Сара Дж. Маас
Двор от мъгла и ярост (44)

Глава 42

Не се уплаших.

Нито от ролята, която Рис ми беше възложил за днес, нито от бурния вятър в познатата, заснежена планинска верига, неподала се на живителната целувка на пролетта. Нито пък от чудовищното разстояние до подножията и долините й, докато Рис прелиташе плавно над тях. Касиан и Азриел летяха от двете ни страни; Мор щеше да ни чака при портите към лоното на планината.

Бях се вкопчила в напрегнатите рамене на Рис, наблюдавайки изнуреното му лице. Знаех какво да очаквам, но… дори след като ми беше казал какво трябва да направя, след като се бях съгласила, той ми се струваше някак… вглъбен. Потиснат.

Угрижен за мен, осъзнах постепенно.

Само заради видимата му тревога, за да поразсея напрежението му поне за няколкото минути, преди да влезем в ужасяващия му двор под планината, извиках над свистящия покрай ушите ни вятър:

— Амрен и Мор ми казаха, че размахът на илирианските криле говорел за размера на… едни други части.

Той стрелна поглед към мен, после го върна към покритите с борове хълмове под нас.

— Така значи.

Свих рамене и опитах да потисна спомена за голото му тяло онази нощ преди няколко седмици, макар че не бях видяла много.

— Освен това казаха, че крилете на Азриел били най-големи.

Във виолетовите му очи проблесна палава искра, прогонвайки студената отчужденост, напрежението. Шпионинът му беше черно петно в светлосиньото небе.

— Като се приберем у дома, ще извадим метъра.

Щипнах леко твърдия като камък мускул на ръката му. Рис ми се усмихна дяволито и се спусна надолу…

Планини, сняг, дървета, слънце и свободно падане през облаците…

Докато летяхме шеметно надолу, от гърдите ми се изтръгна ням писък. По инстинкт увих ръце около врата му. Тихият му смях погъделичка тила ми.

— Имаш смелост да се изправиш пред моята тъмнина и да създадеш своя собствена, да се удавиш в подводен храм и да премериш сили с Тъкачката, но някаква си височина те кара да крещиш от страх?

— Следващия път, когато имаш кошмар, ще те оставя да се мъчиш — изсъсках аз със стиснати клепачи и вцепенено от ужас тяло, а Рис разпери криле и отново се понесохме плавно по въздуха.

— Не ми се вярва — отвърна той. — Прекалено много ти харесва да ме виждаш гол.

— Кучи син!

Смехът му прокънтя до мен. Вятърът ревеше край нас като бясно животно и аз се вкопчих още по-силно в тялото му, без да отварям очи. Кокалчетата на ръката ми докоснаха едно от крилата му, което бе гладко и хладно като коприна, но едновременно с това и кораво като камък.

Удивително. Протегнах слепешком ръка… и дръзнах да прокарам пръст по един от вътрешните му ръбове.

Рисанд потрепери и тихият му стон погъделичка ухото ми.

— Това място — пророни със стегнато гърло — е много чувствително.

Отдръпнах пръста си и извъртях глава, колкото да надзърна в лицето му. Наложи ми се да притворя клепачи заради брулещия вятър и плитката ми се замята насам-натам, но… погледът му беше съсредоточен в планините около нас.

— Имаш гъдел ли?

Очите му отскочиха за миг към мен и веднага се върнаха към океана от заснежени борови гори пред нас.

— Чувството е нещо като това — отвърна ми, приведе се толкова близо до мен, че устните му докоснаха ухото ми и той духна леко в него.

Гърбът ми се изви спонтанно, а брадичката ми се надигна нагоре към милувката на дъха му.

— О! — скалъпих едва.

Усетих как се усмихва до ухото ми, преди да се отдръпне.

— Ако търсиш вниманието на илириански мъж, по-добре го сграбчи за топките. Обучени сме да защитаваме крилата си на всяка цена. Някои илирианци, докоснат ли крилата им без позволение, първо нападат, после задават въпроси.

— И по време на секс ли? — изстрелях, без да се замислям.

Рис продължи да оглежда планините, но по лицето му изплува дяволито изражение.

— По време на секс един илирианец може да достигне оргазъм, ако жената докосне крилете му на правилното място.

