Сара Дж. Маас
Двор от мъгла и ярост (66)

Глава 64

Рисанд застина като мъртвец. Касиан изръмжа. Азриел, увиснал между тях, опита да вдигне глава, но не успя.

Аз се взирах в Тамлин — в лицето, донесло ми толкова радост и мъка, — който спря на около пет метра от нас.

Носеше колана си с ножове — илириански ловни оръжия.

Златистата му коса беше скъсена, а лицето му изглеждаше по-изпито от всякога. Зелените му очи се блещеха насреща ми — попиваха ме от глава до пети, попиваха бойните ми одежди, илирианския меч и ножовете ми, мястото ми сред приятелите ми — семейството ми.

Значи се беше съюзил с краля на Хиберн.

— Не — пророних.

Тамлин обаче се осмели да направи още крачка напред, загледан в мен, сякаш виждаше призрак. Люсиен сложи ръка на рамото му да го спре. Металното му око жужеше в черепа му.

— Не — повторих, този път по-високо.

— Какво ти е коствало? — попита тихо Рисанд.

Задращих с нокти по стената, разделяща съзнанията ни; замятах се неистово в хватката на юмрука, задушаващ магията ми.

Без да отчете въпроса му, Тамлин обърна поглед към краля.

— Имате думата ми.

Кралят се усмихна.

Пристъпих към Тамлин.

— Какво си направил?

Кралят на Хиберн обясни от трона си:

— Сключихме сделка. Аз му предавам вас, а той пропуска армиите ми в Притиан през земите си. Където ще се установим, докато разрушаваме онази глупава стена.

Поклатих глава. Люсиен отказа да посрещне умолителния поглед, който му отправих.

— Ти си умопомрачен — изсъска Касиан.

Тамлин протегна ръка към мен.

— Фейра. — Заповед. Сякаш бях личното му куче.

Не помръднах от мястото си. Трябваше да се освободя; да освободя проклетата си сила…

— Ти — поде кралят, посочвайки ме с дебел показалец — си много трудна за залавяне. Естествено, уговорката ни включва и да работиш за мен, след като се завърнеш при съпруга си, но… Всъщност съпруг или бъдещ съпруг ти е Тамлин? Не си спомням.

Люсиен плъзна поглед по всички ни с пребледняло лице.

— Тамлин — пророни той.

Той обаче не свали ръката, протегната към мен.

— Отиваме си у дома.

Отстъпих назад — към Рисанд, който още подпираше Азриел.

— А, има и още нещо — продължи кралят. — Искаше ми се… Е, всъщност Юриан изяви желание. Общо взето, с един куршум два заека. Та искаме Великия господар на Двора на Нощта мъртъв. И да разберем кои са приятелите му. Юриан много се е ядосвал, че цели петдесет години не си ги разкрил. Е, Юриан, вече знаеш кои са. И можеш да правиш каквото решиш с тях.

Приятелите ми бяха в бойна готовност. Дори Азриел придвижваше една от окървавените си, белязани ръце към мечовете си. Кръвта му се стичаше в локва до ботушите ми.

Обърнах се към Тамлин и заявих с равен, спокоен глас:

— Няма да ходя никъде с теб.

— Друго ще говориш, скъпа моя — отвърна вместо него кралят, — когато изпълня последната част от уговорката ни.

Стомахът ми се сви на топка от ужас.

Кралят кимна с брадичка към лявата ми ръка.

— Ще прекъсна връзката между двама ви с Рисанд.

— Моля те — прошепнах.

— Как иначе Тамлин ще си върне булката? Не е редно съпругата му да търчи при друг мъж веднъж месечно.

Рис не продума, макар че усетих как стисва Азриел по-силно. Следеше ситуацията, бореше се да освободи силата си. Мисълта, мълчанието помежду ни да се проточи завинаги…

Тамлин още стоеше в далечния край на грубия полукръг, който образувахме пред подиума.

— Недей — примолих му се с пресеклив глас. — Не му го позволявай. Казах ти… казах ти, че съм добре. Че съм си тръгнала…

— Не беше добре — озъби се Тамлин. — Той е използвал връзката ви, за да те манипулира. Защо според теб отсъствах толкова често? Търсех начин да те освободя. А ти ме напусна.

— Напуснах те, защото щях да умра в онази къща!

Кралят на Хиберн изцъка с език.

— Май не това очакваше, а?

Тамлин му изръмжа, но отново протегна ръка към мен.

— Да се прибираме у дома. Веднага.

— Не.

— Фейра. — Непоклатима команда.

Рис почти не дишаше — почти не помръдваше.

Тогава осъзнах… правеше го, за да не издаде мириса си. Нашият мирис. Единението ни.

Юриан беше извадил меча си и гледаше Мор сякаш се канеше да убие първо нея. Окървавеното лице на Азриел се изкриви от гняв, когато го забеляза. Касиан, още вкопчен в приятеля си, плъзна преценяващ поглед по трима им и се подготви за бой.

Спрях да блъскам по юмрука, стиснал силата ми. Вместо това го загалих нежно, любящо.

