Сара Дж. Маас
Двор от мъгла и ярост (49)

Глава 47

Ако исках да избягам, трябваше да се преборя или с пълноводната река, или с тях. Но Люсиен…

Червената му коса беше вързана на опашка и от обичайните му изтънчени одежди нямаше нито следа: носеше само кожена броня, мечове и ножове… Металното му око гледаше някъде над мен, а бронзовата му кожа бледнееше.

— Преследваме те от два месеца — пророни той, оглеждайки гората, речния бряг, небето.

Рис. Котелът да ми е на помощ! Рис беше твърде далеч и…

— Как ме намерихте? — уравновесеният ми, хладнокръвен глас изненада дори мен самата.

Преследваха ме. Сякаш бях дивеч.

Ако и Тамлин беше с тях… Кръвта ми стана по-ледена от мразовития дъжд, който се стичаше по лицето ми, по дрехите ми.

— Получихме сведения, че си била засечена в този район, но те надушихме по чиста случайност и…

Люсиен пристъпи към мен.

Аз отстъпих назад. До реката ми оставаше едва метър.

Окото на Люсиен изпъкна леко.

— Трябва да се махаме оттук. Тамлин е… напоследък не е на себе си. Ще те водя при…

— Не — отсякох аз.

Думата изскриптя през дъжда и боровата гора.

Четиримата войници се спогледаха и очите им отново попаднаха върху стрелата, с която ги държах на прицел.

Люсиен се взря в мен.

И осъзнах какво привлече вниманието му този път: илирианските бойни одежди. Цветът и жизнеността, които се бяха завърнали по лицето и тялото ми.

Тихата мощ в очите ми.

— Фейра — рече накрая и протегна ръка към мен. — Да си вървим у дома.

Не помръднах.

— Онова място не ми е дом, откакто му позволи да ме заключи вътре.

Той стисна устни.

— Беше грешка. Всички правим грешки. Той съжалява… повече, отколкото можеш да си представиш. Аз също.

Пак направи крачка към мен, а аз отстъпих с още няколко сантиметра.

До бурните води не оставаше много.

Обучението на Касиан нахлу с бясна сила в съзнанието ми, сякаш сутрешните му уроци изведнъж се превърнаха в спасителна мрежа, която спря полета ми към паниката. Докоснеше ли ме, Люсиен щеше да ни ответри. Не надалеч — не беше толкова силен. За сметка на това беше бърз. Щеше да ме отведе на километри оттук, после на още толкова, и още толкова, докато не ме отдалечеше прекалено от Рис. Защото знаеше, че и той е тук.

— Фейра — продължи умолително Люсиен и ме доближи с още една крачка, протегнал ръка към мен.

Насочих стрелата си към него и тетивата простена под напъна на пръстите ми.

Досега не се бях замисляла, че докато Люсиен беше обучаван да бъде воин, то Касиан, Азриел, Мор и Рис бяха родени воини. Касиан можеше да го смачка с един удар.

— Свали стрелата — пророни той, сякаш укротяваше диво животно.

Четиримата войници зад него също пристъпиха напред. Обграждаха ме.

Бяха изпратени да върнат изгубената любимка на Великия си господар, собствеността му.

— Не. Ме. Докосвай — процедих аз.

— Не разбираш в колко тежко положение сме изпаднали, Фейра. Имаме… аз имам нужда от теб. Сега.

Не исках да го слушам повече. Надникнах към реката под мен и прецених шансовете си.

Ала този поглед ми костваше… Люсиен се хвърли напред с протегната ръка. Само едно докосване ми беше нужно и…

Вече не бях домашният любимец на Великия господар.

И може би беше крайно време светът да научи, че имах остри зъби.

Единият пръст на Люсиен допря ръкава на кожения ми жакет.

А аз се превърнах в пушек и пепел, и нощ.

Светът застина и се огъна и видях как Люсиен се спуска толкова бавно към празното място, където преди миг бях стояла, че просто го заобиколих и хукнах към гората зад войните.

