Сара Дж. Маас
Двор от мъгла и ярост (38)

Глава 36

Следващият ден беше мъчение. Бавно, безкрайно, горещо като пещ мъчение.

Престореният ми интерес, докато с Таркуин се шляехме по сушата и се усмихвах на познатите му, ставаше все по-трудно и по-трудно начинание под жаркото слънце, което преброждаше небето и мудно се спускаше към хоризонта. Лъжкиня, крадла, измамница — така щяха да ме наричат съвсем скоро.

Надявах се да осъзнаят — Таркуин да осъзнае, — че го правехме за наше общо добро.

Навярно беше върховна наглост да разсъждавам така, но… Ако съдех по напрегнатия поглед между Таркуин и Кресеида и опита им да отклонят вниманието ми от храма, едва ли щяха да предадат Книгата доброволно. Явно имах причиня да я искат за себе си.

Навярно новият свят на Таркуин можеше да бъде изграден единствено върху доверие… ала нямаше да му се отдаде шанс да го построи, ако армиите на Хиберн опустошаха земите му.

Точно това си повтарях отново и отново, докато се разхождахме из града му, докато се усмихвах любезно на поданиците му, които, макар и не толкова жизнерадостни, колкото гадателите на Веларис, излъчваха някак плаха, изстрадана самота. Така изглеждаха хората, претърпели най-лошото, но и опитали да го загърбят.

Както аз самата трябваше да загърбя собствената си тъмнина.

Щом слънцето най-сетне започна да потъва зад линията на морето, признах на Таркуин, че съм уморена и гладна, а той, като един грижовен кавалер, ми купи рибен пай на път към дома. Той самият беше хапнал пържена риба на пристанището по-рано през деня.

Вечерята мина още по-тежко.

Щяхме да си тръгнем още преди закуска, но никой от тях не подозираше. Рис беше споменал, че смятаме да потеглим към Двора на Нощта през ранния следобед, така че едва ли неочакваното ни заминаване щеше да предизвика нечии подозрения. Възнамеряваше да остави на Таркуин бележка с оправдание за спешен ангажимент и благодарност за гостоприемството му, а после да ни ответри до Веларис. Само всичко да минеше по план.

Бяхме разузнали постовете и смените на стражите — както на острова, така и на сушата.

А когато Таркуин ме целуна по бузата за лека нощ, изрази съжалението си, че това била последната ми нощ в двореца и обеща скоро да посети Двора на Нощта… едва не паднах на колене да му поискам прошка.

Ръката на Рисанд върху гърба ми обаче ми напомняше колко е важно да запазя самообладание, макар че по лицето му не видях друго, освен хладна усмивка.

Отидох в стаята си, където вече ме чакаше илирианския ми боен костюм. Заедно с онзи колан с илириански ножове.

Затова отново се приготвих за битка.

 

 

Като настъпи отливът, Рис ни пренесе до морската пътека и пак се издигна в небето, откъдето щеше да наблюдава стражите на острова и сушата, докато ние издирвахме книгата.

Двете с Амрен заджапахме в лепкавата, зловонна кал към храма, чиито тъмносиви камъни бяха окичени с дребни ракообразни твари, миди и водорасли. С всяка стъпка във вътрешността му онова нещо в гърдите ми повтаряше: къде си, къде си, къде си?

Рис и Амрен бяха проверили за защитни заклинания около храма и не намериха нито едно, което беше странно, но и добре дошло. Тъй като входът беше отворен, не посмяхме да запалим факла, но в каменния таван имаше достатъчно пукнатини, които пропускаха лунната светлина.

Двете с Амрен, потънали до коляно в калта, огледахме помещението, широко около десетина метра. Единственият звук отвън беше лекото плискане на вълните по камъните.

— Усещам я — пророних накрая. — Сякаш нещо дращи с остри нокти гръбнака ми. — И наистина кожата ми изтръпна, а косъмчетата под бойния ми костюм настръхнаха. — Като че ли… спи.

— Нищо чудно, че са я скрили под камъни, кал и морска вода — рече Амрен и се завъртя на място, шляпайки в тинята.

Потреперих и отново огледах помещението. Чувствах илирианските ножове в колана си по-безполезни от клечки за зъби.

— Не е в стените. Но е тук някъде.

Двете сведохме погледи едновременно.

— Трябваше да си донесем лопата — каза Амрен.

— Нямаше време.

