Сара Дж. Маас
Двор от мъгла и ярост (22)

Глава 20

Рисанд ни отведе с ответряне в гора, по-древна и жива от всяко място, на което някога бях стъпвала.

Чворестите букове преплитаха клони над главите ни, стволовете им бяха така потънали в мъхове и лишеи, че кората им почти не се виждаше.

— Къде сме? — прошепнах плахо.

Рис държеше ръце на удобно разстояние от оръжията си.

— В сърцето на Притиан се шири голяма празна територия, разделяща Севера и Юга. В средата й се намира свещената ни планина.

Сърцето ми прескочи и съсредоточих вниманието си към папратите, мъха и щръкналите корени, през които крачехме.

— Тази гора — продължи Рис — се намира в източния край на ничията земя. Тук не властва никой от Великите господари. Законът се определя от най-силния, най-злия и най-хитроумния. А Горската тъкачка е на върха на хранителната им верига.

Дърветата простенаха, макар че нямаше вятър, който да разлюлее клоните им. Не, въздухът беше съвършено неподвижен, застоял.

— И Амаранта не е унищожила обитателите й?

— Амаранта не беше глупачка — отвърна Рис с притъмняло лице. — С пръст не докосна тукашните същества и гората им. Години наред се мъчех да я подтикна към такова безразсъдство, но тя така и не се подлъга.

— А сега ние безпокоим Тъкачката… и то заради някакво си изпитание.

Той се засмя и звукът отекна между сивите камъни, разпръснати сред шумата като мраморни топчета за игра.

— Снощи Касиан опита да ме разубеди. Очаквах дори да ме удари.

— Защо?

Изглежда, никак не познавах генерала.

— Кой знае. Все пак говорим за Касиан: сигурно предпочита да те вкара в леглото, вместо да те брани.

— Ти си прасе.

— Всъщност би могло да се случи — добави Рис, вдигайки един увиснал клон, за да мина под него. — Ако имаш нужда от физическа близост, Касиан несъмнено би ти помогнал.

Имах чувството, че дори това е изпитание. И така ме вбеси, че отвърнах дрезгаво:

— Тогава го изпрати в стаята ми тази вечер.

— Ако оцелееш след това изпитание.

Спрях върху един погълнат от лишеи камък.

— Май мисълта не те притеснява.

— Точно обратното, Фейра. — Той се върна към мен. Камъкът ме издигаше почти на негово ниво. Гората притихна още повече, а дърветата сякаш се приведоха към нас, за да не изпуснат нито дума. — Ще уведомя Касиан, че си отворена за авансите му.

— Чудесно — отвърнах аз.

Лек полъх докосна кожата ми като среднощна сянка. Силата в костите и кръвта ми се раздвижи в отговор.

Понечих да скоча от камъка, но той хвана брадичката ми в едно неусетно движение. Думите му прозвучаха като смъртоносна милувка.

— Хареса ли ти да коленича пред теб?

Несъмнено чуваше как сърцето ми блъска грохотно в гърдите ми. Въпреки това му се усмихнах ненавистно, изтръгнах брадичката си от пръстите му и скочих от камъка. Май целях да се приземя върху краката му. А той май отстъпи, колкото да избегне сблъсъка.

— Нали само за това ви бива вас, мъжете? — Но думите ми прозвучаха напрегнато, почти задъхано.

Усмивката му извика в съзнанието ми мисли за копринени чаршафи и нощен полъх с ухание на жасмин.

Разговорът ни поемаше в опасна посока — и Рис ме тласкаше към нея, за да не мисля за онова, което ми предстоеше, за съкрушението в душата ми.

Някак знаеше, че гневът, породен от флирта му, щеше да ми помогне.

Явно съществото в колибата беше наистина страховито, щом той ме предизвикваше да вляза бясна — с мисли за секс, за каквото и да било друго, освен за Горската тъкачка.

— Добър опит — рекох дрезгаво.

Рисанд просто сви рамене и продължи напред през гората.

Кучи син. Да, правеше го, за да ме разсее, но…

Спуснах се след него с възможно най-тихи стъпки и намерението да забия юмрук в гръбнака му, но той вдигна ръка, спирайки пред една поляна.

Малка варосана колиба със сламен покрив и почти рухнал комин се мъдреше в средата й. Съвсем обикновена — като дом на простосмъртен. Имаше дори кладенец с кофа върху каменния ръб и купчина цепеници под един от облите прозорци. Отвътре не идваше нито звук, нито светлина; дори коминът не пушеше.

