Сара Дж. Маас
Двор от мъгла и ярост (18)

Глава 16

Рис закрачи към двамата мъже, до вратите на трапезарията, предлагайки ми възможността да остана на терасата или да тръгна с него.

Само една моя дума, беше ми обещал, и си отивахме.

И двамата мъже бяха високи, крилете им бяха плътно прибрани до яките им, мускулестите им тела бяха покрити с кожени облекла с твърди пластини, които ми напомняха на люспите на някой змиеподобен звяр. По протежението на гръбнаците им бяха прикрепени еднакви дълги мечове, красиви в простотата си. Май в крайна сметка не трябваше да се обличам с официални дрехи.

Малко по-едрият от двамата, чието лице се криеше в сянка, рече с тих смях:

— Ела, Фейра. Не хапем. Освен ако не поискаш.

Изненадващата покана стрелна искра през тялото ми и задвижи краката ми.

Рис пъхна ръце в джобовете си.

— Доколкото знам, Касиан, никой никога не е приемал предложението ти.

Вторият изсумтя, а когато двамата се обърнаха към трапезарията, златистата светлина най-сетне озари лицата им и аз най-откровено се зачудих дали наистина никой не беше пожелавал зъбите им върху кожата си. Щом майката на Рисанд също беше илирианка, то явно целият им народ беше надарен с неестествена красота.

Подобно на Великия им господар, двамата воини бяха тъмнокоси и смугли. Очите им, за разлика от тези на Рис, бяха лешникови и сега се взираха в мен, докато пристъпвах към отворените врати на Дома на Ветровете зад тях.

С това се изчерпваха приликите между трима им.

Касиан огледа Рис от глава до пети, а дългата му до раменете черна коса се полюшваше около лицето му.

— Много си изискан тази вечер, братко. Накарал си и клетата Фейра да се премени.

Той ми намигна. Чертите му бяха някак груби, сякаш бе изваян от вятър, пръст и огън, а представителните му одежди бяха просто нужното за случая неудобство.

Вторият воин обаче, онзи с по-класическата красота от двамата… Дори светлината бягаше от елегантните очертания на лицето му. И то с право. Беше красиво, но почти неразгадаемо. От него трябваше да се пазя той беше ножът в тъмнината. И наистина, до бедрото му висеше ловджийска кама с дръжка от обсидиан, чиято тъмна ножница беше гравирана с низ от сребристи руни, каквито не бях виждала преди.

— Това е Азриел, майсторът ми шпионин — представи го Рис.

Не се изненадах. Инстинктът ми ме накара да проверя дали щитовете на съзнанието ми са вдигнати. За всеки случай.

— Добре дошла — приветства ме сдържано Азриел с нисък;, почти равен глас и протегна осеяната си с жестоки белези ръка към мен. Формата й не се отличаваше с нищо, но кожата… Изглеждаше усукана, намачкана и раздрана. Изгаряния. И то навярно много тежки, щом дори безсмъртната му кръв не бе успяла да ги изцери.

Кожените пластини на леката му броня покриваха по-голямата част от ръката му, придържани с гайка през средния му пръст. Ала те не служеха, за да крият белезите, осъзнах, когато ръката му проряза студения нощен въздух помежду ни. Не, бяха там, за да държат големия, бездънен кобалт, украсяващ задната част на ръкавицата му. Имаше същия и върху лявата си ръка. Касиан пък носеше червени камъни, чийто цвят наподобяваше спящото сърце на пламък.

Поех ръката на Азриел и грубите му пръсти стиснаха моите. Кожата му беше също толкова студена, колкото лицето му.

Като се здрависахме и отстъпих деликатно към Рис, думата, която Касиан беше използвал преди малко, изскочи в съзнанието ми.

— Да не би да сте братя?

Илирианците си приличаха, но само по онзи начин, по който си приличаха едноземците.

— Всички копелета сме братя — обясни Рисанд.

Не се бях замисляла.

— Ами… ти? — попитах Касиан.

Той сви рамене изпод плътно прибраните си крила.

— Аз командвам армиите на Рис.

Сякаш подобна позиция можеше да се обяви с небрежно свиване на рамене. И… армии. Рис имаше армии. Пристъпих от крак на крак. Лешниковите очи на Касиан проследиха движението, устата ми се кривна на една страна и най-сериозно очаквах да ми даде експертното си мнение за това колко нестабилна ме правеше подобен нервен тик срещу евентуален опонент, когато Азриел поясни:

— Касиан е и майстор на вбесяването. Особено ако става дума за приятелите ни. А тъй като ти си приятелка на Риск… успех.

Приятелка на Рисанд — не спасителка на земята им, не убийца, не кръстоска между човек и елф. А може би не знаеха…

Но Касиан избута своя злощастен събрат настрани и Азриел разпери леко мощните си криле, за да запази равновесие.

— Как, по дяволите, си успяла да направиш онази стълба от кости в леговището на Миденгарда, при положение че собствените ти кости изглеждат на път да се скършат всеки момент?

Е, явно знаеха. Наясно бяха, че съм била „В недрата на Планината“. А те къде са бяха подвизавали през това време? Поредната мистерия. Може би тук — с народа си. В безопасност.

Посрещнах погледа на Касиан най-малкото защото, ако позволях на Рисанд да ме защити, сигурно още една част от мен щеше да рухне. И вероятно постъпвах като коварна змия, което по една случайност ми носеше удоволствие, но казах:

— А как, по дяволите, вие сте успели да оцелеете толкова дълго време?

Касиан отметна глава назад и се разсмя — плътен, дълбок звук, който отекна между червените каменни стени на къщата. Азриел вдигна одобрително вежди и сенките като че ли го обгърнаха още повече. Сякаш той беше тъмният кошер, откъдето излитаха и където се завръщаха.

Потиснах ледената си тръпка и погледнах към Рис с надеждата да ме просветли относно странната дарба на шпионина му.

Той стоеше с празно изражение, макар че от очите му надничаше предпазливост. Бдителност. Тъкмо се канех да го попитам в какво е зяпнал, когато Мор се появи на терасата с думите:

— Силно се надявам, че Касиан се хили, защото Фейра му е казала да си затваря проклетата уста.

И двамата илирианци се обърнаха към нея, а Касиан дори зае леко разкрачена бойна позиция.