Отливът достигаше крайната си точка. Вече всяка минута беше важна. Не само заради бавно завръщащата се вода, но и заради наближаващия изгрев.

Направих още няколко мъчителни стъпки в гъстата кал, съсредоточена в зова на Книгата. Спрях в центъра на помещението — точно в самия център. Тук, тук, тук, прошепна тя.

Наведох се и се заех да ровя в калта с ръце, изтръпвайки от ледения й допир, от острите парчета мидени черупки, които одираха голата ми кожа.

— Хайде, нямаме много време.

Амрен изцъка с език, но бръкна в лепкавата тиня. Дребни раци и кой знае какви други гадинки гъделичкаха пръстите ми. Гледах да не мисля за тях.

Ровихме и ровихме задъхано, докато целите ни ръце не се покриха със солена кал, щипеща одрасканата ни кожа. Докато не напипахме оловна врата.

Амрен изруга.

— Оловото съхранява пълната й мощ, защитава я. Някога покривали саркофазите на великите владетели с него, защото вярвали, че един ден ще се събудят.

— Ако не възпрем краля на Хиберн, може и така да стане.

Амрен потрепери и посочи вратата.

— Заключена е.

Избърсах едната си ръка в единствената чиста част от тялото ми — шията, а с другата изчистих и последната кал на кръглата врата. Допирът с оловото запрати ледени стрели в кръвта ми. В средата на оловната плоча беше издълбан древен спираловиден символ.

— Тази врата я има от много време — пророних.

Амрен кимна.

— Няма да се учудя, ако, въпреки че е белязана със знака на Великия господар, Таркуин и предшествениците му никога не са стъпвали тук. Може би кръвното заклинание, защитаващо вратата, не им е позволило да проникнат отвъд, дори след като властта е преминала в техни ръце.

— Но тогава защо ламтят по Книгата?

— Ти не би ли скрила предмет с такава страшна сила на достъпно място? За да не може никой да го използва за зло или собствена облага? А може и да я пазят за разменна монета, ако някога се стигне дотам. Нямам представа защо точно на техния двор са поверили едната половина от Книгата.

Поклатих глава и долепих длан върху руната в оловото.

През тялото ми пробяга светкавица и натиснах още по-силно.

Пръстите ми се залепиха за вратата, сякаш мощта изсмукваше живота ми, изцеждаше кръвта ми, както Амрен изцеждаше жертвите си, и усетих, че се колебае, чуди се…

Аз съм Таркуин. Аз съм лятото; аз съм топлината; аз съм морето и небето, и засятото поле.

Превърнах се във всяка усмивка, която някога ми беше дарявал, в кристалното синьо на очите му, бронзовата му кожа. Усетих как собствената ми кожа се променя, как костите ми се разпъват и придобиват друга форма. След миг вече бях Таркуин и бутах оловната врата с мъжки ръце. Превърнах се в онова, което бях вкусила по щита в съзнанието му — море, слънце и сол. Дори не се замислих каква сила съм използвала. Не позволих на никоя част от себе си да прозира изпод облика на Таркуин.

Аз съм твой господар и ще ме пуснеш отвъд.

Усещах напора на ключалката, задъхана от концентрация…

Докато не чух щракване и стон на древни панти.

Върнах се в собствената си кожа и залитнах към струпаната купчина кал отдясно, а вратата хлътна надолу и потъна настрани под каменния под, разкривайки спираловидно стълбище, спускащо се към първичен мрак. А влажният, солен полъх от недрата му донесе със себе си пипалата на древната сила.

От другата страна на зейналата дупка лицето на Амрен беше пребледняло, а сребристите й очи светеха ярко.

— Никога не съм виждала Котела — пророни тя, — но сигурно притежава чудовищна сила, щом само зрънце от нея излъчва… такава мощ.

Силата наистина изпълваше цялото помещение, главата, дробовете ми — задушаваше ме, давеше ме, съблазняваше ме…

— Побързай — подканих я и малка топка елфическа светлина се стрелна надолу по витото стълбище, озарявайки сиви, протрити стъпала, обгърнати с хлъзгава слуз.

Извадих ловния си нож и поех надолу, долепила ръка в ледената каменна стена, в случай че се подхлъзнех.

Само след една извивка на стръмното стълбище кълбото ни светлина затанцува по дълбока до кръста, смърдяща вода. Плъзнах поглед към прохода в дъното му.

