Сара Дж. Маас
Двор от мъгла и ярост (47)

Глава 45

В илирианския военен лагер, закътан дълбоко в северните планини, цареше адски студ. Очевидно пролетта още не беше навестила района.

Мор ме ответри, за да могат Рисанд и Касиан да ни прикриват.

Онази нощ танцувахме. Всички заедно. И за пръв път виждах Рис толкова щастлив — смееше се с Азриел, вдигаше наздравици с Мор, препираше се с Касиан. Танцувах с всеки от тях поотделно, а когато съмна и музиката стана някак по-нежна и разтапяща, Рис ме взе в обятията си и ме поведе в бавен блус. Гостите се заизнизваха, Мор заспа на канапето в трапезарията, а златният диск на слънцето озари Веларис.

После ме пренесе мълчаливо до градската къща през обагреното в розово, лилаво и сиво небе, целуна ме по челото и тръгна към своята стая в дъното на коридора.

Не се самозалъгвах за причината, поради която трийсет минути чаках вратата ми да се отвори. Или поне да почука на нея. Но не се случи нищо.

Няколко часа по-късно, докато обядвахме заедно, всички гледахме сънено, но все пак се държахме учтиво един с друг. Мор и Касиан ми се сториха необичайно мълчаливи, приказваха си главно с Амрен и Азриел, които бяха дошли да си вземем довиждане. Амрен щеше да продължи работата си по Книгата, докато получехме втората й част — ако я получехме; сенкопоецът отиваше да събере информация от шпионите си в другите дворове и отново да опита да проникне в човешките земи. Успях да си поговоря с всички, но през повечето време се мъчех да не поглеждам към Рисанд и да не мисля за тялото му, притиснато към моето, докато танцувахме с часове, за допира на устните му до кожата ми.

Точно заради тези мисли почти не бях успяла да спя.

Предателка. Макар и да бях напуснала Тамлин, се чувствах като предателка. Не бях с него от два месеца — само два. В елфическия живот това навярно се смяташе за едва ден.

Тамлин ми беше дал толкова много, толкова добрини беше сторил за мен и семейството ми. А аз вече въздишах по друг мъж. Колкото и да го ненавиждах заради онова, което ми беше причинил, за разочарованието… Предателка.

Думата продължаваше да отеква в главата ми дори докато с Мор, Рис и Касиан стояхме пред ветровития военен лагер. Мор се беше разделила с Азриел с кратка прегръдка. И шпионинът изглеждаше така, сякаш не го е грижа, докато не ми стрелна бърз предупредителен поглед. Още се дивях и възмущавах на предположението му, че бих си пъхнала носа точно в неговата работа.

Илирианският лагер, разположен досами върха на гориста планина, представляваше терен от голи скали и кал, насечен единствено от прости, лесни за събиране палатки с големи огнища. До линията на гората бяха изградени няколко по-сериозни постройки от сив планински камък. Комините им бълваха пушек в хладното облачно утро, разнасян от време на време от големите криле на множество илирианци, които летели към други лагери или към тренировъчните площадки, които се намираха в отсрещния край на лагера, на скалист терен, водещ до страховита пропаст. Купища оръжия бяха доставени на произвола на природните стихии, а в очертаните с тебешир зони воини на всякаква възраст тренираха с пръчки и мечове, щитове и копия. Бързи, смъртоносни, безмилостни. Не се чуваха нито оплаквания, нито крясъци на болка.

Това място не излъчваше ни капка топлина или уют. Дори къщите в противоположната част на лагера не изглеждаха като нечии домове, а по-скоро като сгради, използвани за подслон или склад.

Тук бяха израснали Рис, Азриел и Касиан — тук Касиан бе оставен да оцелява сам. Беше толкова студено, че треперех дори под дебелите си кожени дрехи. Не можех да си представя как едно дете, облечено в дрипи и без покрив над главата си, можеше да оцелее дори за една нощ, камо ли за цели осем години.

Лицето на Мор беше бледо, напрегнато.

— Мразя го това място — процеди тя под носа си и топлият й дъх замъгли въздуха пред нас. — Някой трябва да го изпепели.

Касиан и Рис не пророниха и дума, докато висок, широкоплещест по-възрастен мъж крачеше към нас, придружен от още петима илирианци с прибрани зад гърбовете им криле и ръце на удобно разстояние от оръжията им.

