Сара Дж. Маас
Двор от мъгла и ярост (45)

Глава 43

Вятърът бучеше покрай двама ни с Рис, когато се изпарихме от небето над двора му. Но не се озовахме във Веларис.

Стояхме до окъпано в лунна светлина, обградено от борове планинско езеро, кацнало високо над света. Напуснали бяхме Двора на Кошмарите, както и се появихме в него — със заплашителен размах. Нямах представа къде Касиан, Азриел и Мор бяха отнесли кълбото.

— Съжалявам — пророни дрезгаво Рис.

Примигнах недоумяващо.

— Защо реши, че трябва да ми се извиняваш?

Ръцете му трепереха — като отзвук от гнева му заради обидните думи на Кеир, заплахата в тях. Явно ни беше довел тук, вместо в дома си, за да поговорим насаме.

— Не биваше да те взимам. Да ти разкривам тази част от нас. От мен.

Никога не го бях виждала толкова раним, толкова… смутен.

— Добре съм. — Още не знаех как да възприемам случилото се. И това между нас, и това с Кеир. Но изборът беше лично мой. Да изиграя онази роля, да облека такива дрехи. Да му позволя да ме докосва. Пророних бавно: — Всички знаехме какво ще е нужно тази вечер. Моля те… моля те, не започвай… да ме защитаваш. Не по този начин.

Рис разбираше за какво говоря. „В недрата на Планината“ ме беше защитил, но онзи първичен, мъжки гняв, който беше освободил върху Кеир… Изпотрошената стая, опръскана с червена боя, просветна в паметта ми.

— Никога, за нищо на света, не бих те заключил, не бих те принудил да останеш у дома. Но като те заплаши, като те нарече… — Курва. Така бяха наричали и него. Цели петдесет години. Самата аз бях чула Люсиен да изплюва думата в лицето му. Рис въздъхна насечено. — Трудно ми е да въздържам инстинктите си.

Инстинкти. Също като… някой друг имаше инстинкт да ме брани, да ме крие от опасности.

— В такъв случай е трябвало да се подготвиш по-добре — троснах му се. — Като че ли се справяше, преди Кеир да каже…

— Ще убия всеки, който ти посегне — изръмжа Рис. — Ще го убия, и то много, много бавно. — Задъхваше се. — Давай. Мрази ме… презирай ме.

— Ти си ми приятел. — Гласът ми пресекна на последната дума. Ядосах се на сълзите, които рукнаха по бузите ми. Дори не разбирах защо плача. Навярно защото преживяното на трона ми се беше сторило истинско, а едва ли беше. Не и за него. — Ти си ми приятел… и знам, че си Велик господар. Знам, че си готов на всичко да защитаваш двора си, да премахваш заплахите за него. Но не мога… не искам да спреш да ми споделяш, да не ме взимаш с вас само за да ме предпазиш от заплахите за мен.

Във въздуха затрептя тъмнина и крилете изникнаха от гърба му.

— Аз не съм Тамлин — процеди Рис. — И никога няма да бъда, нито ще се държа като него. Той те затвори в къщата ти, за да вехнеш ден след ден.

— Опита да…

— Престани да ни сравняваш. Престани да ме сравняваш с него.

Думите му възпряха моите. Примигнах насреща му.

— Мислиш, че не знам как се помнят историите… как ще запомнят тази история? — Рис сложи ръце на гърдите си. Не бях виждала лицето му по-открито, по-изстрадало. — Аз съм злият господар, отвлякъл булката на пролетта. Аз съм демон, кошмар и ме чака лош свършек. Той е златният принц, героят, който ще те получи като награда, задето не е умрял от глупост и високомерие.

Всичко, което обичам, винаги ми се отнема, беше ми признал „В недрата на Планината“.

Ала думите му бяха като огниво за мен… за ямата от страх, зейнала в душата ми.

— Ами моята история? — изсъсках насреща му. — Моята награда? Няма ли значение какво искам аз?

— Какво искаш, Фейра?

Нямах отговор. Просто не знаех. Вече не.

— Какво искаш, Фейра?

Не продумах.

Смехът му беше горчив, крехък.

— Така си и помислих. Май не е зле да решиш.

— Може и да не знам какво искам, но поне не се крия зад маска — кипнах аз. — Поне показвам коя съм, макар и разбита на парчета. Да, правиш го, за да спасиш народа си. Но какво е оправданието ти за останалите маски, Рис? Защо не позволяваш на приятелите си да видят истинското ти лице? Вероятно защото така е по-лесно. Ами ако откриеш душата си пред някого, ако му покажеш всичко и той ти обърне гръб? И с право. На кого му се занимава с подобни бъркотии?

Той изтръпна.

Най-могъщият Велик господар в историята изтръпна. Разбрах, че съм го ударила силно. Засегнала съм го надълбоко.

Твърде силно. Твърде надълбоко.

— Рис — пророних.

— Да си вървим у дома.

