Сара Дж. Маас
Двор от мъгла и ярост (63)

Глава 61

Никога през живота си не се бях опасвала с толкова стомана. Носех оръжия в ножници по цялото си тяло, в ботушите си, във вътрешните си джобове. А на гърба ми беше закачен илирианският меч.

Едва преди няколко часа бях изпитала удивителна радост след толкова ужаси и тъга. Едва преди няколко часа бях в обятията му и правехме любов.

А сега Рисанд, мой другар, Велик господар и партньор, стоеше до мен във фоайето заедно с Мор, Азриел и Касиан, въоръжени и готови в люспестите си брони. Всички мълчахме.

Амрен първа наруши тишината.

— Кралят на Хиберн е стар, Рис, много стар. Не се бавете.

Едно гласче прошепна до гърдите ми:

Здравей, прекрасна, дяволита лъжкиньо.

Двете половини на Книгата на Диханията, всяка прибрана в различен джоб. В една от тях беше изписано четливо заклинанието, което трябваше да изрека. Не смеех да го произнеса на глас, макар че го бях прочела поне десетина пъти.

— Ще се върнем, преди да усетиш липсата ни — обеща Рисанд. — Брани Веларис.

Амрен огледа облечените ми в ръкавици ръце и оръжията ми.

— Пред Котела Книгата изглежда безобидна — предупреди ме тя. — Ако заклинанието не проработи или не успеете да го откраднете, просто си тръгнете. — Кимнах. Тя плъзна поглед по всички ни. — Сполука.

Не очаквах повече загриженост от нея.

Обърнах се към Мор, която вече ме чакаше с протегнати ръце. Азриел щеше да ответрее Касиан и Рис, оставяйки другаря ми на няколко километра от брега, след което отново щяхме да се съберем с илирианците.

Тръгнах към Мор, но Рис излезе на пътя ми с напрегнато лице. Надигнах се на пръсти и го целунах.

— Ще се справя… всички ще се справим.

Той задържа очи върху моите дори по време на целувката, а когато се откъснах от него, погледът му отскочи към Касиан.

Касиан се поклони.

— С живота си, Велики господарю. Ще я браня с живота си.

Рис погледна към Азриел. Той също се поклони и заяви:

— И аз със своя.

Явно на другаря ми това му стигаше. Накрая погледна и към Мор.

Тя кимна и рече:

— Знам си заповедите.

Стана ми чудно какви ли са — защо не ме бяха запознали с тях, — но тя вече държеше ръката ми.

Изчезнахме от фоайето, преди да се сбогувам с Амрен.

 

 

Изчезнахме — и усетих, че пропадам през открития въздух към нощното море…

Нечие топло тяло се блъсна в моето и ме улови, преди да се уплаша и да се ответрея нанякъде.

— Спокойно — каза Касиан и направи вираж надясно. Погледнах надолу — Мор още летеше към тъмните води, но в следващия миг се изпари.

От Рис нямаше и следа. На няколко метра пред нас Азриел представляваше бърза сянка над черния океан, устремена към сушата, която наближавахме стремглаво.

Хиберн.

Не се виждаха светлини. Но го чувствах някак… древен. Като паяк, чакал търпеливо в мрежата си дълго, дълго време.

— Идвал съм тук два пъти — пророни Касиан. — И двата пъти броях минутите до мига, в който ще си тръгна.

Разбирах защо. Пред нас се издигаше стена от костенобели скали, чиито плоски, тревисти върхове преминаваха в сухи хълмове. И непреодолимо чувство за празнота.

Амаранта беше предпочела да изколи всичките си роби, вместо да ги освободи. И бе служила като командир на това място — един от многото. Ако армията, нападнала Веларис, беше просто авангардът… Преглътнах и свих ръце в юмруци под ръкавиците си.

— Ето го замъка му — обяви Касиан през стиснати зъби и кривна натам.

Отвъд една чупка в брега, изграден в скалите над океана, се издигаше строен, порутен дворец от бял камък.

Не от величествен мрамор или изящен варовик, а… мръснобял. С цвят на кост. Десетината му кули сякаш пронизваха нощното небе. По някои от прозорците и терасите мъждукаха светлинки. Отвън не се виждаше движение, дори стражи.

— Къде са всички?

— В момента стражите се сменят. — Точно на това разчиташе стратегията им. — В дъното има малка вратичка, където ще ни чака Мор. Това е най-прекият път към долните етажи.

— Предполагам не може да ни ответрее вътре.

— Има прекалено много защитни заклинания, а няма време да се бори с тях. Рис би успял, но с него ще се видим чак на излизане.

Устата ми пресъхна. Книгата прошепна до сърцето ми:

У дома… води ме у дома.

И наистина го усещах. С всеки метър, който прелитахме, все по-бързо и по-бързо, спускайки се толкова надолу, че океанската пяна смрази костите ми… усещах го.

Древен. Жесток. Предан единствено на себе си.

Котелът. Нямаше нужда да проучват къде точно го държат в замъка. Несъмнено щеше да ме привлече към себе си. Потреперих внезапно.

— Спокойно — повтори Касиан.

Полетяхме към основата на скалите и малката вратичка там. Мор я беше отворила и ни чакаше с меч в ръка.

Касиан въздъхна, но Азриел я достигна пръв, кацайки ловко и тихо, и моментално проникна в двореца, за да проучи коридора напред.

Мор ни изчака, вперила очи в Касиан. Не си казаха нито дума, но погледите, които си размениха, далеч не бяха случайни. Зачудих се какво ли им подсказваха обучението и изострените им сетива.

Проходът беше тъмен, тих. След секунда Азриел се появи на входа му.

— Справих се със стражите. — Имаше кръв по ножа му. Ясенов нож. Студените очи на Аз срещнаха моите. — Побързайте.

Нямаше нужда да се съсредоточавам, за да намеря скривалището на Котела. Той сякаш теглеше всеки мой дъх, призоваваше ме към тъмната си прегръдка.

Достигнехме ли кръстопът в прохода, Касиан и Азриел се разделяха и в повечето случаи се връщаха с окървавени ножове и ме подканваха да побързам.

През последните седмици с помощта на източниците на Азриел се бяха трудили да съставят стратегията ни с точност до минутата. Ако се окажеше, че ми трябва повече време от отделеното, ако нямаше как да помръднем Котела от мястото му… всичко щеше да е било напразно. Но не и тези жертви. Не, те не ме притесняваха изобщо.

Тези хора бяха наранили Рис. Бяха си донесли вериги, с които да отнемат силите му. Техен легион беше опустошил града ми.

Слязох в древна тъмница с потъмнели каменни стени. Мор вървеше близо до мен и очите й шареха трескаво. Вече знаех, че тя беше последната отбранителна линия.

Ако Касиан и Азриел пострадаха, на нея се полагаше да ме измъкне от това място на всяка цена. И чак тогава да довърши мисията.

Но не видях жива душа в тъмницата — не и след като илирианците ни проправеха път. Справяха се с удивителна вещина.

Достигнахме поредното стълбище, водещо надолу, надолу и все по-надолу…

Посочих към дъното му със свит стомах.

— Там долу е.

Касиан тръгна пръв с окървавения си меч в ръка. Мор и Азриел като че ли не си поеха дъх, докато не чуха тихия му сигнал откъм каменната катакомба.

Мор опря длан в гърба ми и тръгнахме надолу към мрака.

У дома — въздъхна Книгата на Диханията. — У дома.

Касиан стоеше в обла зала, разположена точно под замъка. Над рамото му витаеше кълбо елфическа светлина.

А в центъра на залата, издигнат върху малък постамент, стоеше Котелът.