Реакцията му почти ми попречи да забележа как сенките около Азриел се разсейват и очите му плъзват по тялото на Мор: беше облякла разкошна рокля от червен шифон със златисти маншети, а в разпуснатата й вълниста коса проблясваха златни гребенчета с форма на листа.

Тънка сянка се изви около ухото на Азриел и той стрелна поглед към мен. Веднага си придадох невинно изражение.

— Не знам защо все забравям, че двамата сте роднини — отвърна Касиан на Мор, кимвайки към Рис, който врътна очи. — Такива сте контета.

Мор направи ироничен реверанс. А аз едва не въздъхнах от облекчение при вида на елегантната й премяна. Поне в нейно присъствие нямаше да изглеждам прекалено натруфена.

— Исках да впечатля Фейра. А ти можеше поне да си вчешеш косата.

— За разлика от някои хора — натърти Касиан, потвърждавайки подозренията ми за бойната му стойка, — аз си имам по-важни ангажименти от това да вися с часове пред огледалото.

— Да. — Мор отметна дългата си коса през рамо. — Понеже перченето из Веларис е…

— Имаме си компания — предупреди деликатно Азриел и разгърна леко криле, за да насочи приятелите си към отворените врати на трапезарията. Можех да се закълна, че около тях витаеха струйки тъмнина.

Мор потупа Азриел по рамото, изплъзвайки се от протегнатото му крило.

— Успокой се, Аз. Тази вечер няма да се караме. Нали обещахме на Рис.

Сенките изчезнаха напълно и той сведе леко глава, а гарвановочерната му коса се люшна пред красивото му лице, сякаш за да го предпази от безпощадно красивата й усмивка.

Мор като че ли не забеляза реакцията му и ме привика с ръка.

— Ела при мен, докато те пият. — Достойнството не ми позволи да надникна към Рис за одобрение. Затова директно тръгнах след нея, докато двамата илирианци останаха да изчакат Великия си господар. — Освен ако не предпочиташ да пиеш с тях. — Подхвърли Мор, като влязохме в топлото пространство между червените каменни стени на трапезарията. — Но те искам за себе си, преди Амрен да те е обсебила…

Шепнещ полъх на вятъра отвори двукрилата вътрешна врата на трапезарията, разкривайки притъмнелия пурпурен коридор, водещ към вътрешността на планината.

И вероятно една част от мен си оставаше простосмъртна, защото, макар че ниската слаба жена на прага й изглеждаше като една от Върховните елфи и Рис ме беше предупредил за нея, всеки инстинкт в тялото ми крещеше да побягна. Да се скрия.

Беше с петнайсетина сантиметра по-ниска от мен, дългата й до брадичката права черна коса лъщеше на светлината, гладката й кожа имаше бронзов загар, а лицето й — красиво, но на границата на обикновеното — се бе сдобило с отегчено, ако не и леко подразнено изражение. Очите й обаче…

Сребърните й очи бяха нещо невиждано; блясъкът в тях потвърждаваше убеждението ми, че не е от расата на Върховните елфи. Или поне не е била родена такава.

Среброто в очите на Амрен се виеше спираловидно като пушек в стъкленица.

Беше облечена в панталони и блуза като онези, които носех в другия планински палат, и двете в цветове на олово и буреносни облаци, а ушите, пръстите и китките й бяха окичени с перли — бели, сиви и черни. Дори Великият господар до мен бледнееше като сянка пред силата, струяща от нея.

Мор простена, тръсна се в стола до единия край на масата и си наля чаша вино. Касиан седна срещу нея и размаха нетърпеливо пръсти към бутилката. Рисанд и Азриел обаче останаха по местата си — явно за да следят събитията отблизо. Амрен ме доближи и спря на около метър от мен.

— Вкусът ти си остава безупречен, Велики господарю. Благодаря ти.

Гласът й звучеше мило, но и по-остро от всеки нож, който някога бях виждала. Тънките й, малки пръсти погалиха изящната брошка от сребро и перли, забодена над дясната й гърда.

Значи за нея беше купил бижуто. Онова, което в никакъв, ама в никакъв случай не биваше да открадвам.

Погледът ми прескочи между Рис и Амрен в опит да разтълкува връзката помежду им, но Рисанд просто махна с ръка и сведе глава в поклон.

— Стои ти прекрасно, Амрен.

— На мен всичко ми стои прекрасно — обяви тя и ужасяващите й, омагьосващи очи отново се стрелнаха към моите като обяздена светкавица.

Тя пристъпи към мен, душейки въздуха, и въпреки че стърчах с цяла глава над нея, коленете ми омекнаха. Все пак вирнах брадичка. Незнайно защо.

— Значи, вече сме две — рече Амрен.

Сбърчих вежди.

Устните й бяха като червен прорез върху лицето й.

— Родени като нещо друго, но попаднали в нови, непознати тела.

Реших окончателно, че не желая да научавам какво е била преди това.

Амрен посочи с брадичка към празния стол до Мор и косата й се раздвижи като бликнала нощ. Покани ме да седна. Тя самата зае мястото пред мен, Азриел — това до нея, а Рис се настани до мен.

Никой не заемаше челните позиции на масата.

— Макар че има и трета — продължи Амрен, обръщайки поглед към Рисанд. — Май не си общувал с Мириам от… векове. Интересно.

Касиан врътна очи.

— Моля те, говори направо, Амрен. Гладен съм.

Мор се задави с виното си. Амрен плъзна поглед към воина от дясната си страна. Азриел наблюдаваше и двама им много, много внимателно.

— Никой ли не топли леглото ти в момента, Касиан? Сигурно е безкрайно трудно да си илирианец и да мислиш само за любимата част от тялото си.

— Знаеш, че винаги съм готов да попалувам с теб, Амрен — отвърна Касиан, без изобщо да се смущава от сребърните й очи и силата, струяща от всяка нейна пора. — Наясно съм колко обичаш илириански…

— Мириам — взе думата Рисанд, забелязал змийската усмивка на Амрен — и Дракон са добре, доколкото знам. И кое по-точно ти се струва толкова интересно?

Амрен килна глава настрани и ме заоглежда. Аз опитах да не се свлека под погледа й.