Аз съм Върховен елф и човек, всичко и нищо — казах на магията, която ме държеше. — Ти нямаш влияние над мен. Аз съм като теб — истинска и нереална, просто малки откъслеци сила. Ти нямаш влияние над мен.

— Ще дойда с вас — рекох тихо на Тамлин и Люсиен, който пристъпи нервно от крак на крак, — ако ги пуснете да си вървят.

Нямаш влияние над мен.

Лицето на Тамлин се разкриви от гняв.

— Те са чудовища. Те са… — Вместо да довърши изречението си, прекоси залата, протегнал ръка да ме сграбчи. Да ме ответрее оттук.

Нямаш влияние над мен.

Юмрукът, стиснал силата ми, се отпусна. Изчезна.

Тамлин се спусна към мен. Бързо — прекалено бързо…

Превърнах се в мъгла и сянка.

И се ответрих далеч от него. Тамлин залитна и кралят се изсмя.

В следващия миг Рис го повали с юмрук в лицето.

Запъхтяна, отстъпих назад, право в обятията на Рисанд и той преметна ръка през кръста ми, намокряйки гърба ми с кръвта на Азриел. Зад нас Мор скочи да поеме шпионина и прехвърли отпуснатата му ръка през раменете си.

Но стената от бездушен камък си оставаше в съзнанието ми и продължаваше да заприщва силите на Рис.

Тамлин стана от земята, избърса кръвта от носа си и заотстъпва към Люсиен, чиято ръка вече беше върху дръжката на меча му.

Но малко преди да го достигне, Тамлин се олюля на краката си. Лицето му пребледня от ярост.

И осъзнах, че е разбрал истината миг преди кралят да се изсмее отново.

— Не е за вярване. Булката ти те е напуснала, за да намери другаря си. Майката има извратено чувство за хумор. И колко е талантлива само приятелката ти. Кажи ми, момиче: как се освободи от магията ми?

Не му обърнах внимание. Но омразата в очите на Тамлин накара коленете ми да се подкосят.

— Съжалявам — пророних искрено.

Тамлин стрелна бесен поглед към Рисанд.

— Ти — озъби му се с глас, по-скоро животински, отколкото елфически. — Какво си й направил?

Вратите зад нас се отвориха и в залата се стекоха войници. Някои от тях приличаха на Атора. Други бяха по-страшни. Изливаха се още и още, докато не изпълниха цялото помещение, заприщвайки изходите му сред дрънчене на тежки брони и оръжия.

Мор и Касиан — тялото на Азриел помежду им се отпускаше все повече, а клепачите му видимо натежаваха — обходиха с погледи всеки от войниците, всяко оръжие, преценявайки кой е най-добрият ни шанс за бягство. Оставих тази задача на тях и отново се обърнах към Тамлин.

— Няма да дойда с теб — изплюх насреща му. — И дори да ме принудиш, знай, че си безгръбначно, глупаво копеле, задето ни предаваш на него! Имаш ли представа какво иска да направи с Котела?

— О, възнамерявам да направя много, много неща с него — потвърди кралят.

И Котелът се появи между нас.

— Като започна още отсега.

Убий го убий го убий го.

Не можех да преценя дали гласът е мой, или на Котела. Но не ме интересуваше. Дадох воля на стихията в себе си.

И мигновено се покрих с остри нокти, могъщи криле и сенки, обградени от вода и огън…

Но в следващия момент изчезнаха, задушени от невидимата ръка, която отново стисна силата, толкова безпощадно, че останах без дъх.

— О! — изцъка с език кралят. — Каква гледка само. Рожба на седемте двора. Ведно с тях и коренно различна. Да знаеш как мърка Котелът в твое присъствие. Искаше да го използваш ли? Да го унищожиш, може би? С онази Книга можеше да постигнеш и двете.

Не му отговорих. Кралят сви рамене.

— Съвсем скоро ще разбера.

— Не съм сключвала никакви сделки с теб.

— Така е, но господарят ти го направи, а ти ще му се подчиниш.

Във вените ми се разля лава.

— Ако ме отведеш оттук — изсъсках срещу Тамлин, — ако ме разделиш с другаря ми, ще те унищожа. Ще унищожа двора ти и всичко, което обичаш.

Тамлин стисна устни. Но отвърна просто:

— Не знаеш какво говориш.

Люсиен изтръпна.

Кралят кимна на стражите до страничната врата, през която бяха влезли Тамлин и Люсиен.

— Прав си, не знае. — Големите порти се отвориха отново. — Никой нищо няма да унищожава — заяви кралят, докато в залата влизаха още хора — жени.

Четири жени. Човешки жени. Четирите оцелели кралици.

— Защото — продължи кралят, наблюдавайки как стражите на простосмъртните влизат след тях през портите, повлекли нещо помежду си — съвсем скоро ще се увериш, Фейра Арчерън, че е в твой интерес да си покорна.

Четирите кралици ни се ухилиха с откровена омраза в очите.

И направиха път на стражите си.

Небивал страх нахлу в сърцето ми, когато мъжете стовариха окованите ми сестри пред краля на Хиберн.