Въпреки че Рис можеше да разкъса съзнанията им на парчета, и то без дори да си вдигне пръста.

Всичките носеха по ръцете си Сифони с различни цветове, но по-малки от тези на Азриел и Касиан. И само по един. Не по седем, колкото бяха нужни на двамата ми приятели да удържат чудовищната си сила.

Водачът подхвана:

— Поредната проверка? Кучето ти — той кимна с брадичка към Касиан — ни посети едва миналата седмица. Момичетата са на обучение.

Касиан скръсти ръце.

— Не ги виждам на площадката.

— Първо имат домакинска работа — обясни мъжът, изопвайки рамене. Крилете му се разпериха леко. — Тренировките са след това.

От гърлото на Мор се разнесе тихо ръмжене и мъжът се обърна към нас леко скован. Тя му изпрати злобна усмивка.

— Привет, лорд Девлон.

Водачът на лагера.

Той я огледа пренебрежително и върна очи към Рис. Касиан изръмжа заканително.

Рис най-сетне благоволи да проговори:

— Колкото и да ми е приятно, че те виждам, Девлон, трябва да обсъдим два спешни въпроса: първо, както съвсем ясно ти е обяснил Касиан, момичетата трябва да тренират преди домакинската работа, не след нея. Изкарай ги на площадката. Веднага. — Потреперих от безкомпромисния тон на гласа му. Той продължи: — И второ, ще отседнем в лагера за известно време. Подготви някогашната къща на майка ми. Нямаме нужда от икономка. Ще се грижим сами за себе си.

— Къщата е заета от най-почетните ми воини.

— В такъв случай я освободи — заповяда сбито Рисанд. — И преди да си тръгнат, да почистят.

Гласът на Великия господар на Двора на Нощта, който изпитваше наслада от чуждата болка и караше враговете си да треперят.

Девлон се обърна към мен и подуши въздуха. Аз отвърнах на присвития му поглед с всяка капка раздразнение в умореното ми тяло.

— Още едно… същество като онова, което ни водиш тук? Мислех, че е единствена по рода си.

— Амрен — провлачи Рис — ти изпраща много поздрави що се отнася до нея… — Впих още по-съсредоточен поглед в очите му. — Тя е моя. — Обяви Рис с тих, но достатъчно свиреп глас, че Девлон и воините му да го разберат добре. — И ако някой от вас я докосне с пръст, ще загуби ръката си. Сетне и главата си. — Касиан и Мор не трепнаха дори. Опитах да последвам примера им. — А когато Фейра приключи с виновника — подсмихна се Рис, — ще стрия костите му на прах.

Едва не се изсмях. Но воините вече преценяваха заплахата, за каквато ме беше представил Рис, и очевидно нямаха какво да кажат по въпроса. Въпреки това ги удостоих с усмивка като онази на Амрен. Нека се чудят как бих реагирала, ако ме провокират.

— Потегляме — обяви Рис на Касиан и Мор и дори не си направи труда да освободи Девон, преди да закрачи към гората. — Ще се върнем по здрачаване. — Погледна към братовчедка си. — Внимавай да не се забъркваш в неприятности, ако обичаш. Девлон ни мрази най-малко от всички военачалници и не ми се търси друг лагер.

Свещена Майко, колко ли… нелицеприятни бяха останалите, щом Девлон беше най-поносимият от тях?

Мор ни намигна.

— Ще се постарая.

Рис поклати глава и се обърна към Касиан.

— Провери армията, после се увери, че момичетата са на тренировъчната площадка, както наредих. Ако Девлон и хората му окажат съпротива, направи каквото е нужно.

Касиан му се ухили по начин, който подсказваше, че за него ще е удоволствие. Той беше генералът на Великия господар… а Девлон го наричаше куче. Не можех да си представя какъв е бил животът му без титлата.

Накрая Рис впери поглед в мен.

— Да вървим.

— Някакви вести от сестрите ми?

Той поклати глава.

— Не. Днес Азриел ще провери дали не са получили отговор от кралиците. А ние двамата с теб… — Той се подсмихна загадъчно, докато вятърът рошеше косите му. — Ще се поупражняваме.

— Къде?

Той посочи към гористите степи, за които ми беше разказвал.

— Далеч от потенциални жертви.

