Сара Дж. Маас
Двор от мъгла и ярост (12)

Глава 10

В единия миг кабинетът беше непокътнат.

В следващия се превърна в развалина, останки от помещение.

Лежах на пода с ръце върху главата, незасегната от хаоса.

Тамлин дишаше учестено и дъхът напускаше гърдите му почти като вопли.

Цялата треперех — толкова силно, че очаквах костите ми да се пръснат на трески като мебелите, — но успях да сваля ръце и да го погледна.

Върху лицето му цареше същинска покруса. И болка. И страх. И мъка.

Около мен нямаше нито един отломък, сякаш Тамлин ме беше защитил.

Той понечи да пристъпи към мен през невидимата граница.

И спря, сякаш се беше блъснал в нещо.

— Фейра — пророни дрезгаво.

Отново опита да ме доближи, но линията не поддаде.

— Фейра, моля те — прошепна.

Тогава осъзнах, че границата, защитният купол…

Бяха мое творение.

Щит. Не просто умствен, а физически.

Нямах представа от кой Велик господар го бях наследила, кой умееше да контролира въздуха или вятъра. Може би някой от Слънчевите дворове. Не ме интересуваше.

— Фейра — простена трети път Тамлин, притискайки с ръка нещото, което наистина приличаше на невидима, извита стена от втвърден въздух. — Моля те. Моля те.

Думите му пропукаха нещо в мен. Намериха процеп.

Навярно пропукаха и щита от твърд вятър, защото ръката му потъна през него.

Той прекрачи линията между хаоса и реда, между опасността и сигурността.

Падна на колене и взе лицето ми между дланите си.

— Съжалявам, съжалявам.

Не можех да спра да треперя.

— Ще опитам — промълви Тамлин. — Ще опитам да се поправя. Понякога… понякога не мога да го контролирам. Гнева. А днес беше… днес беше тежък ден. Заради Десятъка и всичко останало. Днес… да забравим днешния ден, да го оставим в миналото. Моля те.

Не се съпротивлявах, когато ме обгърна с ръце, притискайки ме толкова силно към себе си, че топлината му проникна в мен. Зарови лице в шията ми и сякаш се надяваше тялото ми да погълне думите му, сякаш можеше да го изрече само чрез единствения начин, по който общувахме сполучливо — кожа в кожа…

— Онзи път не можах да те спася. Не съумях да те предпазя от тях. А когато каза, че… че те давя… И аз ли съм същият като тях? — промълви той.

Трябваше да го уверя, че не е така, но… онези думи бяха извирали от сърцето ми. Или поне от остатъка от него.

— Ще опитам да се поправя — повтори той. — Моля те, дай ми още малко време. Позволи ми… позволи ми да се преборя с това. Умолявам те.

„Да се пребориш с какво?“, исках да попитам. Но гласа ми го нямаше. Осъзнах, че още не бях проговорила.

А той чакаше отговор от мен — отговор, какъвто не можех да му дам.

Затова просто го прегърнах. В момента и аз умеех да общувам само чрез тялото си.

Явно и този отговор му стигаше.

— Съжалявам — каза отново. И не спря да го повтаря няколко минути.

„Жертвала си достатъчно, Фейра.“

Може би имаше право. И може би вече нямаше какво да жертвам.

Надникнах през рамото му.

Червената боя беше опръскала стената зад него. И докато гледах как се стича по нацепената дървена ламперия, си мислех колко много прилича на кръв.

 

 

Тамлин не спря да ми се извинява дни наред. Правехме любов и сутрин, и вечер. Боготвореше тялото ми с ръцете си, с езика си, със зъбите си. Но това никога не ни бе затруднявало. Трудностите идваха от всичко останало.

И все пак държеше на думата си.

Вече по-малко стражи ме следяха, докато се разхождах из градината. А и не вървяха плътно по петите ми. Дори пояздих в гората без обичайния ескорт.

Макар че конярите несъмнено бяха докладвали на Тамлин кога съм излязла и кога съм се върнала.

Той не говореше за щита от втвърден въздух, с който се бях предпазила от него. И всичко вървеше достатъчно гладко, че и аз самата да не повдигам темата.

 

 

Дните се нижеха като в мъгла. Тамлин често отсъстваше от имението, а върнеше ли се, не ми разказваше нищо. Пък и аз отдавна бях престанала да го тормозя за отговори. Защитник — такъв беше и такъв щеше да си остане. Човекът, чиято закрила бях пожелала в най-студените, трудни, безрадостни мигове от живота си; от чиято близост се бях нуждаела, за да стопя леда на горчивите години на мъки и гладуване.

Не дръзвах да си помисля какви бяха желанията и нуждите ми сега. В що за човек се бях превърнала.

И тъй като нямах друг избор, освен да безделнича, прекарвах дните си в библиотеката. Упражнявах се да чета и пиша. Надграждах щита в съзнанието си тухла по тухла, слой по слой. От време на време опитвах да се обградя и с онази стена от втвърден въздух. Любувах се на тишината, въпреки че усещах как се просмуква във вените ми, в главата ми.

Имаше дни, в които не говорех с никого. Дори с Алис.

Всяка нощ се будех разтреперана и задъхана. И се радвах, че Тамлин го няма да ме види, че и аз самата не зървах как се изтръгва от кошмарите си облян в студена пот. Нито как се превръща в онзи звяр и будува до зори, нащрек за опасности. Нима можех да разсея страховете му, при положение че аз самата бях източник на толкова много от тях?

Около две седмици след Десятъка Тамлин се задържа у дома и аз реших да опитам да говоря с него, да задълбоча връзката ни. Дължах му поне да опитам. Дължах го на себе си.