Последната му дума увисна помежду ни и се запитах дали няма да я върне — дали собствената ми уста няма да излае, че онова място не е мой дом. Но мисълта за ясното синьо небе на Веларис по залез, за блясъка на градските светлинки…

Преди да се съглася, той хвана ръката ми, без да ме поглежда в очите, и ни ответря.

Вятърът зафуча глухо около нас и тъмнината ме обгърна, студена и чужда.

 

 

Касиан, Азриел и Мор ни чакаха в градската къща. Пожелах им лека нощ, а те приклещиха Рисанд да им обяснява с какво го беше провокирал Кеир.

Въпреки че още бях в онази рокля, която ми се струваше твърде вулгарна за атмосферата на Веларис, тръгнах към градината, явно с надеждата лунната светлина и хладът да избистрят ума ми.

Но откровено казано, просто чаках Рис. Последните ми думи към него…

Бях постъпила ужасно. Той ми беше доверил най-съкровените си тайни, а аз ги запратих в лицето му.

Защото знаех, че така щях да го нараня. Макар и всъщност да не говорех за него.

Минаха минути. Нощта още хладнееше, напомняйки ми, че пролетта не бе пукнала напълно, и аз потреперих под увисналата в звездното небе луна. Заслушах се в бълбукането на фонтана, в музиката откъм града… а него още го нямаше. Не че бях измислила какво да му кажа.

Знаех, че двамата с Тамлин са различни, че тазвечерният изблик на Рисанд бе оправдан, че и аз бих реагирала така. Подробностите около миналото на Мор бяха събудили зверска кръвожадност, жажда за мъст и у мен самата.

Знаех какво ме очаква. Знаех, че ще седя в скута на Рис, ще го докосвам, ще го използвам. Вече го използвах от доста време. И може би трябваше да му призная, че… че не исках нищо от него.

Вероятно Рисанд изпитваше нужда да флиртува с мен, да ме предизвиква, за да се разсее от останалото, да се почувства нормален, както правех и аз.

И може би му бях казала всичко онова, защото най-сетне осъзнавах, че всъщност аз съм човекът, който не допускаше никого до душата си. А смущението му тази вечер, като видя как ми е повлиял… накара нещо в гърдите ми да се свие.

Ревнувах от Кресеида. Чувствах се толкова нещастна на баржата, защото исках на мен да се усмихва така.

И знаех, че е грешно, но… Не смятах, че Рис би ме нарекъл курва, понеже го желаех. Колкото и скоро да се бях разделила с Тамлин.

Нито пък приятелите му. Не и при положение че и тях ги бяха наричали по същия начин, даже по-лошо.

И се бяха научили да живеят — да обичат — независимо от миналото си. Може би точно заради него.

Явно беше дошло време да споделя с Рис. Да му обясня, че не желая да се преструвам повече, че не искам да наричам това помежду ни шега, нито план.

Щеше да е трудно и се страхувах, но… Бях готова да опитам — с него. Наистина исках да постигнем нещо. Заедно. Не знаех дали беше само сексуално влечение, или нещо повече, или пък смесица от двете. Но щяхме да разберем.

Бях се съвзела достатъчно, че да опитам.

Стига и той да го желаеше.

Стига да не ми обърнеше гръб, щом му съобщях какво искам: него.

Не Великият господар, не най-могъщият мъж в историята на Притиан.

Просто… него. Човекът, изпратил музика в килията ми; грабнал ножа в тронната зала на Амаранта, когато никой друг не бе посмял да ме защити. Човекът, който се бореше за мен още оттогава и не ми позволяваше да рухна, да се загубя. Затова го чаках в хладовитата лунна градина.

Но той не се появи.

 

 

Не го видях и на закуска. Нито на обяд. Нямаше го в цялата градска къща.

Дори му изпратих послание на последното листче, което беше използвал за тайната ни кореспонденция.

Искам да говоря с теб.

Цели трийсет минути чаках писмото да изчезне.

Ала то си остана в дланта ми, докато не го хвърлих в огъня.

Ядосана, тръгнах по улиците, без дори да обърна внимание на топлия слънчев ден, на въздуха, напоен с аромати на цитрус, диви цветя и свежа трева. Вълшебното кълбо беше при нас и съвсем скоро щяхме да се свържем с кралиците, които несъмнено щяха да позабавят отговора си само за да ни напомнят колко са важни; че и те имат своя власт.

Една част от мен искаше Рис да строши костите им, както беше сторил с Кеир миналата вечер.

Запътих се към апартамента на Амрен от другата страна на реката, колкото да подишам въздух и да избистря главата си.

Зимата наистина отстъпваше пред пролетта. На половината път съблякох палтото си и го преметнах през ръка, защото чувствах тялото си потно под дебелия кремав пуловер.

Намерих Амрен в същото положение като при последната ни среща: приведена над Книгата, с разхвърляни наоколо хвърчащи листове. Оставих бурканите с кръвта на масата.