Подаде ми ръка и разпери криле в готовност за полет.

Но в главата ми ехтяха трите му думи от преди малко, заглушавайки дори непрестанната мантра предателка, предателка.

Тя е моя.

 

 

Това, че отново попадах в обятията на Рис, до тялото му, беше изпитание на волята ми. Както и на неговата. Сякаш проверявахме кой ще подхване темата пръв.

Летяхме над най-красивата планина, която някога бях виждала — заснежена и осеяна с борове, към хълмистите степи отвъд нея, когато най-сетне реших да попитам:

— Обучавате жени илириански воини?

— Опитваме се. — Той плъзна поглед по суровия пейзаж. — Забраних орязването на криле много, много отдавна, но… в по-варварските лагери, дълбоко в планината, продължават да го правят. А когато Амаранта превзе земите ни, дори по-умерените възобновиха традицията. Уж за да държат жените си в безопасност. През последните сто години Касиан се опитва да създаде въздушен отряд от жени, за да докаже, че и те имат място на бойното поле. До момента е успял да обучи няколко всеотдайни воини, но мъжете правят живота им толкова нетърпим, че много от тях напуснаха лагера. А що се отнася до момичетата, които обучаваме… — Той въздъхна през зъби. — Още много работа ни чака. Но Девлон е един от малкото, склонни да го допуснат без излишни драми.

— Не бих нарекла неподчинението „без излишни драми“!

— Някои лагери издадоха укази, според които всички жени, поели по воинския път, са недостойни за съпруги. За жалост, не мога да предотвратявам подобни волства; не и без да избия водачите на всички неподчинили се лагери и да отгледам лично децата им.

— Но майка ти ги е обичала… а и вие тримата носите техните татуировки.

— Татуирах се заради майка ми и в чест на братята ми, които се бореха всеки ден за правото да носят свещените символи върху кожата си.

— Защо позволяваш на Девлон да говори така на Касиан?

— Защото знам кога не бива да се спречквам с Девлон, както и че Касиан ще се вбеси, ако смачкам съзнанието му като зрънце грозде, при положение че той сам може да се справи с него.

По гръбнака ми пробяга студена тръпка.

— Хрумвало ли ти е да го сториш?

— Да, преди малко. Но повечето лагерни лордове изобщо не биха допуснали трима ни до Кръвния ритуал. Девлон позволи участието на един нечистокръвен и две копелета и накрая призна победата ни.

Борове, посипани с пресен сняг, се сливаха под нас.

— Какъв е този Кръвен ритуал?

— Днес ме затрупа с въпроси. — Стиснах рамото му достатъчно силно, че да го заболи, и той се засмя. — Пращат в планината онези илирианци, решени да преминат от новаци в истински воини, оставяйки ги без оръжия, магия, Сифони, провизии и връхна дреха. И с вързани криле. Ритуалът започва в началото на седмицата с няколкостотин мъже и не всички от тях се завръщат в края й.

Заскреженият пейзаж сякаш се простираше до безкрая, непреклонен като воините, властващи над него.

— Избивате ли се един друг?

— Повечето опитват. За храна и дрехи, за отмъщение, за надмощие между воюващи кланове. Девлон ни позволи да участваме, но направи така, че да пуснат трима ни с Касиан и Азриел на съвсем различни места.

— И какво стана?

— В крайна сметка се намерихме. Но за целта избихме доста народ. Много илирианци искаха да докажат, че са по-силни, по-умни от нас. Оказа се, че са грешали.

Осмелих се да надникна към лицето му. И за момент си го представих: оплискан с кръв, озверял, колещ всичко по пътя си към приятелите, които трябваше да защити на всяка цена.

Рис кацна на една поляна. Боровете се издигаха толкова нависоко около нея, че сякаш галеха коремите на тежките, сиви облаци, носени от стремглавия вятър.

— Значи, ти няма да използваш магия… само аз? — попитах, отдръпвайки се от него.

— Враговете ни са се научили да проследяват силите ми. Ти обаче оставаш невидима за тях. — Той махна с ръка. — А сега да проверим какво си постигнала с всичките си упражнения.

Само че на мен не ми беше до това.

— Кога… кога срещна за пръв път Тамлин? — попитах.

Наясно бях какво бе направил бащата на Рисанд, но се постарах да не се замислям твърде по темата.