Малкото птици в гората се смълчаха. Не напълно, но снижиха чуруликането си. И ето…

От колибата се чу съвсем тихо, но приветливо тананикане.

На такова място с радост бих спряла, ако бях жадна и гладна или търсех подслон за нощта.

Може би там се криеше уловката.

Дърветата обграждаха постройката толкова плътно, че клоните им почти се забиваха в сламения й покрив, а дънерите им наподобяваха решетките на килия.

Рис сведе глава в драматичен поклон.

— Влизаш и излизаш — без звук. Намери предмета и го измъкни под носа на сляпата. После си плюй на петите.

Мъхеста пръст покриваше пътечката към леко открехнатата входна врата на колибата. Късче сирене. А аз бях глупавата мишка, която щеше да попадне в капана.

Рис ме погледна с блеснали очи и оформи с устни: „Успех!“.

Отвърнах му с вулгарен жест и поех с бавни, тихи стъпки към входната врата.

Гората наоколо като че ли следеше всяко мое движение. Когато надникнах през рамо, Рис вече го нямаше.

Не беше споменал дали ще се намеси, ако изпадна в смъртна опасност. Май трябваше да го попитам.

Избягвах да стъпвам по сухата шума и камъните и започнах да се движа по начин, който една част от тялото ми — лично моя, не наследена от Великите господари — помнеше от предишния ми живот.

Сякаш се събуждах. Такова беше чувството.

Подминах кладенеца. Всичко наоколо светеше от чистота, спретнато и подредено. Съвършен, примамлив капан, нашепваше ми онази простосмъртна част от мен. Капан от времената, когато човеците още бяха плячка, а сега усъвършенстван за по-умни, безсмъртни жертви.

Но аз вече не бях плячка, реших, наближавайки вратата.

И не бях мишка.

А вълк.

Стигнах до прага, чийто камък изглеждаше протрит от множеството ботуши, минали през него — навярно без да се строши. Заслушах се в сладкия й, красив глас, като танц на слънчеви лъчи в горско поточе, и най-сетне успях да доловя чумите на песента й:

Две сестри излязоха да поиграят

на баща си корабите да посрещнат в морето от

безкрая…

А когато стигнаха до стръмната скала,

по-голямата сестра си бутна в пропастта.

Меден глас, напяващ древна, ужасна песен. Бях я чувала и преди — в малко по-различен вариант и от гърлата на човеци, които дори не подозираха, че първи са я пели елфите.

Послушах още малко, за да се уверя, че няма никого при нея. Но до ушите ми достигаше само тракането на някакъв уред и мелодичната й песен.

Трупът й вкочанен ту потъваше, ту издигаше се над

водата,

докато накрая не изплува при мелницата край гората.

Гърдите ми се бяха стегнали, но опитах да дишам равномерно и възможно най-безшумно. Побутнах входната врата само със сантиметър-два.

Очаквах да изскърцат ръждивите панти, но не. Поредната част от примамливата клопка: сякаш колибата канеше крадци да влязат. Щом отворих вратата достатъчно, надникнах вътре.

Просторна стая с малка затворена врата в дъното. Полици от пода до тавана, отрупани с всевъзможни дреболии: книги, мидени черупки, кукли, билки, глинени съдове, обувки, кристали, още книги, бижута. От гредите на тавана висяха какви ли не вериги, препарирани птици, рокли, панделки, чворести клони, перлени нанизи…

Попаднала бях в дюкяна на безсмъртна вехтошарка.

Вехтошарка, която…

В единия тъмен ъгъл на колибата клечеше голям чекрък, напукан и грохнал от старост.

А пред него с гръб към мен седеше Тъкачката.

Гъстата й, черна като оникс коса се спускаше чак до финия й кръст, а снежнобелите й ръце сучеха връвта около остро като трън вретено.

Изглеждаше млада. Семплата й, но елегантна сива рокля проблясваше леко на бледата горска светлина от прозорците, докато от гърлото й се лееше онзи златен глас:

Но какво направи мелничарят с гръдната й кост?

Виола, на която свиреше по цяла нощ.

А с пръстите й толкоз тънки?

На виолата си ключове за струйки.

Връвта, която навърташе на чекръка, беше бяла и мека. Като вълна, но… С онази малка човешка част от себе си усещах, че не е вълна. И дори не исках да си представям от какво същество бе дошла, кого предеше.

