Сара Дж. Маас
Двор от мъгла и ярост (54)

Глава 52

В пода на планинската колиба беше вградена дълбока вана — достатъчно голяма, че да побере чифт илириански криле. Напълних я с почти вряла вода, без дори да се замислям що за магия поддържаше къщата — интересуваше ме само, че работи. Влязох във ваната, пъшкайки от болка.

След цели три дни без къпане направо можех да заплача от чистата й топлина.

Нищо че някога бях карала дни наред без къпане — все пак източването на топла вода в стария дом на семейството ми изискваше повече усилия, отколкото си струваше. Да не говорим, че нямахме вана, а се поливахме с кофи.

Измих се с тъмен сапун, ухаещ на опушен бор, а като приключих, останах в горещата вода, наблюдавайки как парата се вие около свещите.

Другар.

Думата ме изгони от ваната по-скоро, отколкото ми се искаше, и не спря да ме преследва, докато нахлузвах дрехите, които бях намерила в скрина на едната спалня: тъмен клин, свободен кремав пуловер, стигащ чак до средата на бедрото ми, и дебели чорапи. Стомахът ми изкъркори и осъзнах, че не съм яла от предишния ден, защото…

Защото раниха Рис, свалиха го от небето като птица и ми го отнеха, а това ме подлуди.

Затова подходих чисто инстинктивно, водена от порив, който извираше толкова от дълбоко в мен…

Толкова от дълбоко…

На дървения кухненски шкаф намерих кутия със супа, подсигурена от Мор, и изрових една тенджера от ковано желязо, в която да я стопля. До печката имаше пресен, хрупкав хляб и изядох половината само докато чаках супата да стане готова.

Беше подозирал още преди да ни освободи от Амаранта.

А сватбеният ми ден… Дали го беше прекъснал, за да ме спаси от най-жестоката грешка в живота ми, или го бе сторил от свои собствени подбуди? Защото бях негова другарка и не можеше да допусне да се омъжа за друг?

Вечерях в компанията единствено на бумтящия огън.

Докато под обстрела на мислите ми пулсираше облекчение.

Връзката ми с Тамлин беше обречена още от самото начало. Бях го напуснала — за да намеря истинския си другар. За да отида при него.

Ако исках да спестя и на двама ни срама, клеветите, то само това — само фактът, че бях намерила истинския си другар — можеше да ми помогне.

В крайна сметка не бях предателска, лъжлива отрепка. Никак даже. Дори Рис… дори Рис да знаеше, че ни е писано да бъдем заедно.

Докато споделях леглото си с Тамлин. Месеци наред. Знаел е, че всяка вечер си лягам с него, но не се е издал. А може би просто не го е интересувало.

Може би просто не е искал да имаме връзка помежду си. Надявал се е да изчезне.

Тогава още не му дължах нищо, нямаше за какво да му се извинявам.

Но той е бил наясно, че ще реагирам остро, че истината повече ще ме нарани, отколкото ще ми помогне.

А ако я бях научила?

Ако бях научила, че Рис е другарят ми, макар и да обичах Тамлин?

Но и това не оправдаваше мълчанието му. Седмици наред се мразех, задето го желаех толкова — а просто е трябвало да ми каже. Но… май го разбирах.

Измих чиниите, избърсах трохите от малката масичка между кухнята и всекидневната и си избрах едно от леглата.

Едва миналата вечер лежах до него, броейки глътките му въздух, за да се уверя, че не е спрял да диша. Предишната се наслаждавах на пръстите му между краката ми и езика му в устата ми. А сега… колкото и топла да беше колибата, чаршафите ми студенееха. Леглото беше голямо — празно.

Заснежените планини отвъд малкото стъклено прозорче сияеха в синьо под лунната светлина. Вятърът виеше глухо, вдигайки кълба бели лъскави вихрушки около колибата.

Питах се дали Мор му е казала къде съм.

Дали няма да ме намери тук.

Другар.

Моят другар.

 

 

Събуди ме отражението на слънчевите лъчи по снега и аз примигнах срещу яркия блясък, проклинайки се, задето не бях спуснала пердетата. Беше ми нужно малко време да осъзная къде съм; защо спях в тази откъсната от света колиба дълбоко в планината — в която и планина да се намирах.