Беше убил бащата и братята на Тамлин. И майка му.

Но сега, след миналата нощ, след случката в Двора на Кошмарите… трябваше да знам.

Рис ме гледаше с търпеливо изражение на лице.

— Покажи ми нещо впечатляващо и ще ти разкажа. Магия за отговори.

— Знам ги тези твои игрички… — Той се подсмихна и аз млъкнах. — Добре тогава.

Протегнах ръка пред себе си, свих длан и извиках познатата тишина във вените ми, в съзнанието ми.

Тишина, спокойствие и лек напор — сякаш се намирах под вода.

В ръката ми затанцува водна пеперуда.

Рис се поусмихна, но ведрината бързо напусна лицето му.

— Тамлин е по-млад от мен, роден е в началото на Войната. Но след нея, след като възмъжа, започнахме да се срещаме по приеми в различни дворове. Струваше ми се… — Рис стисна челюсти. — Струваше ми се свестен за син на Велик господар. При всички случаи по-свестен от извергите на Берон в Двора на Есента. Братята му обаче бяха същите като тях… че и по-лоши. Знаеха, че някой ден Тамлин ще наследи титлата на баща си. А аз, нечистокръвният илирианец, който трябваше да се докаже, да защити силата си, разбирах какво преживява Тамлин, затова се сприятелих с него. Търсех го винаги когато успеех да се измъкна от военния лагер или двора. Не знам дали от състрадание, но… в крайна сметка го научих на някои илириански техники.

— Някой подозираше ли?

Той вирна вежди и погледна подканващо към ръката ми.

Аз му направих физиономия, но извиках няколко водни птички, които се разхвърчаха из поляната както в банята ми в Двора на Лятото.

— Касиан и Азриел знаеха — продължи Рис. — Семейството ми също. И никой не одобряваше. — Очите му приличаха на късчета лед. — А бащата на Тамлин се почувства заплашен. От мен. И тъй като беше по-слаб и от мен, и от сина си, държеше да покаже на света, че не е. По онова време очаквах майка ми и сестра ми на посещение във военния лагер. Имахме уговорка да ги пресрещна, но бях зает с обучението на един нов отряд и реших да остана в лагера.

Стомахът ми се преобърна веднъж, после още веднъж и още веднъж. Прииска ми се да се облегна на него.

— Тамлин бе информиран за уговорката ни, затова тръгнал с баща си и братята си към илирианската пустош. Където трябваше да съм и аз. Но не бях. Въпреки това заклали майка ми и сестра ми.

Поклатих глава с пламнали очи. Не знаех какво се опитвам да прогоня, да залича.

— Трябваше мен да убият — пророни той и тогава разбрах… разбрах думите му от онзи ден, когато бях заплакала пред Касиан на тренировъчната площадка. — Сложили главите им в кутии и ги пуснали по течението на реката към най-близкия лагер. Баща му запазил крилете им като трофеи. Учудвам се, че не си ги видяла на стената в кабинета му.

Всеки момент щях да повърна; да падна на колене и да заридая.

Но Рис погледна към менажерията от водни животни, които бях сътворила, и каза:

— Какво друго ще ми покажеш?

Дали от студа, дали от ужасяващия му разказ, но във вените ми плъзна скреж, а в сърцето ми забуча дивата песен на зимния вятър. И в този миг усетих колко лесно би било да скоча между силите си, да ги съединя.

Животните ми застинаха във въздуха… и замръзнаха като съвършени ледени статуетки.

После опадаха по земята, пръсвайки се на малки парченца.

Всичките бяха едно цяло. Произхождаха от едно и също тъмно начало, един и същ всевечен извор на мощ. Бяха се появили отдавна, преди много, много време, когато светът още беше млад и езиците още не бяха измислени.

Рис продължи:

— Когато с баща ми научихме… „В недрата на Планината“ ти казах, че баща ми е убил бащата и братята на Тамлин. Но това не е цялата истина. Аз бях с него. Помогнах му. Онази нощ се ответрихме до границата на Двора на Пролетта и стигнахме до имението пеша. Избих братята на Тамлин веднага щом ги видях. Плених съзнанията им и ги направих безсилни, докато кълцах телата им на парчета, а после стопих мозъците в черепите им. Като достигнах до спалнята на Великия господар, той вече беше мъртъв. Баща ми… той беше убил и майката на Тамлин.