— Освен нея само един друг е превръщан от човек в безсмъртен. Интересно, че се случва отново, тъкмо когато всички древни играчи се завръщат в играта. Но Мириам получи дълъг живот, не ново тяло. А ти, девойче… — Тя пак подуши въздуха и аз се почувствах съвършено гола пред очите й. По лицето й се изписа откровена изненада. Рис просто кимна. Каквото и да значеше това. Вече започваше да ми омръзва. До гуша ми идваше от преценяващи погледи. — Кръвта ти, вените ти, костите ти са претърпели Метаморфозата. Простосмъртна душа в безсмъртно тяло.

— Гладна съм — заяви Мор, побутвайки ме с бедрото си. Щракна с пръсти и масата се отрупа с печени пилета, зеленчуци и хлябове. Елементарно, макар и изтънчено меню. Но нищо официално. Май пуловерът и панталоните нямаше да са в несъответствие с подобна вечеря. — Амрен и Рис могат да плямпат цяла нощ и да ни отегчат до смърт, затова не чакай тях, а започвай. — Тя взе вилицата си, цъкайки с език. — Попитах Рис дали може аз да те водя на вечеря, да сме си само двечките, но той каза, че нямало да се съгласиш. Но честно — с тези древни досадници ли предпочиташ да прекарваш времето си, или с мен?

— Като се има предвид, че си моя връстница — подхвана Рис, — май забравяш…

— Само приказки, приказки, приказки — прекъсна го Мор и стрелна предупредителен поглед към Касиан, който наистина беше отворил уста да каже нещо. — Не може ли първо капване, хапване, хапване, а раздумките после?

Получаваше се интересен баланс между страховитата Втора на Рис и неустоимо жизнерадостната му Трета в йерархията. Ако Мор превъзхождаше по ранг двамата воини на масата, явно имаше друга причина, освен бунтарския й чар. Някаква сила, благодарение на която бе оцеляла след сбиването си с Амрен.

Азриел се засмя сдържано и взе вилицата си. Аз последвах примера му, но изчаках да сложи първата хапка в устата си, преди да опитам храната. За всеки случай.

И колко вкусно беше само. А виното…

Дори не осъзнавах, че Мор ми е наляла от него, преди да отпия първата глътка. Тя чукна чашата си с моята и каза:

— Не позволявай на тези стари интриганти да те командорят.

— Присмял се… хърбел на щърбел — каза Касиан. После погледна свъсено към Амрен, която не беше докоснала чинията си. — Все забравям колко си странна.

Най-безцеремонно взе чинията й и изсипа половината й съдържание в своята, а останалото подаде на Азриел.

— Постоянно му повтарям първо да пита — обясни й Азриел докато пресилваше храната в чинията.

Амрен махна с пръсти и празната чиния изчезна от белязаните ръце на Азриел.

— Ако не си успял да го обучиш след толкова векове, момчето ми, едва ли някога ще се получи.

Тя подреди сребърните прибори на празната маса пред себе си.

— Ти не… ядеш? — обърнах се към нея. Обаждах се за пръв път откакто бяхме седнали.

Зъбите на Амрен ми се сториха обезпокоително бели.

— Не и такава храна.

— Да се сваря в Котела дано! — изхленчи Мор, отпивайки щедра глътка вино. — Може ли да не подхващаме тази тема?

Реших, че не искам да знам с какво се храни Амрен.

Рис се изкиска от другата ми страна.

— Напомнете ми да организирам семейни вечери по-често.

Семейни вечери — не официални дворцови сбирки. А тази вечер… или не подозираха, че съм дошла, за да реша дали искам да работя с Рис, или просто не искаха да се преструват на такива, каквито не бяха. Очевидно се бяха облекли както им харесваше — имах все по-натрапчивото чувство, че дори по нощница да се бях явила, нямаше да забележат. Наистина необикновена шайка. А срещу Хиберн… какви ли тайни заложби щяха да разкрият, какво ли умееха?

Срещу мен Азриел като че ли се беше затворил в пулсиращ пашкул от тишина. Като взе чашата си, за да пийне вино, отново зърнах овалния син камък върху ръкавицата му. Той забеляза беглия ми поглед, както забелязваше и анализираше всичките ми движения, думи и глътки въздух. Вдигна ръцете си към мен, така че да огледам добре и двете бижута.

— Наричат се Сифони. Те събират и съсредоточават силата ни по време на битка.

Само двамата с Касиан носеха такива.

Рис остави вилицата си и поясни:

— Силата на по-жилавите илирианци обикновено е от рода на „първо опожарявай, после задавай въпроси“. Нямат много други магически дарби, освен унищожителната си мощ.

— Талантът на един свиреп, войнствен народ — добави Амрен.

Азриел кимна и около шията и китките му започнаха да усукват сенки. Касиан го изгледа предупредително, но Азриел не му обърна внимание.

Макар и да улавяше всеки поглед между майстора му шпионин и командира на армиите му, Рис продължи:

— Да, илирианците прилагат силата си в битки. Сифоните обуздават първичната им мощ и я правят по-гъвкава в ръцете на Касиан и Азриел, така че да я преобразуват в щитове, мечове, стрели и копия. Представи си разликата между това да лиснеш кофа с боя по стената и да използваш четка. Сифоните трансформират магията в по-лесно управляема и прецизна по време на сражения, когато естествената й форма би постигнала масово унищожение, излагайки на опасност собствените им съюзници.

Стана ми чудно колко ли пъти я бяха използвали в суровия й вид? Дали белезите по ръцете на Азриел не бяха резултат от това?

Касиан сви пръсти, любувайки се на прозрачните червени камъни по собствените си ръце.

— Пък и изглеждат страхотно.

— Илирианци — измърмори Амрен.

Касиан оголи зъби с престорено озлобление и отпи от виното си.

Трябваше да ги опозная, да си ги представя като свои другари, на които можех да разчитам, ако конфликтът с Хиберн наистина избухнеше… Затърсих подходящи въпроси и обърнах очи към Азриел, чиито сенки пак бяха изчезнали.

— Как… интересно ми е как двамата с лорд Касиан…

Касиан изплю глътката вино по цялата маса и Мор скочи с бясна ругатня, бършейки роклята си със салфетка.