Веднъж Рис ми беше споменал за любима тяхна вила, опожарена при едно от спречкванията между Мор и Амрен. Чудех се дали не бе говорил за тази колиба; дали не я бяха реставрирали. Всичко в нея беше удобно, поизносено, но в относително добро състояние.

Мор и Амрен бяха знаели.

Не можех да преценя дали това ме караше да ги мразя.

Рис несъмнено им беше наредил да си мълчат, а те зачитаха желанията му, но…

Оправих леглото, приготвих си закуска, измих чиниите и застанах в центъра на всекидневната.

Бях избягала.

Точно както Рис очакваше да постъпя, защото му бях казала, че всеки човек със здрав разум би странял от него. Като една истинска страхливка и глупачка го бях оставила ранен в ледената кал.

Бях го напуснала — и то само ден, след като го бях уверила, че той е единственото нещо, което не бих напуснала.

Бях настояла да е откровен с мен, но още при първото изпитание дори не му го бях позволила. Не бях благоволила да го изслушам.

Виждаш ме истински.

Е, аз бях отказала да погледна в душата му. Да зърна онова, което навярно е стояло пред мен.

Просто си бях тръгнала.

А може би… може би това беше грешка.

 

 

Скуката ме връхлетя още в средата на деня.

Върховна, безпощадна скука, защото бях затворена вътре, докато снегът бавно се топеше в топлия пролетен ден и можех само да го слушам как капе от покрива.

Бездействието ме правеше любопитна, ето защо, след като прерових скриновете и гардеробите и в двете спални (дрехи, стари панделки, ножове и други оръжия, скътани между тях, сякаш някой ги беше хвърлил вътре, забравяйки за тях), кухненските шкафове (храна, консерви, тенджери и тигани, вехта готварска книга) и всекидневната (одеяла, книги, още оръжия, скрити навсякъде), преминах към килера.

Като място за усамотение на Велик господар колибата беше… не точно посредствена, защото всичко в нея беше грижовно подбрано и подредено, но… обикновена. Сякаш беше единственото кътче, където всички можеха да се разположат по леглата и дивана и да бъдат себе си; да се редуват в готвенето, в лова, в чистенето и…

Като семейство.

Наистина ги чувствах като семейство — такова, каквото никога не бях имала, за каквото дори не си бях мечтала. Каквото спрях да очаквам, когато свикнах с просторната, задължаваща среда на господарското имение. С ролята на символ на един пречупен народ, на кумир и марионетка на Върховната жрица.

Отворих вратата на килера, откъдето ме посрещна вълна студен въздух, но магията, поддържаща уюта на колибата, веднага запали свещите. Рафтове без нито прашинка по тях (несъмнено поредният магически трик) светеха отрупани с още хранителни запаси. Книги, спортно оборудване, раници, въжета и — голяма изненада — още оръжия. Прерових всички останки от някогашни приключения, но точно интересното едва не ми убягна.

Шест кутии с боя.

Хартия и няколко платна. Четки, стари и втвърдени заради нехайната поддръжка.

Имаше и други художнически материали — пастели и водни боички, въглен за графика, но… погледът ми се върна към боята и четките.

Кой от всички тях бе опитал да рисува през дългите часове на самота — или докато почиваха тук заедно?

Пресегнах се към една от кутиите с боя и отворих капака, опитвайки да си втълпя, че ръцете ми трепереха от студ.

Още беше прясна. Навярно благодарение на магията, стопанисваща колибата.

Надникнах в тъмната, лъскава вътрешност на кутията: синьо.

После започнах да събирам разни неща от рафтовете.

 

 

Рисувах цял ден.

А когато слънцето залезе, продължих да рисувам и през нощта.

Луната вече се скриваше, когато измих ръцете, лицето й врата си и се пльоснах в леглото, без дори да се съблека, преди да изпадна в несвяст.

Станах и грабнах четката още преди пролетното слънце да се е заело сериозно с разтопяването на снега по планинските склонове край мен.