Не можех да спра да клатя главата си.

— Беше ми обещал да не я докосва. Защото не бяхме такива, ала въпреки това я уби. А след това се запъти към стаята на Тамлин.

Не можех да дишам… не можех да дишам, а Рисанд продължаваше с разказа си.

— Опитах да го спра. Той обаче не ме слушаше. Щеше да убие и него. Но аз не можех да го позволя, не и след толкова смърт. Не ме интересуваше, че Тамлин е присъствал, оставил ги е да погубят майка ми и сестра ми, решил е да ме убие, само и само да не застава срещу тях. Не исках да виждам повече смърт. Затова спрях баща ми пред вратата на Тамлин. Той опита да ме заобиколи. Тамлин отвори вратата, видя ни… подуши миризмата на кръв, която вече се носеше из коридора. И не успях да кажа дори дума, преди да убие баща ми с един удар. Усетих как силата на моя баща преминава в мен, докато тази на неговия преминаваше в него. Двамата се спогледахме и внезапно осъзнахме, че сме станали Велики господари. После побягнах.

Беше убил семейството на Рисанд. Великият господар, когото някога обичах, бе избил цялото семейство на приятеля си, а когато го попитах как е загинало неговото семейство, ми отвърна, че е било дело на противников двор. На Рисанд и…

— Спестил ти е всичко това, нали?

— Много, много съжалявам — пророних с пресипнал глас.

— Защо съжаляваш? Нямаш никаква вина.

— Не знаех. Не знаех, че е постъпил така…

А Рис бе помислил, че го сравнявам с Тамлин, сякаш възприемах врага му като образец на великодушието…

— Защо спираш? — махна той към парчетата лед по килима от борови иглички.

Най-близките му хора вече ги нямаше. Изклани бяха най-хладнокръвно. Изклани от Тамлин.

Поляната избухна в пламъци.

Огънят се развихри около нас, в сърцето ми, поглъщайки всичко по пътя си. Боровите иглички изчезнаха, дърветата застенаха, а Рис изруга.

Нищо чудно, че накара Тамлин да се моли в деня, когато се запознах официално с него. Нищо чудно, че не пропускаше шанс да го обиди. Може би ме държеше тук, само и само да…

Не. Знаех, че не е така. Знаех, че присъствието ми нямаше нищо общо с отношенията между двама им с Тамлин, макар че несъмнено му беше харесало да прекъсне сватбения ни ден. Да ме спаси от него.

— Фейра — пророни той, когато огнената стихия утихна.

Ала силата вече пращеше във вените ми. Пращеше около вените от лед и тези от вода.

И от тъмнина.

Навсякъде около нас кръжаха живи въглени и аз изпратих към тях вълна от успокоителен мрак, от лед и вода — като силен, очистителен порив на вятъра.

Силата вече не принадлежеше на Великите господари.

Принадлежеше само на мен, както и аз самата принадлежах единствено на себе си, както бъдещето ми беше в моите ръце.

След като открих и овладях наследените от Великите господари дарби, вече можех да ги преплета една в друга, да ги съчетая в нещо ново, нещо, което, макар и дошло от всички дворове, не принадлежеше на никого от тях.

Пламъците засъскаха и угаснаха толкова бързо, че не остана дори пушек.

Погледнах Рис в очите, изцъклени от удивление. И попитах пресипнало:

— Защо не ми каза по-рано?

Наблюдавах го в илирианските му бойни одежди, разперил криле по протежение на цялата поляна, докато древният меч надничаше иззад едното му рамо…

Видях образа му с онази ранена част от себе си — с дупката в гърдите ми. На пръв поглед изглеждаше ужасяващ, въплъщение на гнева и възмездието, но по-отблизо картината щеше да разкрива красотата на лицето му, крилете, разгърнати не в ярост, а от нужда да ме отнесе надалеч от всички опасности, да ме защити.

— Не ми се щеше да решиш, че опитвам да те настроя срещу него — отвърна той.

Виждах картината в съзнанието си; усещах я. Исках да я нарисувам.

Исках да рисувам.

Не изчаках да протегне ръка към мен, а направо го доближих. Вдигнах очи към лицето му и заявих:

— Искам да те нарисувам.

Той ме притегли нежно в обятията си.

— За предпочитане гол — прошепна в ухото ми.