Но той вече виеше от смях и дори по лицето на Азриел играеше бледа, предпазлива усмивка. Мор просто махна с ръка към роклята си и пръските вино се появиха върху бронята на Касиан. Бузите ми пламтяха. Явно бях нарушила някое правило на двора им и…

— Касиан — провлачи Рис — далеч не е лорд. Макар че несъмнено се радва на грешката ти. — Той огледа Вътрешния си кръг. — И като стана дума, същото важи за Азриел. И за Амрен. Мор, ако щеш вярвай, е единствената чистокръвна носителка на истинска титла около тази маса. — Ами той самият? Рис явно прочете въпроса по лицето ми, защото обясни: — Аз съм наполовина илирианец. Чистокръвните Върховни елфи приемат такива като нас за копелета.

— Значи… значи, вие тримата не сте Върховни елфи? — Погледнах към него и двамата воини.

Смехът на Касиан най-сетне утихна.

— Илирианците определено не сме Върховни елфи. За наше огромно щастие. — Той пъхна кичур черна коса зад едното си ухо. То беше обло като моето едно време. — И не сме от по-нисшите им раси, към които някои опитват да ни причислят. Ние сме просто илирианци. В най-добрия случай ни имат за лесно заменима въздушна кавалерия на Двора на Нощта, а в най-лошия — за малоумни главорези.

— Второто е по-често срещано — поясни Азриел.

Не посмях да попитам дали сенките бяха част от илирианския му произход.

— Не ви забелязах „В недрата на Планината“ — отбелязах вместо това.

Трябваше да знам със сигурност дали са били там, дали са ме видели, дали това щеше да повлияе на работата ни с…

В трапезарията се спусна тишина. Никой от тях, дори Амрен, не погледна към Рисанд.

Накрая Мор наруши мълчанието.

— Защото не бяхме там.

Лицето на Рис се превърна в студена маска.

— Амаранта не подозираше, че съществуват. А когато някой опиташе да й каже за тях, обикновено губеше разсъдъка си.

По гръбнака ми се спусна тръпка. Не при мисълта за студенокръвната убийца, а…

— Наистина сте опазили града и обитателите му в тайна от нея цели петдесет години?

Касиан се взираше толкова втренчено в чинията си, че очаквах всеки момент да излезе от кожата си.

— И ще продължим да ги крием от враговете ни още дълги години — обади се Амрен.

Отговорът й не ме устройваше.

Рис дори не се бе надявал да ги види отново, когато го бяха затворили „В недрата на Планината“. Въпреки това някак бе успял да ги защити.

И четиримата души около масата, дори Амрен, трепереха при мисълта.

Навярно не само заради факта че Рис бе търпял тормоза на Амаранта, докато те бяха живели тук на свобода. Вероятно и заради всички, останали извън стените на града.

Но дали опазването на един град наистина не беше по-добре от нищо? Не беше ли хубаво, че поне едно кътче на Притиан оставаше непокътнато? Непокварено?

— Нито един от обитателите на града не живее в неведение за ужасите извън границите му — обясни дрезгаво Мор. Златните й гребени проблясваха на светлината. — И за цената, която мнозина платиха.

Не дръзнах да попитам каква цена. Болката, пропила тежкото им мълчание, ми казваше достатъчно.

Но щом всички бяха надживели мъката и още можеха да се смеят… Покашлях се, изпънах гръб и отново обърнах поглед към Азриел, който, макар и обграден от сенки, изглеждаше най-безобиден.

— Как се срещнахте? — Невинен въпрос за опознаване на събеседниците ми. Но дали бе достатъчно невинен?

Азриел просто извърна очи към Касиан, който гледаше Рис с обожание и чувство за вина, толкова дълбоки и болезнени, че един позаглъхнал инстинкт в мен едва не ме накара да протегна ръка през масата и да хвана неговата.

Касиан обаче осмисли въпроса ми, както и безмълвната молба на приятеля му да разкаже историята вместо него, и на лицето му изплува бледа усмивка.

— В началото всички се мразехме един друг.

Очите на Рис тъмнееха. Спомените за Амаранта и всички онези ужаси…

Изповед за изповед — мислех, че го прави заради мен. Ала сигурно искаше да си излее душата пред някого, а не можеше пред тях, не и без да им причини още болка и гузна съвест.

Касиан продължи, отнемайки вниманието ми от мълчаливия Велик господар.

— Двамата с Аз наистина сме копелета. Ние, илирианците… обичаме народа си, традициите си, но клановете ни живеят в лагери дълбоко в северните планини и не понасят външни хора. Особено Върховни елфи, които опитват да им налагат волята си. Но и те са не по-малко обсебени от идеята за потеклото и си имат свои принцове и лордове. Азриел — той посочи с палец приятеля си и червеният му Сифон лъсна на светлината — е незаконният син на един от местните лордове. И ако мислиш, че илирианците гледат с омраза на копелетата на лордовете, то едва ли можеш да си представиш колко ненавиждат копелето на перачка от военните лагери и воин, чието име тя дори не си спомня. — Той сви небрежно рамене, но в лешниковите му очи гореше ярост. — Бащата на Аз го изпрати в нашия лагер за обучение веднага щом с очарователната му съпруга открили, че е сенкопоец.

Сенкопоец. Да — названието му подхождаше, каквото и да значеше.

— Подобно на даематите — обясни ми Рис, — сенкопойците са рядкост. Дворове и кралства по цял свят ламтят за шпионските им умения и способности да чуват и усещат неща, които не са доловими за другите.

Значи, сенките наистина му шепнеха. Студеното лице на Азриел не издаваше нищо.

— Лордът на лагера направо се напика от вълнение, когато му тропнаха Аз — продължи Касиан. — А какво направиха с мен? Веднага щом майка ми ме отби и се научих да ходя, ме хвърлиха в калта на един далечен лагер, за да проверят дали ще оцелея.

— Трябвало е да те хвърлят от някоя скала — изсумтя Мор.

— О, спор няма — отвърна Касиан и усмивката му стана остра като бръснач. — Най-вече защото, като пораснах и заякнах достатъчно, за да се върна в родния ми лагер, научих, че онези гадове са уморили майка ми от работа.

Отново се спусна тежка тишина, но малко по-различна този път. Отразяваше напрежението и кипящия гняв на отряд, преживял много заедно, оцелял толкова дълго… всеки чувстваше болката на другия като своя.

— Илирианците — намеси се в правилния момент Рис, най-сетне възвърнал светлината в очите си — са неповторими воини и народът им има много легенди и обичаи. Но могат да бъдат и особено жестоки и назадничави, особено по отношение на жените си.