Спрях само колкото да хапна. Слънцето отново потъваше зад хоризонта, изтощено от борбата си със снега, когато на входната врата се почука.

Замръзнах, изцапана с боя до ушите — кремавият пуловер беше напълно съсипан.

Още едно почукване, леко, но настоятелно. А после:

— Моля те, не бъди мъртва.

Не знам дали изпитах облекчение, или разочарование, когато отворих вратата и видях Мор да подухва в свитите си длани.

Тя погледна боята по кожата и косата ми. Погледна четката в ръката ми.

А накрая и творението ми.

Влетя вътре от хладната пролетна нощ, затвори вратата след себе си и подсвирна.

— Е, определено си си намирала работа.

О, да.

Бях изрисувала почти всяка повърхност от основната стая.

И то не просто с цветни петна, а с дребни картинки. Някои бяха по-елементарни: например висулките по касите на вратите. Те се разтапяха и постепенно преминаваха в първите пъпки на пролетта, които пък разцъфваха с лятна пищност, преди да се обагрят в златисто и да отстъпят място на есенни листа. Масичката за игра на карти до прозореца бях украсила с цветен венец, а по голямата маса за хранене се гонеха листа и пламъци.

Но сред детайлните картини бях вплела и части от тях — от Мор, Касиан, Азриел и Амрен… и Рис.

Мор отиде до голямата камина, полицата, над която бях оцветила в лъскаво черно със златисти и червени жилки. Отблизо изглеждаше като плътен, красив слой боя. Но от дивана…

— Илириански криле — отгатна тя. — Ох, сега ще вземат да се възгордеят.

После отиде до прозореца, който бях обрамчила в златни, месингови и бронзови къдри. Мор докосна косата си и килна глава.

— Браво — възкликна тя и се обърна да огледа останалата част от стаята.

Погледът й попадна върху входа към коридорчето и по лицето й се изписа кисела гримаса.

— Защо си нарисувала очите на Амрен? — попита тя.

От стената над сводестия вход наистина ни наблюдаваха сребристите очи на Амрен.

— Защото винаги ни държи под око.

Мор изсумтя.

— Не е честно. Нарисувай и моите до нейните. Така мъжете в това семейство ще се научат, че и двете ги държим под око следващия път, когато им скимне да се запият тук цяла седмица.

— Сериозно ли правят така?

— Е, едно време. — Преди Амаранта. — Всяка есен тримцата се заточваха тук за цели пет дни, за да пият и ловуват, ловуват и пият, а накрая се прибираха във Веларис като живи трупове, но ухилени до уши. Сърцето ми се стопля, като си представя, че от сега нататък ще им се налага да го правят пред нашите осъдителни погледи с Амрен.

Поусмихнах се.

— Чия е тази боя?

— На Амрен — врътна очи Мор. — Едно лято дойдохме всички заедно и тя реши, че трябва да се научи да рисува. Желанието й трая около два дни, после й омръзна и се зае да ловува беззащитни същества.

Засмях се тихо и отидох до масата, която използвах за смесване на боите. Вероятно постъпвах като страхливка, но не се обърнах към Мор, преди да попитам:

— Някакви новини от сестрите ми?

Тя се разрови из кухненските шкафове, или защото беше гладна, или за да види от какво имам нужда.

— Не. Още не — отговори през рамо.

— А той… как е?

Бях го оставила в студената кал, ранен и още неизхвърлил отровата от организма си. Докато рисувах, опитвах да не мисля за това.

— Още се възстановява, но е добре. Ядосан ми е, естествено, но да си гледа работата.

Съчетах златистото на Мор с червеното, което бях използвала за илирианските криле, и получих яркооранжево.

— Благодаря ти, че не си ме издала.

Тя сви рамене. Плотът на кухненския шкаф започна да се отрупва с храна: пресен хляб, плодове, кутии с нещо, което подушвах от другия край на стаята и караше стомаха ми да стене от глад.

— Но е добре да поговориш с него. Накарай го да се поизпоти, разбира се, но… поне го изслушай. — Тя говореше, без да ме поглежда. — Рис прави всичко с причина и макар да е страшно арогантен, инстинктите му рядко го подвеждат. Допуска грешки, но… Трябва да го изслушаш.

