Сара Дж. Маас
Двор от мъгла и ярост (61)

Глава 59

Ответрих се до близкия покрив, стиснала по една ясенова стрела в двете си ръце, и погледнах към небето, където Аторът се издигаше все по-нависоко, размахвайки криле…

Спуснах нов диамантен щит пред гласа, пред него.

Не сега. Не точно в този момент.

Усещах го смътно как блъска по стената. Крещи срещу нея. Но дори той не можеше да проникне през нея.

Аторът беше мой.

От далечината, спускайки се към мен, към Веларис, могъща тъмнина поглъщаше света. Войниците по пътя й не излизаха от другия й край.

Другарят ми. Въплъщение на смъртта. Тържествуваща нощ.

Аторът, все още над града, кривна към океана, към Хиберн.

Ответрях се в небето, хвърлих съзнанието си подир него като мрежа, като копие и запрепусках по нишката през времето, пространството, вятъра…

Вкопчих се в мазния облак злост около Атора, устремявайки цялото си същество към центъра му — клада на омраза и извращение.

Когато изникнах от пелената на мрак и сенки, се оказах точно върху Атора.

Връхлетях го с пълна мощ и съществото изпищя, сгърчи криле. И аз забих по една ясенова стрела във всяко от тях. Право през главните им мускули.

Аторът се преви от болка и змийският му език разряза въздуха помежду ни. Градът се размиваше под нас, а Сидра изглеждаше като малко поточе от тази височина.

За част от секундата се увих около Атора. И се превърнах в жив огън, прогарящ всяко кътче от тялото му, което докоснех, непреодолим като диамантената стена в съзнанието ми.

Аторът изкрещя и се замята под мен — но крилете му, пронизани от стрели, приклещени в хватката ми…

Полетяхме надолу.

Към света. Към кръвта и болката. Вятърът раздираше безмилостно телата ни.

Аторът не можеше да се измъкне от огнената ми прегръдка, от отровните стрели, стърчащи от крилете му, осакатяващи го. Смрадта на горящата му кожа пареше носа ми.

Докато пропадахме през въздуха, напипах с ръка дръжката на кинжала си.

Тъмнината, поглъщаща хоризонта, се стрелна към мен — сякаш ме беше забелязала.

Още не.

Още не.

Притиснах острието към удължения гръден кош на Атора.

— Това е за Рис — изсъсках в заостреното му ухо.

Стомана се сблъска с кост.

Сребриста кръв стопли пръстите ми. Аторът изпищя.

Изтръгнах кинжала, разплисквайки кръвта му по лицето си.

— Това е за Клер.

Отново го пронизах и завъртях острието.

Сградите започваха да се избистрят пред погледа ми. Сидра беше оцветена в червено, но в небето не се виждаше нито един войник. Нито по улиците.

Аторът виеше и съскаше, проклинаше и се молеше, а аз отново извадих острието.

Вече различавах хората, фигурите им. Земята се надигаше да ни посрещне. Аторът се гърчеше толкова силно, че едвам успявах да го задържа в нажежената си хватка. Горяща кожа се откъсваше от тялото му и оставаше над нас.

— А това… — прошепнах в ухото му, в гнилата му душа и забих кинжала трети път, пронизвайки кост и плът. — Това е за мен.

Вече можех да преброя камъните на калдъръма. Смъртта отваряше обятията си.

Задържах уста до ухото му, докато отраженията ни изплуваха в една локва кръв, и този път оставих острието между ребрата му, прошепвайки:

— Ще се видим в ада.

Вятър размъти кървавата локва върху калдъръма.

И аз се ответрих, без да взема Атора със себе си.

Чух изпращяването на кокали и разплискването на сребриста кръв дори докато се процеждах през света, тласкана от собствената ми сила и скоростта на падането. Появих се на няколко метра и съзнанието ми установи къде съм преди тялото ми.

Краката ми поддадоха и залитнах към стената на розовата сграда зад мен. Блъснах я толкова силно, че мазилката се пукна до гръбнака и раменете ми.

Дишах учестено и треперех цялата. А на улицата пред мен нещо лежеше в кървава купчина… Крилете на Атора бяха счупени и изкривени. Освен тях от съществото оставаха само парчета броня, щръкнали кости и обгорена плът.

Вълната от тъмнина — силата на Рисанд — най-сетне ме достигна.

Водопадът от звездна нощ не уплаши никого, превземайки деня.

Стори ми се, че чух смътно пъшкане и стържене — сякаш бе издирила укрити из Дъгата войници, но тогава…

Вълната изчезна. И се разля слънчева светлина.

Пред мен се чу скрибуцането на ботуши и шепота на мощни криле.

Огнена ръка вдигна брадичката ми, докато се взирах в жалките останки от Атора. Виолетови очи посрещнаха моите.

Рис. Рис беше дошъл.

А… а аз бях…

Той се приведе напред с потно чело и неравен дъх. После ме целуна нежно по устните.

За да напомни и на двама ни кои бяхме, какво бяхме. Вледененото ми сърце се стопи, струйка тъмнина потуши огъня във вътрешностите ми и водата най-сетне се отцеди от вените ми, завръщайки се в Сидра.

Рис се отдръпна и загали с палец бузата ми. Стонове и вопли огласяха улиците край нас.

Но поне ужасените писъци бяха стихнали. Заедно с кръвопролитията и опустошението.

— Фейра, защитница на Дъгата — пророни другарят ми.

Прегърнах го през кръста и заридах.

И макар градът му да виеше от болка, Великият господар на Двора на Нощта ме задържа в обятията си, докато не бях готова да посрещна удавения в кървища нов свят.