Сара Дж. Маас
Двор от мъгла и ярост (15)

Глава 13

Събудих се на слънчево, открито място — обграждаха ме само ясно небе и заснежени планини.

Рисанд седеше в креслото пред дивана, на който лежах, и съзерцаваше планинския пейзаж с нетипично сериозно изражение.

Преглътнах и главата му се извърна рязко към мен.

В очите му нямаше нежност. Единствено необятен, леден гняв.

Ала само като примигна, гневът се изпари и отстъпи място на нещо като облекчение. Умора може би.

Бледа слънчева светлина топлеше пода от лунен камък… зората. Беше се зазорило. Не ми се мислеше от колко време лежах в несвяст.

— Какво стана? — попитах дрезгаво. Сякаш доскоро бях крещяла.

— Наистина крещя — потвърди той. Не ме интересуваше дали щитът ми е свален, или вдигнат, или пръснат на парчета. — Освен това успя да уплашиш до смърт всички слуги и стражи в имението на Тамлин, когато се обгърна в тъмнина, скривайки се от погледите им.

Стомахът ми като че ли хлътна.

— Нараних ли някого?

— Не. Каквото и да се е случило, случило се е само на теб.

— И ти не…

— По закон и протокол — подхвана той, опъвайки дългите си крака, — нещата сериозно щяха да се усложнят, ако аз бях влязъл в къщата да те взема. Затова само разбих невидимата стена, но изпратих Мор да обезвреди стражите със собствената си сила и да те пренесе отвъд границата на съседния двор, откъдето вече можех да те доведа тук. В противен случай Тамлин щеше да има пълното право да нахлуе в земите ми с армията си, за да те вземе. А тъй като не е желателно да се оплитаме в междудворна война, трябваше да действаме по учебник.

Точно така се беше изразила и Мор, каза, че е направила всичко по учебник.

Но…

— Като се върна…

— Понеже това ти посещение в палата не е част от ежемесечната ни уговорка, не си длъжна да се връщаш. — Той потри слепоочието си. — Освен ако ти самата не изявиш желание.

Мисълта потъна в съзнанието ми като камък в езеро. Вътре цареше такъв покой, такава… пустота.

— Той ме затвори в онази къща — смогнах да изрека накрая.

Сянка на могъщи криле се разгърна зад стола на Рисанд, но лицето му остана спокойно, когато отвърна:

— Знам. Почувствах го. Макар и щитовете ти да бяха вдигнати… поне този път.

Вперих очи в неговите.

— Нямам къде другаде да отида.

Изречението прозвуча като въпрос и молба едновременно.

Той махна с ръка и крилете се разсеяха.

— Добре дошла си да останеш колкото желаеш. Завинаги, ако така решиш.

— Ще… ще трябва да се върна рано или късно.

— Само кажи, и е сторено.

Говореше сериозно. Макар и пламъкът в очите му да ми подсказваше, че идеята не му харесва, щеше да ме върне в Двора на Пролетта веднага щом поисках.

Да ме върне в убийствената тишина и гъмжащите от стражи коридори, и летаргичния живот, състоящ се само от рокли, вечери и приеми.

Рисанд преметна глезена на единия си крак върху коляното на другия.

— Когато дойде тук за пръв път, ти отправих предложение: помогни ми и ще имаш храна, подслон, дрехи… Всичко.

Някога бях живяла като просякиня. Мисълта да се върна към този живот…

— Ще работиш за мен — поправи ме Рисанд. — А и бездруго съм ти длъжник. Останалото ще измислим в движение.

Отправих поглед на юг, сякаш виждах Двора на Пролетта отвъд планината. Тамлин щеше да е бесен. Щеше да направи имението на пух и прах.

Но той ме беше… беше ме затворил. Дали защото изобщо не ме разбираше, или защото престоят „В недрата на Планината“ беше прекършил съзнанието му… но ме беше затворил в онази къща.

— Няма да се върна. — Думите прокънтяха в мен като погребален звън. — Не и докато… докато не измисля как да постъпя.

Ударих с юмрук по стената от гняв и тъга… и пълно отчаяние, а палецът ми докосна голата кожа, където доскоро бе лежал пръстенът.

Не биваше да насилвам нещата. Може би… може би един ден Тамлин щеше да проумее грешката си. Да излекува дълбоката си рана от покваряващия душата страх. Може би и аз самата щях да се възстановя. Кой знаеше.

Съзнавах само, че върнех ли се в имението, заключеше ли ме там още веднъж… можеше да довърши започнатото от Амаранта.

Рисанд ми подаде чаша горещ чай.

— Изпий го.

Взех я и позволих на топлината да проникне в скованите ми пръсти. Той ме погледа, докато не отпих глътка, после отново отправи взора си към планината. Отпих още една глътка — мента и… женско биле и някаква друга билка.

Нямаше да се върна. Кой знае… може би така и не се бях върнала. Не и от „В недрата на Планината“.

Като изпих половината чай, реших, че трябва да кажа нещо, каквото и да било, за да разсея смазващата тишина.

— Онзи мрак… от теб ли съм го наследила?

— Не е изключено.

Пресуших чашата.

— Но не и крилете ти?

— Ако си получила хамелеонската дарба на Тамлин, вероятно можеш и сама да си направиш криле.

При мисълта за това, за ноктите, които ми бяха пораснали онзи ден пред Люсиен, по гръбнака ми пробяга тръпка.