Защото на рафтовете пред нея се нижеха купища макари с дебели и тънки влакна във всевъзможни цветове. А на тези от едната й страна — дълги парчета платове, изтъкани на големия стан в сенките до студеното огнище. Станът на Тъкачката.

Идвах в деня за предене, но дали щеше да пее, ако бях улучила този за тъкане? Натрапчивата миризма на страх, която излъчваха топовете плат, ми подсказваше отговора.

Вълк. Напомних си, че съм вълк.

Влязох в колибата, внимавайки да не настъпя някоя от дреболиите по пръстения под. Тя продължаваше да преде и ведрото трополене на чекръка й сякаш подчертаваше ужасяващия текст на песента й.

А какво направи с носната й кост?

Магаренце, извито като мост.

Какво направи с вените й сини?

Струни за виолата си фини.

Плъзнах поглед из стаята, мъчейки се да не слушам страховитите думи на песента й.

Нищо. Не усещах някой от предметите да привлича вниманието ми. Май щеше да е за добро, ако се окажеше, че не съм способна да намеря книгата, ако днешният ден не беше началото на дълга поредица от нещастия.

Тъкачката седеше на стола си и ръцете й подскачаха около вретеното.

Огледах полиците, тавана. Късмет. Не ме усещаше благодарение на неведом късмет, но и той щеше да изтлее накрая.

За зелен хайвер ли ме беше изпратил Рис? Може би нямаше какво да намеря. Може би отдавна си беше върнал мистериозния предмет. Нямаше да се учудя. И сега просто искаше да ме доведе в гората, за да провери как откликва тялото ми на тормоза му.

И може би точно в онзи момент бях изпълнена с толкова ненавист към Тамлин, че да извлека удоволствие от похотливите му намеци. Може би и аз бях не по-малко чудовище от жената пред чекръка.

Но ако аз бях чудовище, то за Рис важеше същото.

Двамата си бяхме лика-прилика, като изключим силата, наследена от него. Тамлин имаше право да ме намрази, осъзнаеше ли, че съм го напуснала.

Тогава го усетих — като леко потупване по рамото.

Завъртях се и тръгнах през лабиринта от тезгяхи и вехтории, държейки под око и Тъкачката, и стаята около мен. Нещо ме теглеше като сигнален огън като бледо сияние от половинчата усмивка.

„Здравей — казваше сякаш. — Дошла си да ме вземеш ли?“

„Да“, исках да отвърна. Макар и една част от мен да ме дърпаше към вратата.

Зад мен Тъкачката пееше:

Какво стори с ярките й очи?

С тях виолата си украси по първи петли.

Какво стори с езика й груб?

В лък го превърна, за да пее песни куп.

Последвах тласъка — към една от полиците покрай стената до огнището. Нищо. Нищо и на втората. Но на третата, точно над нивото на очите ми…

Почти подушвах мириса му на морска сол и цитрус. Резбарят беше прав.

Надигнах се на пръсти, за да огледам полицата. Вехт нож за писма, книги с кожени подвързии, които нито исках да докосвам, нито да подушвам; шепа жълъди, потъмняла корона с рубини и ясписи и…

Пръстен.

Пръстен от усукани златни и сребърни нишки, украсен с перли и разкошен тъмносин камък. Сапфир — но различен. Никога не бях виждала такъв сапфир, дори в дома на баща ми. Този… можех да се закълна, че на бледата светлина по облата му, матова повърхност проблясваха очертанията на шестовърха звезда.

Рис — пръстенът излъчваше неговата аура.

Беше ме изпратил тук заради някакъв си пръстен?

Тъкачката пееше:

Продума тогаз първата струна:

„О, ей го баща ми, краля“.

Погледах я още секунда, преценявайки разстоянието между рафтовете и отворената врата. Просто трябваше да грабна пръстена и да изчезна оттук. Бързо, тихо, спокойно.

Продума тогаз втората струна:

„О, ей я майка ми, кралицата“.

Спуснах ръка към един от ножовете, пристегнати около бедрата ми. Можеше да наръгам Рис в корема, като го видя.

В този миг онази призрачна кръв обля ръцете ми. Знаех какво ще е чувството да пронижа кожата и плътта му. Знаех как кръвта ще шурне, как Рис ще простене от болка…

Опитах да прогоня мисълта, макар и да усещах как кръвта на онези елфи се пропива в оцелялата човешка част от мен.

Продумаха тогаз и трите струни:

„Ей я и сестра ми, дето ме удави“.

Взех пръстена от полицата с тиха като предсмъртен дъх ръка.

Тъкачната замлъкна.