Спрях и времето възвърна естествения си ход. Люсиен залитна, но успя да запази равновесие, преди да полети от ръба на скалата, и се завъртя с опулено око, търсейки новото ми местоположение. Брон и Харт се стреснаха и заотстъпваха назад. Надалеч от мен.

И от Рисанд.

Люсиен замръзна. Превърнах лицето си в ледено огледало; в безчувствен двойник на жестоката насмешка по изражението на Рис, който изтупваше невидими прашинки от тъмната си туника.

Беше облечен в черни, елегантни дрехи — нямаше ги нито бойните му одежди, нито крилете.

Изрядните, спретнати дрехи бяха просто поредното оръжие от арсенала му. С тях прикриваше способностите и могъществото си; произхода и пристрастията си. Оръжие, което си струваше цената на магията, макар и употребата й да ни излагаше на риск от проследяване.

— Малкият Люсиен — измърка Рис. — Достопочтената лейди на Двора на Есента не те ли е учила, че когато една жена откаже, не бива да упорстваш?

— Кучи син! — озъби му се Люсиен и се втурна между войниците, въпреки че не посмя да извади оръжията си. — Мръсен, курвенски кучи син.

Изръмжах глухо.

Люсиен стрелна поглед към мен и пророни с тих ужас:

— Какво си направила, Фейра?

— Не идвай да ме търсиш повече — отвърнах със същата кротост.

— Той никога няма да спре да те търси, да те чака у дома. — Думите му ме удариха в стомаха, каквато и беше целта им. Люсиен явно го прочете по лицето ми, защото продължи: — Какво ти е причинил онзи? Да не би да е проникнал в съзнанието ти и…

— Достатъчно — спря го Рис, килвайки глава с обичайната си небрежна елегантност. — С Фейра си имаме работа. Връщай се у дома, преди да съм изпратил главите ви на стария ми приятел, за да му напомня какво се случва, когато лакеите му пристъпват границите ми.

Леденият дъжд шуртеше през яката на кожените ми дрехи и се стичаше надолу по гърба ми. Люсиен ни гледаше с мъртвешки бледо лице.

— Доказа ни се, Фейра. А сега си ела вкъщи.

— Не съм ти някое дете — процедих през зъби.

Точно така ме възприемаха в онзи двор: като хлапачка, нуждаеща се от глезене, търпеливо обясняване, закрила…

— Внимавай, Люсиен — провлачи Рисанд. — В противен случай скъпата ни Фейра може да изпълни заканата ми.

— Не сме ти врагове, Фейра — продължи умолително Люсиен. — Положението излезе извън контрол, Ианта също, но не бива да се предаваш толкова лесно…

— Ти се предаде — парирах аз.

Усетих как дори Рис застива до мен.

— Предаде мен — добавих с по-остър тон. — Беше ми приятел. А избра него… Избра да се подчиниш на него, макар и да виждаше какво ми причиняваха заповедите и правилата му, как чезнех ден след ден.

— Нямаш представа колко критични бяха първите няколко месеца — повиши тон Люсиен. — Трябваше да дадем пример на целия двор за обединение и покорство.

— Виждаше как ми се отразява животът там. Но твърде много се боеше от него за да ми помогнеш.

Всичко се диктуваше от страха. Люсиен притискаше Тамлин, но винаги с мярка. И накрая неизменно се предаваше.

— Умолявах те — продължих задъхана от гняв. — Толкова пъти те умолявах да ми помогнеш, да ме изведеш от онази къща, макар и за час. А ти ме оставяше сама или ме затваряше в някоя стая с Ианта, или пък ме съветваше да имам търпение.

— И предполагам в Двора на Нощта е съвсем различно? — подхвърли тихо Люсиен.

Спомних си — спомних си какво знаех, какво бях изживяла тук. Какво Люсиен и останалите не биваше да научават за нищо на света, дори това да ми костваше живота.

И бях готова да го заложа, за да предпазя Веларис, за да предпазя Мор и Амрен, и Касиан, и Азриел… и Рис.