Погледът на Азриел беше станал почти празен, вперен в стъклената стена зад мен.

— Те са варвари — вметна Амрен, но никой от двамата илирианци не възрази. Мор кимна състрадателно и прехапа устна, като видя стойката на Азриел. — Осакатяват жените си, за да им раждат още и още непобедими воини.

Рис настръхна.

— Моята майка беше от скромен произход — обясни ми той — и работеше като шивачка в един от многото им военни лагери из планините. Съзрее ли някое момиче в лагера, получи ли първото си кървене, повреждат крилата й. Само кръцване на точното място, оставят раната да зарасне неправилно и готово — осакатен си за цял живот. Майка ми била нежна, дива душа и обичала да лети. Затова направила всичко по силите си да възпре природата. Гладувала, беряла забранени билки, само и само да не съзрее тялото й. Навършила осемнайсет, а още не била прокървила, което посрамвало родителите й. Но когато природата най-сетне надвила, един от мъжете надушил промяната в тялото й и я издал на лорда. Тя веднага отлетяла нанякъде, но още била млада и свирепите воини бързо я настигнали. Тъкмо се канели да я завържат за стълба в центъра на лагера, когато баща ми се появил с ответряне в лагера, за да обсъди с лорда предстоящата война. Видял майка ми да се мята и бунтува като дива котка и… — Рис преглътна. — Връзката помежду им веднага се сътворила. Само един поглед му бил нужен, за да разбере коя е жената пред него. Затова превърнал воините, които я държали, в мъгла.

Сбърчих вежди.

— Как така в мъгла?

Касиан се изкикоти злокобно, а Рис накара един лимонов резен от пилешкото си да литне във въздуха над масата. После само завъртя пръст и парчето се превърна в мъгла с цитрусов аромат.

— Майка ми го погледнала през кървавия дъжд — продължи Рис, а аз се опитах да не мисля какво можеше да причини такава магия на едно тяло. — И веднага усетила връзката. Баща ми я отвел в Двора на Нощта още същата вечер и я направил своя съпруга. Тя обичаше народа си и страдаше по него, но никога не забрави какво бе опитал да й стори, какво причиняваше на всички жени. Десетилетия наред убеждаваше баща ми да забрани жестокия обичай, но Войната наближаваше със страшна сила и той не искаше да отблъсква илирианците, при положение че именно те щяха да управляват армиите му. И да умират за него.

— Страхотен човек, няма що — коментира Мор.

— Поне те харесваше — отвърна Рис, после поясни за мен: — Майка ми и баща ми, макар и събрани чрез свещената връзка, не си пасваха. Баща ми беше студенокръвен, пресметлив човек, способен на ужасни зверства, както го бяха учили още от детинство. Майка ми беше добросърдечна, пламенна жена и с лекота печелеше любовта на всички около себе си. След време го намрази, но никога не забрави, че е спасил крилата й, че благодарение на него може да лети, когато и накъдето си поиска. А щом и аз се научих да призовавам илирианските си криле… Тя искаше да опозная културата на нейния народ.

— Искаше да те опази от ноктите на баща ти — обади се Мор, въртейки виното в чашата си. В следващия момент видя, че Азриел се отърсва от вцепенилия го спомен, и раменете й се отпуснаха от облекчение.

— Да, и това — потвърди сухо Рис. — Когато навърших осем, майка ми ме заведе в един от илирианските военни лагери, където щяха да ме обучават като техен воин. Разбира се, спази традицията на илирианските майки да ме бутне на тренировъчната площадка още на първия ми ден и си тръгна без дори да погледне назад.

— Изоставила те е? — попитах неволно.

— Не, не ме е изоставяла — отвърна Рис с ярост, каквато бях чувала от него само няколко пъти. Единият беше този следобед. — Тя също остана в лагера. Но при илирианците се възприема за срамно майката да глези сина си, когато дойде време той да се обучава.

Вдигнах вежди и Касиан се засмя.

— Той сам го каза: назадничави — обърна се към мен воинът.

— Бях уплашен до смърт — призна си Рис без нито капка смущение. — Вече се учех да управлявам силите си, но илирианската магия беше само част от всичко. Тя е рядкост дори сред тях; обикновено я притежават само най-могъщите им, чистокръвни воини. — Отново погледнах към Сифоните по ръцете на двамата илирианци. — Опитах да използвам Сифон — обясни Рис. — И пръснах поне десетина на парчета, преди да осъзная, че камъните не са способни да удържат магията ми. Тя се овладява по съвсем други начини.

— Колко е трудно да си всемогъщ Велик господар — захапа го Мор.

Рис врътна очи.

— Лордът на лагера ми забрани да използвам магията си. За доброто на всички. Но онзи ден, когато майка ми ме захвърли на бойната площадка, нямах представа как да се бия. Връстниците ми веднага го усетиха. Особено един от тях, който само ме погледна и ме направи на кайма.

— Беше толкова чистичък — оправда се Касиан, клатейки глава. — Хубавичкият нечистокръвен син на Великия господар, пременен в новите си тренировъчни дрехи.

— С годините Касиан започна да се сдобива с нови дрехи, като предизвикваше другите момчета на бой и взимаше облеклото им като трофей за победата — заразказва ми Азриел с глас, наподобяващ разтопена нощ.

Но в думите му нямаше гордост, не и по отношение на жестокостите на народа му. Не можех да го виня. Да се отнасяш с когото и да било по този начин…

Касиан обаче се изкикоти. Аз огледах широките му, силни рамене, светлината в очите му.

Май нито един от другите жители на Притиан не беше изпитвал истински глад, истинско отчаяние — не и като мен.

Касиан примигна и погледът му се промени, стана по-дълбок, по-… откровен. Можех да се закълна, че прочетох думите в очите му: „Знаеш какво е. Знаеш какъв белег оставя в душата ти“.

— Вече бях пребил по два пъти всичките ми връстници — продължи Касиан. — Но тогава се появи Рис в чистите си парцалки. Миришеше някак… различно. Като достоен опонент. Затова го нападнах. И двамата получихме по три камшика заради сбиването.

Настръхнах. Бичували са деца…

— И по-лоши неща правят в онези лагери, девойче — намеси се Амрен. — Три камшика са си направо поощрение да се сбият отново. При тежки провинения трошат кости. Многократно. Седмици наред.

— Но майка ти все пак те е изпратила там? — попитах Рис. Добродушна женица.