Кръвта забушува във вените ми. Навлизахме в опасна територия; по-смъртоносна и от бездната под нас.

— И с теб ли е така?

Очите му ме съблякоха чисто гола.

— Не съм позволявал на никоя да вижда и докосва крилете ми в леглото. Това те прави уязвим до степен, с която… не бих се чувствал удобно.

— Жалко — отсъдих с небрежен поглед към величествената планина, издигнала се на хоризонта. По-висока от всички останали и сякаш коронясана с лъскав дворец от лунен камък.

— Защо? — попита предпазливо той.

Свих рамене, борейки се с напиращата по устните му усмивка.

— Защото се обзалагам, че можеш да постигнеш доста интересни пози с тези криле.

Рис се изсмя гърлено и носът му погали ухото ми. Усетих как отваря уста да ми прошепне нещо, но…

Нещо тъмно и светкавично се стрелна към нас и той му се изплъзна, устремявайки се надолу с ругатня.

Но ни връхлетя още едно и още едно.

Не просто обикновени стрели, осъзнах, когато Рис кривна във въздуха и сграбчи една. Останалите заотскачаха от щита, който вдигна пред нас.

Той погледна дървото в ръката си и го пусна с гримаса. Ясенови стрели. Създадени да убиват елфи.

А сега и аз бях от тях…

По-бърз от вятъра, по-бърз от смъртта, Рис се спусна към земята. Избра да лети, вместо да ни ответри, защото искаше да разбере къде са враговете ни, не биваше да ги изпуска. Вятърът хапеше лицето ми, пищеше в ушите ми, раздираше косата ми с кръвожадни нокти.

Азриел и Касиан вече се бяха насочили към нас, обгърнати от защитни сфери в прозрачно синьо и червено, от чиято повърхност стрелите отскачаха като от стъкло. Сифоните им в действие.

Обстрелът откъм боровата гора по планинските хълмове продължи още малко, после секна.

Рис се приземи със страшна сила, разпръсвайки снега около себе си, и лицето му се изкриви от ярост, каквато не бях виждала у него от онзи ден в двора на Амаранта Усещах как тупти до тялото ми, разлива се като вълна по поляната, на която стояхме.

Азриел и Касиан кацнаха до нас след миг, прибираха цветните си щитове обратно в сифоните. Тримата бяха като природни стихии сред боровата гора. Рис дори не ме погледна, преди да заповяда на генерала си:

— Води я в двореца и ме чакайте там. Аз, ти идваш с мен.

Касиан се пресегна към мен, но успях да му се изплъзна.

— Не.

— Какво? — изрева гърлено Рис.

— Вземи ме с теб — настоях.

Не исках да отивам в онзи дворец от лунен камък, където щях да кръстосвам тревожно коридорите и да кърша ръце.

Касиан и Азриел имаха благоразумието да си замълчат. Рис, Майката да го благослови, само прибра крилете си и скръсти ръце — готов да ме изслуша.

— Виждала съм ясенови стрели и преди — заявих леко задъхано. — Мога да разбера къде са направени. И дали идват от ръката на друг Велик господар… ще усетя. — Дали идваха от Таркуин… — А и съм не по-лош следотърсач от всички вас. — С изключение на Азриел може би. — Затова вие двамата с Касиан тръгнете по въздух — продължих, все още очаквайки отказа му, заповедта да ме скрият в двореца, — а ние с Азриел ще хванем дирите им.

Яростта, върлуваща из заснежената поляна, стихна до леден, съмнително кротък гняв. Но Рис отвърна:

— Касиан, искам въздушни стражи по морските граници чак до Хиберн, патрулиращи в радиус от четири километра. Искам пехотинци по планинските проходи около южната граница и сигнални огньове по всички върхове. Няма да разчитаме само на магия. — После се обърна към Азриел. — Като приключите, предупреди шпионите ти, че е възможно да са разкрити и трябва да се изнесат от постовете си възможно най-скоро. Изпрати нови. Положението остава в тайна. Няма да информираме двора за случилото се. Ако някой е видял нещо, казвайте, че е било обучение.

Защото не биваше да демонстрираме слабост — дори пред собствените му поданици.

Очите му най-сетне намериха моите.

— Имаме само час до срещата в двора. Постарайте се да ви стигне.

