц в друг град. Една нощ получих заповед да укрия ценностите възможно най-бързо.

Амаранта беше убила Нострус заради неподчинението му, както и цялото му семейство в пристъп на ярост. Таркуин явно беше един от малкото оцелели, щом бе наследил силата.

— Не знаех, че Дворът на Лятото се кланя толкова много на скъпоценностите — отбелязах аз.

Таркуин се засмя.

— Предишните му Велики господари се кланяха на скъпоценностите. Сега го правим главно заради традицията.

— Значи, и ти самият се кланяш на златото и бижутата? — попитах внимателно, някак небрежно.

— Да, както и на други неща.

Отпих глътка вино и се замислих как да задам следващия си въпрос, без да събудя подозрение. Ала май директният подход беше най-разумен.

— Допускате ли чужди хора до колекцията? Баща ми беше търговец и прекарах по-голямата част от детството си в кабинета му. Ще ми е интересно да сравня богатствата на простосмъртните с тези, изработени от елфически ръце.

Рис продължи да говори с Кресеида и не усетих нито капка одобрение или почуда през връзката ни.

Таркуин килна глава и скъпоценните камъни в короната му проблеснаха на светлината.

— Разбира се. Как ти звучи утре след обяда?

Не беше глупав и може би усещаше, че имам задни помисли, но… предложението му беше откровено. Поусмихнах се и кимнах. Надникнах към многолюдната тълпа на долната палуба и озарената от фенерите вода, макар и да чувствах погледа му върху себе си.

— Какъв беше животът ти в света на простосмъртните? — попита той.

Побутнах с вилицата си ягодовата салата пред мен.

— Видях само малка част от него. Наричаха баща ми Принца на търговците… но тогава още бях дете и отказваше да ме взима на пътешествията си по други части на света. Когато бях на единайсет, натовари всичките ни богатства на три кораба до Бхарат, но те така и не стигнаха до брега. През следващите осем години мизерствахме в едно затънтено село край стената. Затова не мога да говоря от името на цялото човечество, когато казвам, че животът там беше… тежък. Жесток. При вас не намирам такова разделение на бедни и богати. Там обаче парите определят всичко. Или си стиснат богаташ, или гладуваш и всеки ден се бориш за оцеляването си. Баща ми… Когато заминах за Притиан, баща ми си възвърна състоянието. — Сърцето ми се сви и тупна в стомаха ми. — И същите онези хора, които ни гледаха безучастно как се борим за хляба си, отново ни станаха приятели. Предпочитам да се сблъскам с всички същества в Притиан, отколкото с чудовищата отвъд стената. Когато я няма магията, истинската сила — парите се превръщат в единственото важно нещо.

Таркуин ме слушаше със стиснати устни и замислен поглед.

— Би ли ги пощадила, ако наистина избухне война?

Сериозен, опасен въпрос. Но нямаше да му разкрия каква работа имахме отвъд стената, не и докато Рис не сметнеш за нужно.

— Сестрите ми живеят в имението на баща ни. За тях съм готова да се боря. Но за онези подлизурковци и контета… с радост бих гледала падението на подредения им свят.

Като този на омразното семейство на годеника на Илейн.

— Някои притианци разсъждават по същия начин за дворовете — отбеляза съвсем тихо Таркуин.

— Искат да се отърват от Великите господари?

— Може би. Но най-вече да ликвидират наследените привилегии на Върховните елфи над нисшите. Дори наименованията говорят за неравенството в обществото ни. Бих казал, че сме по-близо до човеците, отколкото предполагаш. Не ни делят толкова големи граници… В някои дворове най-нисшите от слугите на Върховните елфи имат по-големи права от най-заможните нисши елфи.

Внезапно осъзнах, че не сме единствените хора на баржата, нито на масата, а сме обградени от Върховни елфи с животински слух.

— Съгласен ли си с тях? За това, че трябва да настъпи промяна?

— Аз съм млад Велик господар — отвърна той. — Едва на осемдесет. — Значи, бил е на трийсет, когато Амаранта е превзела земите им. — Навярно някои биха ме нарекли неопитен и глупав, но съм видял толкова жестокости с очите си и познавам много добродушни нисши елфи, изстрадали само защото не са се родили в знатни семейства. Дори в собствените ми владения традицията ме притиска да налагам законите на предшествениците си: нисшите елфи трябва да са невидими и неми по време на работа. Ще ми се някой ден да живеем в такъв Притиан, в който и те имат глас, както в дома ми, така и в света отвъд него.

Претърсих лицето му за измама или манипулаторство, но не намерих нито едното от двете.