Явно и той беше на моето мнение. И за пръв път от доста време… всичко вървеше нормално. Поне доколкото беше възможно.

Една сутрин ме събудиха тихи, дълбоки гласове от коридора пред стаята ми. Притворих очи, зарових се във възглавницата и издърпах завивките по-нависоко. Макар че сутрин правехме любов, с всеки изминал ден ставах все по-късно, а понякога се излежавах чак до обяд.

През стената долетя приглушено ръмжене и аз отворих очи.

— Изчезвай оттук — заповяда Тамлин.

Чу се тих отговор — твърде тих, за да го разбера.

— Казвам ти за последно…

Гласът го прекъсна и косъмчетата по ръката ми настръхнаха. Загледах татуировката на ръката си, изчислявайки дните. Не — всичкото това време не можеше да е изтекло толкова бързо.

Отметнах завивките и хукнах към вратата, но на половината път осъзнах, че съм гола. Благодарение на Тамлин дрехите ми лежаха на парцали в другия край на стаята, а и нямах халат наблизо. Грабнах одеялото от близкия стол и се увих в него, преди да открехна вратата.

Тамлин и Рисанд стояха в коридора. Щом чу вратата да се отваря, Рис обърна лице към мен. Усмивката му посърна.

— Фейра. — Погледът му попи всичко. — Да не би да не те хранят?

— Какво? — учуди се Тамлин.

Виолетовите очи охладняха. Рис протегна ръка към мен.

— Да вървим.

Тамлин мигновено се изпречи на пътя му и аз изтръпнах.

— Изчезвай. — Той посочи стълбището. — Тя ще дойде, когато е готова.

Рисанд изтупа невидима прашинка от ръкава на Тамлин. Една част от мен се възхити на куража му. Ако зъбите на Тамлин се намираха на сантиметри от моето гърло, вероятно щях да крещя панически.

Рис стрелна поглед към мен.

— Не, нямаше. Ако паметта ти не ме лъже, последния път, когато зъбите на Тамлин бяха до гърлото ти, не изкрещя, а го зашлеви.

Намръщих се и веднага вдигнах забравените щитове.

— Затваряй си устата — предупреди го Тамлин, отказвайки да отстъпи от пътя му. — И изчезвай.

Великият господар благоволи да направи крачки към стълбището и пъхна ръце в джобовете си.

— Съветвам те да избираш по-внимателно стражите си. Само Котелът знае що за измет може да влезе в дома ти също толкова лесно, колкото и аз самият. — Рис отново ме огледа неодобрително. — Обличай се.

Озъбих му се ядно и се върнах в стаята си. Тамлин ме последва и затръшна вратата така силно, че полилеите задрънчаха, обсипвайки стените с треперливи светлинки.

Пуснах завивката на земята и тръгнах към гардероба в другия край на помещението. Леглото простена под тежестта на Тамлин.

— Как е успял да се промъкне тук? — попитах и отворих вратите на гардероба, издирвайки тюркоазените одежди от Двора на Нощта, които бях помолила Алис да запази. Тя искаше да ги изгори, но я уверих, че дори да го стореше, просто щях да се прибера у дома с нов чифт.

— Не знам — отговори Тамлин. Обух панталоните, а като се обърнах към него, той прокарваше ръка през косата си. Усетих лъжата под думите му. — Просто… това е просто част от играта му.

Нахлузих късата блуза през глава.

— Ако наистина се задава война, може би е най-добре да оправите отношенията си.

Не бяхме говорили по въпроса от деня на завръщането ми. Разрових се из долната част на гардероба за копринените пантофи и се обърнах към него, докато ги обувах.

— Ще си оправим отношенията веднага щом те освободи от тази долна сделка.

— Може би не се отказва от нея, за да има възможност да го изслушаш.

Отидох до него, усещайки панталоните си малко по-свободни в талията, отколкото преди месец.

— Фейра — подхвана той и протегна ръка към мен, но аз отстъпих назад. — Защо ме разпитваш толкова? Не е ли по-важно да се възстановяваш на спокойствие? Заслужила си го. Заслужила си го. Намалих охраната; опитвам… опитвам да съм по-съобразителен с теб. Защо настояваш… — Той си пое успокоителна глътка въздух. — Моментът не е подходящ за този разговор.

Моментът никога не беше подходящ за този разговор или онзи разговор. Но не изказах възражението си на глас. Нямах достатъчно енергия и думите просто изсъхнаха в устата ми. Затова скътах лицето на Тамлин в паметта си и не му се опълчих, когато ме придърпа към гърдите си за силна прегръдка.

Някой се изкашля в коридора и Тамлин се скова до мен.

Споровете и караниците вече ми идваха в повече, а онова открито, спокойно място сред планината… Струваше ми се по-примамливо от библиотеката.

Отдръпнах се от него и излязох в коридора.

Рис ме изгледа намръщено. Хрумна ми да го обидя някак, но това изискваше повече сили, отколкото имах. Предполагаше и да взема отношение към евентуалната му реакция — нещо, на което не бях способна.

Рис ми подаде ръка с непроницаемо изражение.

В този момент Тамлин изникна зад мен и я отблъсна.

— Прекрати сделката още сега, още сега, и ще ти дам каквото поискаш. Всичко.

Сърцето ми спря.

— Да не си се побъркал?

Тамлин дори не ме погледна.

Рисанд просто повдигна вежда.

— Вече имам каквото искам.

Заобиколи Тамлин като ненужна мебел и ме хвана за ръка. Преди да кажа и дума повече, двамата се издигнахме на крилете на черен вятър и изчезнахме.