Вече бях решила да го сторя, но отвърнах:

— Как мина посещението ти в Двора на Кошмарите?

Тя се умисли и лицето й пребледня изненадващо.

— Добре. Както вероятно предполагаш, винаги е удоволствие да видя родителите си.

— Възстановява ли се баща ти?

Добавих кобалтовото от Сифоните на Азриел към оранжевото и разбърках, докато не получих тъмнокафяво.

Тя се поусмихна мрачно.

— Бавно. Не е изключено и аз да съм му строшила някоя и друга кост при посещението си. Оттогава майка ми ми забрани да стъпвам в покоите им. Колко жалко.

Една дива част от мен засия… от хищна радост.

— Наистина жалко — потвърдих. Добавих малко бяло от висулките, за да поизсветля кафявото, сравних го отново с очите, които Мор плъзна към мен, после се качих на едно столче пред сводестия вход към коридора и зарисувах върху стената над него. — Рис ли те кара да ги посещаваш толкова често?

Мор се облегна на шкафа.

— Рис ми даде разрешение да ги избия до крак още като стана Велик господар. Ходя в Двора на Кошмарите, за да… за да им го напомням от време на време. И за да поддържам отношенията между двата двора, колкото и да са напрегнати. Дори утре да ми скимне да заколя родителите си, на него окото му няма да мигне. Навярно ще му създам известни неудобства, но ще остане доволен.

Съсредоточих се върху петънцето карамеленокафяво, което бях нанесла до очите на Амрен.

— Съжалявам… за всичко, което си преживяла.

— Благодаря ти — отвърна тя и дойде да ме гледа отблизо. — Срещите с тях винаги ми действат зле.

— Касиан ми се стори притеснен. — Поредният недискретен въпрос.

Тя сви рамене.

— Мен ако питаш, Касиан с радост би разпарчетосал онзи двор. Започвайки от родителите ми. Може някоя от идните години да му предоставя тази възможност като подарък. И на двама им с Азриел. Много ще е подходящ за Зимното слънцестоене.

— Разказа ми за онази случка с Касиан, но с Азриел имала ли си…? — попитах с пресилена небрежност.

Мор се изсмя отривисто.

— Не. С Азриел? След онова с Касиан се заклех повече да не докосвам никого от приятелите на Рис. И все пак Азриел не е останал без любовници, не го мисли. Пази ги в тайна по-добре от нас, но… си има предостатъчно.

— Добре, но ако прояви интерес към теб, ти би ли…?

— Всъщност въпросът няма да опира до мен. По-скоро до него. Мога да се съблека чисто гола пред очите му, а той няма да помръдне от мястото си. Колкото и да се е бунтувал срещу онези илириански гадове, дори Рис да го провъзгласи за принц на Веларис, ще продължава да се възприема като незаконородено нищожество, недостойно за никого. Особено за мен.

— А… ти проявяваш ли интерес?

— Защо ме разпитваш такива неща? — Гласът й стана напрегнат, остър. По-мнителен, отколкото някога го бях чувала.

— Просто още се мъча да си обясня връзките в групичката ви.

Тя изсумтя и мнителността се изпари напълно. Опитах да прикрия облекчението си.

— Имаме цели пет века оплетена история, която да разшифроваш. Успех.

Права беше. Довърших очите й — меденокафяво до живачните ириси на Амрен.

Почти като в отговор Мор заяви:

— Нарисувай и тези на Азриел. До моите. И на Касиан до тези на Амрен.

Вдигнах вежди.

Мор ми се усмихна невинно.

— За да може всички да бдим над теб.

Просто поклатих глава и скочих от столчето, за да приготвя боя за лешникови очи.

Мор пророни тихо:

— Толкова ли би било лошо да си му другарка? Да станеш истинска част от двора ни, от семейството ни, независимо от оплетената му история?

Смесих боите в чинийката, която използвах за целта, и цветовете се усукаха един в друг като преплетени животи.

— Не — прошепнах. — Никак даже.

И така отговорът се роди в съзнанието ми.