Трябваше да открадна от него. Но какво щеше да стане, ако вместо това го попитах? Би ли ми дал Книгата, или традициите на предците му бяха вкоренени твърде надълбоко в него?

— Кажи ми какво се крие зад този поглед? — настоя Таркуин, опирайки изваяните си ръце върху златистата покривка.

Реших да действам смело.

— Мисля си, че би било много лесно да те обикна. И още по-лесно да те нарека свой приятел.

Той се усмихна — широко и без всякакви задръжки.

— Не бих възразил и в двата случая.

Лесно — наистина беше много лесно да се влюбиш в мил, грижовен мъж.

Надникнах към Кресеида, която почти беше седнала в скута на Рисанд. Той й се хилеше като котарак и рисуваше кръгове с пръст по ръката й, а тя сияеше от радост, прехапала долната си устна. Погледнах Таркуин и вдигнах въпросително вежди.

Той направи гримаса и поклати глава.

Надявах се да отидат в нейната стая.

Защото, ако трябваше да ги слушам през една стена… не довърших мисълта си.

— От доста години не съм я виждал такава — замисли се Таркуин.

Бузите ми пламнаха от срам. Но защо се срамувах? Задето исках да я удуша? Рисанд често ме задяваше, но никога… никога не се опитваше да ме съблазни с толкова изпитателни, втренчени погледи, с половинчатите усмивки, преливащи от илирианска арогантност.

Явно тази привилегия ми се полагаше еднократно, а аз си бях поиграла с нея и я бях отхвърлила. Но Рисанд, след всичките му саможертви и подвизи… го заслужаваше не по-малко от Кресеида.

Макар че за момент… ми се прииска аз да бях на нейно място.

Да се почувствам така отново.

Не толкова самотна.

Усещах се самотна от много дълго време.

Рис се приведе към Кресеида, за да може тя да му прошепне нещо, и устните й докоснаха ухото му, докато ръката й се преплиташе с неговата.

Гледката ме изпълни не с тъга, нито с отчаяние или ужас, а… с нещастие. Толкова мрачно, пронизително нещастие, че станах на крака.

Рис вдигна поглед към мен, най-сетне спомнил си за съществуването ми, но по лицето му нямаше нищо — никакъв знак по връзката ни, че изпитваше същото като мен. Не ме интересуваше, че щитът ми е свален, че мислите ми са на показ и може да ги прочете като отворена книга. Ала и него не го интересуваше. Просто продължи да се смее на онова, което му шепнеше Кресеида, приближавайки се още повече до нея.

Таркуин също се бе изправил и наблюдаваше двама ни с Рис.

Бях нещастна — не просто съкрушена. Нещастна.

Чувство. Изпитвах истинско чувство вместо безкрай празнота и подкладен от чист ужас инстинкт за самосъхранение.

— Имам нужда от глътка свеж въздух — заявих, макар и да се намирахме на открито.

Златистите светлини, отрупаната с хора маса… Исках да намеря някое кътче на баржата, където можех да остана сама поне за малко, независимо че имах мисия.

— Желаеш ли компания?

Погледнах към Великия господар на Двора на Лятото. Не бях излъгала. Лесно можех да се влюбя в мъж като него. Но не бях сигурна, че дори след трудностите, с които се бе сблъскал „В недрата на Планината“, Таркуин можеше да разбере тъмнината, превзела сърцето ми. Не само заради Амаранта, но и заради годините на глад и отчаяние.

Вероятно в душата ми вечно щеше да живее малко злоба и свирепост. Може и да копнеех за покой, но никога за утеха под формата на клетка.

— Няма нужда, благодаря — отвърнах и тръгнах към голямото стълбище, което водеше надолу към кърмата на кораба, ярко осветена, но по-спокойна от носа. Рис дори не ме погледна, докато се отдалечавах. Сякаш се радваше да се отърве от мен.

Бях преполовила дървеното стълбище, когато зърнах Амрен и Вариан — стояха облегнати на две съседни колони с чаши вино в ръка и всеки се преструваше, че не забелязва другия. Макар че не говореха с никого от гостите.

Може би това беше една от причините Рис да я вземе със себе си: за да разсейва кучето пазач на Таркуин.

Щом стигнах главната палуба си намерих едно по-затънтено местенце и се облегнах на дървения парапет. Корабът се движеше с магия — не с гребла или платна. Обикаляше залива тихо и плавно, без да остави нито една вълничка след себе си.

Не знаех, че чакам него, докато баржата не акостира на брега на островния град и не осъзнах, че съм прекарала последния си час на борда й сама.

Когато слязох на пристанището заедно с останалите гости, Амрен, Вариан и Таркуин се оглеждаха за мен с леко сковани гърбове.

Рисанд и Кресеида ги нямаше наоколо.