— Майка ми не искаше да разчитам на магическите си сили — обясни Рисанд. — Още от мига на зачатието ми е знаела, че цял живот ще ме преследват. Ето защо държеше да придобия и други умения. Образованието беше едно от тях. Затова и дойде с мен: за да ме обучава след края на уроците за деня. Когато за пръв път ме заведе в новата ни къща в покрайнините на лагера, ме накара да чета до прозореца. Откъдето видях Касиан да се тътри през калта към шепата мизерни шатри извън границите на лагера. Попитах я къде отива и тя ми обясни, че незаконните деца не получавали нищо: сами трябвало да си намерят подслон и храна. Ако оцелеели и ги вземели в някоя войска, завинаги си оставали нисши войници, но поне получавали собствени палатки и провизии. Дотогава обаче Касиан щял да си остане на студа.

— Онези планини — вметна Азриел с ледено изражение — предлагат едни от най-суровите условия за живот, които можеш да си представиш.

Бях прекарала достатъчно време в мразовити гори, за да си представя.

— Като приключих с четенето — продължи Рис, — майка ми почисти раните от камшика и тогава за пръв път оцених живота си на топло и сигурно. Мисълта не ми понесе.

— Очевидно — потвърди Касиан. — Защото малкото копеленце се появи посред нощ в скапаната ми палатка и ми нареди да тръгна с него, без да си отварям устата. Явно студът ми беше подействал оглупяващо, но му се подчиних. Майка му направо беше побесняла от тревога. Но никога няма да забравя изражението по красивото й лице, когато ме видя и каза: „Има вана с топла вода. Влизай вътре, иначе ще те изгоня на студа“. Понеже си бях умно момче, изпълних заповедта й. Като приключих, тя ми връчи чиста пижама и ме прати в леглото. Цял живот бях спал на земята, затова й се опънах, но тя каза, че ме разбирала, защото и тя живяла така някога, и че първо щяло да ми бъде странно, но леглото било мое за колкото време искам.

— И след това сте станали приятели?

— Не, нищо подобно — отвърна Рисанд. — Мразехме се един друг и се понасяхме единствено защото, сбиехме ли се, оставахме без вечеря. Майка ми започна да учи и Касиан, но чак година по-късно, когато и Азриел се присъедини към нас, решихме да станем съюзници.

Касиан се усмихна още по-широко и протегна ръка през Амрен, за да потупа приятеля си по рамото. Азриел въздъхна… звукът на дълго продължилото страдание. По-топло изражение не бях виждала по лицето му.

— Новото копеле в лагера. А отгоре на всичкото и неошлайфан сенкопоец. Да не говорим, че дори не можеше да лети благодарение на…

— Не се отклонявай от темата, Касиан — прекъсна го лениво Мор.

И наистина, всяка капка топлина бе напуснала лицето на Азриел. Аз потиснах любопитството си, а Касиан отново сви рамене без дори да отчете тишината, която сенкопоецът бълваше. Мор обаче я усети — въпреки че Азриел не обърна внимание на тревожния й поглед и на начина, по който постоянно надничаше към ръката му, сякаш се канеше да я хване, но размисляше в последния момент.

— Сенкопоец или не, двамата с Рис превърнахме живота му в същински ад — продължи Касиан. — Но майката на Рис бе познавала покойната майка на Аз, затова го прие в къщата ни. С годините осъзнахме, че всичките ни сълагерници ни мразеха и имахме по-голям шанс да оцелеем, ако пазехме гърбовете си един на друг.

— Ти имаш ли някакви дарби? — попитах го. — Като техните?

Посочих с брадичка Азриел и Рис.

— Избухливият характер не се брои — вметна Мор, когато Касиан отвори уста да отговори.

Той й се усмихна по онзи начин, който навярно предвещаваше буря, но все пак се обърна към мен.

— Не. Нямам. Ако не броим купищата убийствена сила, която притежавам. Нищо и никакъв копелдак до мозъка на костите — това съм аз. — Рис явно се канеше да възрази, но Касиан не му даде думата. — Въпреки това останалите илирианци усещаха, че сме различни. И то не защото бяхме две копелета и един нечистокръвен. Бяхме по-силни, по-бързи, сякаш Котелът знаеше, че ще ни отритнат, и ни тласкаше един към друг. Майката на Рис също усещаше. Особено след като достигнахме възрастта на съзряването и започнахме да мислим само за фусти и бой.

— Мъжете са ужасни същества, не смятате ли? — подхвърли Амрен.

— Отвратителни — съгласи се Мор, цъкайки с език.

На една малка, оцеляла част от сърцето ми й стана смешно.

Касиан сви рамене.

— Силата на Рис нарастваше с всеки изминал ден. И всички, дори лордовете, знаеха, че може да превърне целия лагер в мъгла, ако му скимнеше. А и ние двамцата не се давахме лесно. — Той потупа с пръст единия ален Сифон. — Никое друго илирианско копеле си нямаше такъв. Никое. Фактът, че лордовете ни връчиха Сифони, макар и с видима неохота, привлече вниманието на всички воини във всички лагери в планината. Само чистокръвните кретени, онези, които са родени, за да наследят убийствената сила, имат право на Сифони. Затова дълго си блъскаха главите да разберат как така и ние сме я придобили.

— После настъпи Войната — пое разказа Азриел. Тонът на гласа му ме накара да се поизправя в стола си, да се заслушам. — И бащата на Рис посети лагера ни, за да види как се е справил синът му през изминалите двайсет години.

— Тогава баща ми разбра, че вече не само му съпернича по сила — обади се Рис, завъртайки виното в чашата си веднъж, два пъти, — но и че съм се съюзил с двама от най-смъртоносните илирианци в историята. И си науми, че ако ни предостави цял легион за Войната, не е изключено да го атакуваме със собствените му войски, като се върнем.

Касиан се подсмихна.