— Виждам коридор и някакво помещение отвъд него. Чисто е — уведомих Амрен, която ме следваше плътно.

— Тогава побързай — нареди ми тя.

Свиках всичката си смелост и навлязох в тъмната вода, сподавяйки писъка си при сблъсъка с ледената, мазна течност. Амрен издаде отвратен звук, потънала до гърдите в нея.

— Това място несъмнено се изпълва бързо по прилив — отбеляза тя, докато крачехме през водата покрай множеството дренажни дупки в стените.

Придвижвахме се бавно, Амрен беше нащрек за скрити заклинания и капани, но… не попаднахме на никакви. Все пак кой би слязъл на подобно място?

Само глупаци — отчаяни глупаци, ето кой.

Дългият каменен проход водеше до втора оловна врата. Зад нея древната сила обгръщаше безплътното присъствие на Таркуин.

— Тук вътре е.

— Не се и съмнявам.

Намръщих й се, макар и двете да треперехме от студ, проникващ толкова надълбоко, че навярно човешкото ми тяло нямаше да го понесе.

Долепих длан до вратата. Този път изпитателните, изцеждащи вълни на оловото се впиха още по-силно в мен. Така силно, че ми се наложи да вкопча татуираната си ръка във вратата, за да не се свлека на колене и да не заридая, докато ровеше из душата ми.

Аз съм лятото, аз съм лятото, аз съм лятото.

Този път не се превъплътих в Таркуин, нямаше нужда. Вратата изщрака, простена и се търкулна в каменния си процеп в стената сред плискане на вода, а аз залитнах назад към отворените ръце на Амрен.

— Противна ключалка — изсъска тя, потрепервайки не само от водата.

Главата ми се въртеше. Ако ни чакаше още едно такова премеждие, вероятно щях да припадна.

Кълбото елфическа светлина заподскача напред към открилото се помещение, но ние не го последвахме.

Водата не се разля вътре, а се спря в невидим праг. Сухата камера отвъд него беше празна, с изключение на кръгъл подиум с пиедестал в средата.

И малка оловна кутия върху него.

Амрен махна плахо с ръка над мястото, където водата просто… спираше. След като се увери, че прагът не е омагьосан, пристъпи отвъд него, покапвайки с вода сивия каменен под, потръпна леко и ме извика да вляза.

Заджапах бързо през водата и едва не паднах на сухия под, когато тялото ми скочи във въздуха. Обърнах се и наистина видях черна водна стена, сякаш възпряна от широко стъкло.

— Да побързаме — подкани ме Амрен и аз не възразих.

Огледахме внимателно помещението: пода, стените, тавана. Не се виждаха скрити механизми и капани.

Макар и с размерите на обикновена книга, оловната кутия като че ли поглъщаше елфическата светлина. А в нея шепнеха отпечатъкът от силата на Таркуин… и самата Книга.

В следващия миг чух глас, толкова ясен, сякаш Амрен бе проговорила.

Коя си ти — какво си? Ела по-близо… дай да те подуша, да те огледам…

Спряхме от двете страни на пиедестала, докато кълбото светлина продължаваше да кръжи над оловния капак.

— Няма предпазни заклинания — обяви Амрен с глас, потих от стърженето на подметките ни по каменния под. — Не усещам магия. Трябва да вземеш Книгата и да вървим. — Мисълта да докосна кутията, да се доближа до нещото в нея… — Приливът се задава — добави тя, вдигайки очи към тавана.

— Толкова скоро?

— Може би морето знае какво правим. Нищо чудно да служи на Великия господар.

А ако водата ни свареше тук…

Едва ли водните ми животинчета щяха да помогнат. Паниката се загърчи в стомаха ми, но аз я отблъснах и вирнах смело брадичка.

Кутията щеше да е тежка… и студена…

Коя си ти, коя си ти, коя си ти…

Раздвижих пръстите и врата си.

Аз съм лятото; аз съм морето и слънцето, и зеленината.

— Хайде, хайде — пришпори ме Амрен.

От тавана започваше да се процежда вода.

Коя си ти, коя си ти, коя си ти…

Аз съм Таркуин; Велик господар и твой повелител.

Кутията замлъкна. Сякаш отговорът ми й стигаше.

Грабнах я от пиедестала и студеният метал захапа ръцете ми, а силата в нея се просмука като нефт в кръвта ми.

Древен, жесток глас изсъска: Лъжкиня.

И вратата се затръшна.