— А останалите Велики господари? Ледът е от Двора на Зимата, това поне е ясно. Но онзи щит, който направих от втвърден вятър… той откъде е? Какво може да съм получила от останалите? Ответрянето свързано ли е с точно определен господар?

Той се замисли.

— Вятър? Вероятно е от Двора на Деня. А ответрянето не е ограничено само до някой от дворовете. Зависи изцяло от собствения ти запас от сили… и владеенето им. — Не ми се говореше за това, че не бях напреднала ни най-малко. — А що се отнася до дарбите, наследени от всички останали… В твои ръце е да откриеш какви са.

— Трябваше да се досетя, че добрата ти воля ще се изпари скоропостижно.

Рис се засмя тихо и стана на крака. Протегна мускулестите си ръце и раздвижи врата си, сякаш седеше в онова кресло от много, много време. Цяла нощ.

— Почини си ден-два, Фейра — посъветва ме после. — После започни да търсиш отговори. Мен ме чака работа в друга част от земите ми, ще се върна до края на седмицата.

Въпреки че бях спала дълго, чувствах ужасна умора — в костите ми, в потъпканото ми сърце. Като не отвърнах, Рис тръгна между колоните от лунен камък.

Представих си как ще прекарам следващите няколко дни: в самота, в безделие и в компанията единствено на собствените ми ужасяващи мисли. Затова се обадих, без дори да се замислям.

— Вземи ме със себе си.

Рис спря между две лилави тюлени завеси. И се обърна бавно към мен.

— Трябва да си починеш.

— Достатъчно почивах — отвърнах аз, оставих празната чаша и се изправих. Главата ми се въртеше леко. Кога бях яла за последно? — Където и да отиваш, каквато и работа да те чака, вземи ме със себе си. Няма да се забърквам в неприятности. Просто… моля те.

Толкова ненавиждах последните думи, че почти заседнаха в гърлото ми. Не бях успели да убедят и Тамлин.

Рис не каза нищо дълго време. После тръгна с каменно лице към мен и широките му крачки погълнаха бързо разстоянието помежду ни.

— Ако дойдеш с мен, няма връщане назад. Ще ти е забранено да описваш видяното пред когото и да било извън двора ми. Сториш ли го, ще има жертви… мои жертви. Затова, ако дойдеш с мен, ще трябва да криеш истината до края на дните си; и ако се върнеш в Двора на Пролетта, в никакъв случай не бива да разказваш какво си видяла и кого си срещнала. Ако предпочиташ да не пазиш тайни от… приятелите си, просто остани тук.

Да остана тук, да остана затворена в Двора на Пролетта… Гърдите ми бяха като зейнала рана. Чудех се дали всичката ми кръв нямаше да изтече през нея, дали духът можеше да кърви и умира. Може би вече ми се беше случило.

— Вземи ме със себе си — пророних. — Няма да кажа нито дума. Дори на тях.

Не бях в състояние дори да изрека името му.

Рис ме погледа няколко секунди. Накрая ми се усмихна ояло.

— Тръгваме след десет минути. Ако искаш да се освежиш, сега е моментът.

Необичайно любезен намек, че изглеждам потресаващо. Така и се чувствах. Въпреки това попитах:

— Къде отиваме?

Усмивката на Рис се разтегли в гримаса.

— Във Веларис, Града на Звездната светлина.

 

 

Веднага щом влязох в стаята ми, кухата тишина се завърна и помете всичките ми въпроси за… за онзи град.

Амаранта бе унищожила всичко. Ако в Притиан беше останал град, несъмнено щеше да е в руини.

Скочих във ваната и се изтърках с гъбата колкото можах по-бързо, после намъкнах одеждите, които ме чакаха на леглото. Действията ми бяха трескави, сякаш с тях се надявах да забравя за случилото се, за постъпката на Тамлин, за моята постъпка…

Щом се качих във вестибюла, Рис ме чакаше облегнат на една колона от лунен камък и чоплеше ноктите си.

— Това бяха петнайсет минути — отчете той и протегна ръка към мен.

Дори не ми хрумна да отвърна на коментара му, преди грохотната тъмнина да ни погълне.

Вятър, нощ и звезди фучаха край нас, докато той ни пренасяше през света и мазолите по ръката му дращеха следите от моите, а в следващия миг…

В следващия миг ме посрещна слънчева, а не звездна светлина. Примижах срещу яркостта й, а като отворих вече се намирах във фоайето на нечия къща.

Изящният червен килим заглуши единствената стъпка, с която се отдалечих от него, оглеждайки топлите, облицовани в дърво стени, картините, правото, широко дъбово стълбище пред нас.

От двете ни страни имаше по една стая: отляво — гостна, камина от черен мрамор, множество удобни, изтънчени, картини и леко поизносени мебели и библиотеки, вградени всяка от стените; отдясно — трапезария с дълга маса от черешово дърво, побираща поне десетима. Стори ми се малка в сравнение с тази в имението. По тесния коридор пред нас се виждаха още няколко врати; онази в дъното му вероятно водеше към кухнята. Градска къща.

Като малка, баща ми ме беше вземал със себе си в такава, разположена в най-големия град в земите ни, беше собственост на извънредно богат негов клиент и миришеше на кафе и нафталин. Красива сграда, но скучна, неприветлива.

Но тази къща… това беше дом, обичан и обгрижван.

И се намираше в град.