— Затова кучият му син ни раздели. Направи Рис командир на един илириански легион, който го ненавиждаше заради смесената му кръв, а мен ме прати в друг като най-обикновен пехотинец, независимо че по сила превъзхождах водачите му. Аз остави при себе си, за да му служи като личен сенкопоец и да го използва за шпионство и мръсна работа. През седемте години на Войната се срещахме само по бойните полета. Редовно разпространяваха сред илирианците списъци с военните жертви и аз ги четях неизменно, чудейки се дали някой ден няма да видя и техните имена там. После обаче плениха Рис…

— Да оставим тази история за друг път — настоя остро Рис и Касиан вдигна вежди учудено, но все пак кимна. Виолетовите очи на Рис срещнаха моите и се запитах дали в дълбините им не сияеше истинска звездна светлина. — Като стана Велик господар, назначих тези четиримата за свой Вътрешен кръг и обявих на някогашната свита на баща ми, че ако не одобряват приятелите ми, са свободни да си вървят. Така и сториха. Явно, освен че не им допадаше да ги управлява нечистокръвен Велик господар, не можеха да понесат назначението на две жени и две илириански копелета в личната му свита.

Значи, и тук се повтаряше същата история като при човеците.

— Какво… какво стана с тях тогава?

Рис сви рамене и гигантските му крила помръднаха с него.

— Благородниците от Двора на Нощта спадат към три категории: онези, които ме мразеха достатъчно, че когато Амаранта се развилия в земите ни, се присъединиха към нея и не след дълго се сбогуваха с живота; онези, които ме мразеха достатъчно, че да направят опит за преврат, след което си понесоха последствията; и онези, които ме мразеха, но не достатъчно, че да постъпят глупаво, затова се примириха с управлението на един нечистокръвен господар, който и бездруго рядко се меси в окаяния им животец.

— Те ли… те ли живеят под планината?

Рис кимна.

— Да, в Изсечения град. Отстъпих им го като отплата, задето взеха правилното решение. Там им харесва, рядко напускат границите му, сами се управляват и в общи линии живеят в слободия.

Явно този двор беше показал на Амаранта при първото й посещение — и явно покварата му я беше впечатлила толкова, че беше изградила собствения си по негов модел.

— Дворът на Кошмарите — обяви Мор и изцъка през зъби.

— А кой е този двор тук? — попитах аз. Най-важният въпрос.

— Дворът на Мечтите — отговори ми Касиан с бистри, ярки очи.

Дворът на Мечтите — мечтите на един нечистокръвен Велик господар, двама воини копелета и… две жени.

— Ами вие? — обърнах се към Мор и Амрен.

— Рис предложи да ме направи свой помощник-командир — отвърна просто Амрен. — Никога дотогава не бях получавала такава покана, ето защо приех, поне колкото да видя дали ще ми допадне. Оказа се, че доста ми харесва.

Мор се облегна в стола си. Азриел наблюдаваше всяко нейно движение с бдителни, приковани в нея очи.

— Аз бях свободна душа, родена в Двора на Кошмарите — отговори Мор накрая. Заусуква една къдрица около показалеца си, а аз се запитах дали нейната история не беше по-тежка от всички останали, но тя добави простичко: — Затова избягах оттам.

— А ти какво ще ни разкажеш за себе си? — кимна към мен Касиан.

Предполагах, че Рисанд им е разказал всичко. Погледнах към него, а той просто сви рамене.

Затова изпънах гръб и започнах:

— Родена съм в семейството на богат търговец. Имам две по-големи сестри и родители, които ги беше грижа само за парите и общественото им положение. Майка ми почина, когато бях на осем; баща ми загуби състоянието си три години по-късно. Продаде всичко, за да изплати дълговете си, пренесе ни в един коптор и дори не пожела да си намери работа, а ни остави да гладуваме години наред. Бях на четиринайсет, когато и последните ни пари свършиха… заедно с храната ни. Той вече не можеше да работи, защото хората, на които беше задлъжнял, дойдоха у дома и счупиха краката му пред нас. Така че по неволя се научих да ловувам. И в продължение на пет години успявах да изхранвам семейството ни, макар и на ръба на гладната смърт. Докато… не се случи най-лошото.

Около масата отново се спусна мълчание. Азриел изглеждаше умислен. Само той не беше споделил историята си още. Дали някога говореха за нея? Или избягваха да обсъждат ужасните изгаряния по ръцете му? И какво му шепнеха сенките — имаха ли глас?

— Научила си се да ловуваш — обади се Касиан. — А да се биеш? — Аз поклатих глава. Касиан опря ръце на масата. — За твое щастие, току-що си намери учител.

Отворих уста да възразя, но… Майката на Рисанд го беше подсигурила с цял арсенал от оръжия, в случай че магията му откажеше. Какво допълнително нещо умеех аз, освен стрелба с лък и магарешки инат? И ако наистина владеех такава сила — и всички други сили…

Повече никога нямаше да бъда слаба. Да разчитам на нечия закрила. Да се чувствам беззащитна, както когато Аторът ме влачеше нанякъде, а аз не знаех как да му се изплъзна.

Никога повече.

Но Ианта и Тамлин се опасяваха, че…

— Не смятате ли, че ще е лошо, ако народът ме види да се уча на бой, да боравя с оръжия?

Веднага щом думите напуснаха устата ми, осъзнах колко глупаво звучат. Колко нелепа мисъл бяха насаждали в главата ми през последните няколко месеца.

Мълчание. Накрая Мор взе думата, а гласът й бе напоен с тиха отрова, която ми подсказа, че Третата в йерархията на Великия господар също бе получила своето обучение в Двора на Кошмарите.

— Нека ти кажа две неща като човек, изпаднал в подобна на твоята ситуация преди време. — Споделеният гняв отново запулсира помежду им с Рис и двамата илирианци; само Амрен остана незасегната от него, докато впиваше укорителен поглед в мен. — Първо — продължи Мор, — ти напусна Двора на Пролетта. — Опитах да не се прекърша под тежестта на тази мисъл. — А това несъмнено е по-драстична стъпка от обучението. — И второ — каза Мор, опирайки ръка върху масата, — самата аз някога живеех на място, където хорското мнение беше важно. И така ме задушаваше, че едва не ме сломи. Затова, дано ми повярваш, Фейра, че разбирам какво те мъчи и какво са опитали да ти причинят и че с малко смелост можеш да се изсмееш в лицето им. — Гласът й омекна и напрежението между тях се разсея. — Прави каквото ти обичаш, каквото ти желаеш.

Мор нямаше да ми казва какви дрехи да нося и какви — не. Нямаше да говори вместо мен. Изобщо нямаше да върши всички онези неща, които доброволно, отчаяно бях отстъпила на Ианта.