Затова пророних с нисък, тих глас, смъртоносен като ноктите, изникващи от върховете на пръстите ми, като странната тежест между плешките ми.

— Когато прекараш толкова време в мрак, Люсиен, той полепва по теб.

Импулс на изненада, на свирепа радост докосна щита в съзнанието ми и осъзнах, че над раменете ми се издигаха тъмни, ципести криле. Мразовитите целувки на дъжда пропиваха тялото ми с болезнен студ. Толкова чувствителни бяха илирианските криле.

Люсиен отстъпи назад.

— Какво си си причинила?

Аз му отвърнах с малка усмивчица.

— Човешкото момиче, което познавахте, умря „В недрата на Планината“. И нямам никакво желание да прекарвам безсмъртието си като домашен любимец на Великия господар.

Люсиен заклати глава.

— Фейра…

— Предай на Тамлин — едва не се задавих с името му, с мисълта за онова, което бе сторил на Рис и семейството му, — че ако отново изпрати хората си в тези земи, ще ви изловя до един. И ще ви демонстрирам на какво ме е научил мракът.

На лицето му изплува откровена болка.

Ала и тя не ме трогваше. Продължих да впивам непоклатим, студен, тъмен поглед в него. В съществото, в което и аз щях да се превърна, ако бях останала в Двора на Пролетта, ако десетилетия, векове наред живеех съкрушена… докато не се научех да насочвам острите парчета болка навън, да извличам удоволствие от чуждото страдание.

Люсиен кимна на войниците си. Брон и Харт, изцъклени и разтреперани от ужас, изчезнаха заедно с двамата си другари.

Люсиен се задържа под дъжда за момент, колкото да обяви кротко на Рисанд:

— Мъртъв си. Ти и целият ти проклет двор.

После се изпари. Загледах мястото, където бе стоял преди миг, и зачаках, без да свалям свирепото изражение от лицето си, докато топъл, силен пръст не погали ръба на дясното ми крило.

Беше все едно… все едно някой шепнеше нежно в ухото ми.

Потреперих и извих гръб със сластен стон.

В следващия момент Рис се озова пред мен и се взря в лицето ми, в крилете, надничащи зад гърба ми.

— Но как?

— Хамелеонство — отвърнах едва, гледайки как дъждът се стича по бронзовото му лице.

И толкова беше достатъчно ноктите, крилете и бушуващият във вените ми мрак да изчезнат полека, докато не останах в собствената си кожа, олекнала и премръзнала.

Хамелеонство… подбудено от миналото ми, от спомена за мъжа, когото опитвах да забравя. Хамелеонство — нежелан дар от Тамлин… поне досега.

Очите на Рис омекнаха.

— Доста убедително изпълнение.

— Дадох му каквото искаше да види — пророних аз. — Трябва да си намерим друго място.

Той кимна. Туниката и елегантният панталон изчезнаха, заменени от познатите ми бойни одежди, криле и меч. Моят воин…

Но не беше мой.

— Добре ли си? — попита той, вдигайки ме на ръце, за да ме отведе по-надалеч.

Сгуших се доволно в топлината на тялото му.

— Фактът, че стана толкова лесно, че не изпитах почти нищо, ме изплаши повече от самата среща.

Може би именно там се криеше бедата. Затова не бях посмяла да предприема решаващата крачка във вечерта на Звездопада. Изпитвах угризения, задето не се чувствах виновна. Задето го желаех.

С няколко могъщи размаха на крилете си Рисанд ни понесе ниско над гората, докато дъждът пореше лицата ни.

— Знаех, че положението е сериозно — заговори той със сдържан гняв и свирепият вятър почти погълна думите му, — но очаквах поне Люсиен да те защити.

— Аз също — отвърнах с изненадващо тъничък гласец.

Той ме притисна нежно към себе си и аз примигнах срещу лицето му през поривистия дъжд. Този път очите му гледаха мен, не пейзажа под нас.

— Крилата ти отиват — прошепна и ме целуна по челото.

Дори дъждът спря да хапе кожата ми.