Без да вдига поглед към мен, тя пророни:

— А. Причината Рис да ме сдъвче с парцалите тази сутрин.

Облегнах се на масата и свъсих вежди.

— Къде се е дянал?

— Да излови вчерашните ви нападатели.

Но ако те имаха ясенови стрели в арсенала си… Опитах да укротя тревогата, която задълба в сърцето ми.

— От Двора на Лятото ли са били според теб?

Кървавият й рубин още седеше на пода и служеше за преспапие заради речния бриз, който проникваше в стаята откъм отворените прозорци. Огърлицата от Вариан стоеше до леглото й. Сякаш я съзерцаваше всяка вечер, преди да заспи.

— Възможно е — отвърна Амрен, провлачвайки пръст по един ред от древния текст. Явно беше истински погълната от работата си, щом дори не обърна внимание на кръвта. Замислих се дали да не я оставя на мира. Но тя продължи: — При всички случаи май враговете ни са намерили начин да наблюдават магията на Рис. Затова го откриват толкова лесно, когато се ответря или използва силите си по друг начин. — Най-сетне вдигна поглед към мен. — Напускате Веларис след два дни. Рис иска да се установите в един от илирианските военни лагери, откъдето ще прелетите до човешките земи, след като кралиците се свържат с вас.

— Защо не още днес?

— Защото утре вечер е Звездопадът — отговори Амрен. — Първият от петдесет години насам, който ще отпразнуваме заедно. Народът очаква Великият му господар да чества с него.

— Какво е Звездопадът?

Очите на Амрен просветнаха.

— Утре светът извън нашите земи празнува Нинсар, Деня на семената и цветята. — Почти изтръпнах. Чак сега осъзнавах от колко време живеех тук. — Но Звездопадът — продължи Амрен — е нещо, което можеш да видиш само в Двора на Нощта, само тук отбелязваме него вместо Нинсар. Останалото ще научиш сама. По-добре да е изненада.

Е, това обясняваше защо хората като че ли се готвеха за голямо празненство. Върховни и нисши елфи бързаха към домовете си с купища пъстри диви цветя, цветни ленти и храна.

Навсякъде по пътя ми дотук метяха и миеха улиците, украсяваха магазините.

— Ще се върнем ли скоро? — попитах аз.

Тя сведе поглед към Книгата на Диханията.

— Едва ли.

Нещо в гърдите ми се сви. За един безсмъртен това означаваше дълго, дълго време.

Приех последния й отговор като покана да си вървя, затова тръгнах към вратата в задната част на апартамента й. Амрен обаче каза:

— Като се върна след поражението над Амаранта, Рис беше същински призрак. Преструваше се, че не е, но точно такъв беше. Ти му вдъхна живот.

В гърлото ми заседна буца, а и не исках да мисля за това; не и при положение че каквото и добро да бях направила за него — каквото и добро да бяхме направили един за друг, вероятно бе заличено от последните ми думи.

Ето защо отвърнах просто:

— Голям щастливец е, че има всички вас.

— Не — отрече с неочаквана топлина Амрен. — Ние сме щастливци, че имаме него, Фейра. — Обърнах се към нея. — През живота си съм познавала много Велики господари. — Продължи тя, забила поглед в Книгата. — Жестоки, коварни, малодушни, могъщи. Но нито един с мечти. Не и като неговите.

— Мечти за какво? — пророних аз.

— За мир. За свобода. За един обединен, процъфтяващ свят. За по-светло бъдеще… за всички ни.

— Той смята, че ще го запомнят като злодей.

Амрен изсумтя.

— Само че забравих да му кажа — продължих тихо, отваряйки вратата, — че злодеят обикновено е онзи, който заключва девойката в някоя кула и изхвърля ключа.

— Хм.

Свих рамене.

— А той беше онзи, който ме освободи.

 

 

Ако си се преселил другаде — написах, като се прибрах от срещата с Амрен, — можеше поне да ми завещаеш ключовете за къщата. Все оставям вратата отключена, като излизам. Кварталните обирджии започват да се изкушават.

Не получих отговор. Писмото дори не изчезна.

Опитах отново след закуска на следващия ден — сутринта на Звездопада.

Касиан твърди, че си се отцепил в Дома на Ветровете. Що за невеликогосподарско поведение? Ами обучението ми?

И този път не получих отговор.

Чувството ми за вина — и каквото друго ме гризеше — започна да избледнява. Едва се сдържах да не разкъсам листа, докато пишех третото си послание следобед.

Това наказание ли е? Явно членовете на Вътрешния ти кръг не получават втори шанс, ако те ядосат. Ти си един сръдлив страхливец.

Излизах от ваната, заслушана в оживените приготовления на града за празненството по залез, когато погледнах към бюрото, където бях оставила писмото.

Листът изчезна пред очите ми.

Нуала и Серидуен дойдоха да ми помогнат с обличането, а аз се мъчех да не надзъртам твърде често към бюрото, докато чаках — чаках ли, чаках отговора му.

Но той не дойде.