Никога досега не бях имала приятелка. Ианта… нея определено не можех да нарека така. Не и в истинския смисъл на думата. В малкото седмици, които бях прекарала у дома, преди нападението на Амаранта, Неста и Илейн бяха започнали да изпълняват тази роля, но… като гледах Мор, не можех да си го обясня, но… чувствах го. Чувствах, че бих могла да отида на вечеря с нея. Да разговарям с нея.

Не че имах какво да й предложа в замяна.

Но думите й… думите на всички им… Да, Рис бе постъпил мъдро, довеждайки ме тук. Позволяваше ми сама да реша дали съм способна да ги понеса — подигравките им, проникновените им коментари, силата им. Дали искам да стана част от група хора, които вероятно щяха да ме командват, да ми стъпват на врата и дори да ме плашат, но… Ако те бяха готови да се изправят срещу Хиберн, след като вече бяха водили тази война преди петстотин години…

Погледнах Касиан в очите. И макар и в тях да танцуваше искра, бяха напълно сериозни.

— Ще си помисля.

Можех да се закълна, че усетих трепет на приятна изненада през връзката в ръката ми. Проверих щитовете си — още бяха вдигнати. А спокойното изражение на Рисанд не разкриваше нищо.

Затова му казах ясно и спокойно:

— Приемам предложението ти — да работя с теб. Да заслужа мястото си в двора ти. И да ти помогна в борбата срещу Хиберн.

— Радвам се — отвърна просто Рис. Останалите вдигнаха учудено вежди. Явно не ги беше уведомил за целта на срещата ни. — Защото започваме утре.

— Къде? И как? — изстрелях смаяно аз.

Рис сплете ръце и ги отпусна на масата. Ясно — в плана за вечерта влизаше и още нещо.

— Кралят на Хиберн в действителност се готви за война я е решил да възкреси Юриан.

Юриан — древният воин, чиято душа Амаранта бе пленила в онзи ужасяващ пръстен като наказание за убийството на сестра й. Пръстенът с окото му…

— Глупости — изплю Касиан. — Това е невъзможно.

Амрен беше застинала на място и Азриел я наблюдаваше внимателно.

„Амаранта е само началото“, беше ми казал веднъж Рис. Още оттогава ли знаеше за плановете на Хиберн? Всички онези месеци „В недрата на Планината“ само прелюдия към върховния хаос ли бяха? Възкресяване на мъртвец. Що за нечиста сила…

Мор простена.

— Защо му е на краля да възкресява точно Юриан? Той беше толкова противен. Постоянно се превъзнасяше.

Възрастта на събеседниците ми изведнъж изпъкна в съзнанието ми, независимо от това, че преди малко я бяхме обсъждали, макар и косвено. Войната — всички те… всички те се бяха сражавали във Войната от преди пет века.

— Точно това се опитвам да разбера — отговори Рисанд. — И как точно възнамерява да го стори.

— Вече несъмнено е чул за Метаморфозата на Фейра — обади се Амрен. — Знае, че е възможно да вдъхне нов живот на мъртвите.

Размърдах се нервно в стола си. Бях очаквала свирепи армии, кървава касапница. Но това…

— За целта е нужно и седемте Велики господари да са съгласни — изтъкна Мор. — Което е изключено. Ще намери друг начин. — Тя присви очи към Рис. — Всички скорошни убийства, кланетата на жрици… Дали имат нещо общо с плановете му?

— Несъмнено. Не исках да ти казвам, докато не се уверя. Но Азриел потвърди, че преди три дни са нападнали паметника в Санграва. Издирват нещо… или са го намерили.

Азриел кимна в отговор на изненадания й поглед и сви извинително рамене.

— Затова… — подхванах аз — затова пръстенът и костта от пръст са изчезнали след смъртта на Амаранта. Но кой… — Устата ми пресъхна. — Така и не хванаха Атора, нали?

— Не — потвърди тихо Рис. — Не го хванаха. — Храната в стомаха ми натежа като олово. Той се обърна към Амрен: — Как е възможно някой да намери око и кост от пръст и да възроди собственика им? И как да го спрем?

Амрен свъси вежди към недокоснатото си вино.

— Вече знаеш къде е отговорът. Отиди в Затвора. Говори с Резбаря.

— Проклятие — обадиха се Мор и Касиан в един глас.

— Дали ти няма да свършиш по-добра работа, Амрен? — подхвърли спокойно Рис.

Бях благодарна, че ни разделя цяла маса, когато Амрен изсъска:

— Няма да стъпя в онзи затвор, Рисанд, и много добре схващаш защо. Така че върви ти или изпрати някое от кучетата си.

Касиан се ухили, разкривайки белите си, прави зъби — идеални за хапане. Амрен изтрака с нейните в отговор.

Азриел просто поклати глава.

— Аз ще отида. Надзирателите ме познават, знаят на какво съм способен.

Зачудих се дали сенкопоецът винаги се хвърля пръв в опасността. Пръстите на Мор застинаха върху столчето на винената й чаша и тя присви очи към Амрен. Бижутата, червената рокля — явно бяха параван, зад който прикриваше тъмната сила, бушуваща из вените й…

— Ако някой ще ходи в Затвора — обади се Рис, преди Мор да е отворила уста, — това ще съм аз. Заедно с Фейра.

— Какво? — смая се Мор и разпери пръсти върху масата.

— Той няма да говори с Рис — обясни Амрен. — Нито пък с Азриел. Нито с когото и да било от нас. Нямаме какво да му предложим. Но една безсмъртна с простосмъртна душа… — Тя впери поглед в гърдите ми, сякаш можеше да види сърцето под тях… А аз отново се замислих с какво ли се храни. — Резбарят може да се съгласи да говори с нея.

Всички обърнаха очи към мен… като че ли очакваха да започна да им се моля, да се свия на кълбо и да затреперя от страх. Бързото им, брутално изпитание, с което проверяваха дали те искат да работят с мен.

Но Резбарят, нагите, Аторът, сюриелите, Боге, Миденгардът… Явно бяха задушили онази част от мен, която бе способна на страх. А може би вече го изпитвах само в сънищата си.

— Решението е твое, Фейра — каза небрежно Рис.

Да се крия и да страдам или да се изправя пред неизвестен ужас — лесен избор.

— Колко страшно може да е? — попитах.

— Доста — увери ме Касиан.

Никой от останалите не възрази.