 

 

Претърсихме района, но нападателите ни бяха обрали опадалите стрели, дори сенките и вятърът нямаше какво да докладват на Азриел, сякаш врагът ни се беше укрил и от тях.

Ала вече за втори път знаеше къде може да намери двама ни с Рис…

След двайсетина минути Мор дойде при нас и попита какво е станало. Обяснихме й и тя се ответри към двореца, за да скалъпи някакво оправдание пред ужасното си семейство, тъй като не биваше да заподозират нищо.

Малко преди да изтече часът, с който разполагахме, още не бяхме открили нищо, а не можеше да отлагаме срещата повече.

Дворът на Кошмарите се разполагаше зад гигантски порти, изсечени в самата планина, която се издигаше толкова нависоко, че от основата й не виждах двореца, където някога бях живяла за кратко. Само сняг, скали и птици. Извън портите нямаше нищо — нито село, нито следи от живот. Нищо, подсказващо за целия град отвъд тях.

Когато с Мор прекрачихме прага им, потулих любопитството и притеснението си. Рис, Касиан и Азриел щяха да закъснеят с няколко минути.

Стражите пред каменните порти бяха облечени не в черно, както очаквах, а в сиво и бяло — маскировъчна броня, благодарение на която се сливаха със скалата зад тях. Без дори да ги погледне, Мор ме въведе в планинския град.

Тялото ми се скова веднага щом ме връхлетяха мракът и миризмата на скала, огън и печено месо. Познавах това място, бях страдала тук…

Но сега не се намирах „В недрата на Планината“. Това не беше „В недрата на Планината“.

И наистина, Дворът на Амаранта беше детско творение.

Дворът на Кошмарите — божие.

„В недрата на Планината“ представляваше просто лабиринт от коридори, стаи и етажи, това… това беше истински град.

Мор ме поведе по булевард, обточен с извисяващи се към сумрака сгради и кули, домове и мостове. Метрополия, изсечена от тъмния камък на планината, място, където всеки сантиметър бе гравиран с изящни и чудовищни образи. Хиляди фигури танцуваха и развратничеха; просеха и гуляеха. Някои колони бяха изваяни с формата на увивни нощни цветя. Навсякъде шуртяха малки поточета и рекички, извиращи от сърцето на планината.

Изсеченият град. Място с толкова страховита красота, че ми беше трудно да скрия почудата и ужаса си. Отнякъде долиташе музика, а домакините ни не излизаха да ни посрещнат. Хората, с които се разминавахме — само Върховни елфи с мъртвешки бледи, студени лица, бяха облечени в разкошни дрехи. Никой не ни спря, никой не ни поздрави с усмивка или поклон.

Мор не им обръщаше никакво внимание, докато крачехме в пълно мълчание. Рис ми беше казал да не проронвам и дума, защото тук дори стените имали уши.

Мор ме отведе до още едни каменни порти, широко отворени в основата на дворец, изграден в самата планина. Официалното седалище на Великия господар на Двора на Нощта.

Върху портите бяха изсечени гигантски зверове, покрити с черни люспи — едни спяха в гнездо от остри нокти и зъби, други се биеха, трети се поглъщаха едни други в омагьосан кръг от черни тела. Помежду им се виеха жасмин и ипомеи. Сребристото сияние на витаещите из целия планински град елфически светлини сякаш съживяваше зверовете. Портите на вечността — така щях да нарека картината, която просветна мимолетно в съзнанието ми.

Мор — единствената искрица цвят и живот в това странно, сиво място — мина през тях.

Беше облечена във виненочервена рокля без ръкави, чиято ефирна материя прилепваше по гърдите и бедрата й, разкривайки щедро кожата по корема и гърба й. Разпуснатата й коса се стелеше на леки вълнички, а около китките й лъщяха дебели гривни от чисто злато. Кралица — кралица, която не се кланяше никому, която бе възтържествувала над всички им. Кралица, която притежаваше собственото си тяло, живота си, съдбата си и нито веднъж не се бе извинила за това.

Моят тоалет — донесен от нея в боровата гора — беше с подобна кройка и почти същият като онези, които ме принуждаваха да нося „В недрата на Планината“. Две ленти плат, едва покриващи гърдите ми, се спускаха надолу към пъпа ми, където коланът, препасващ талията ми ги съединяваше в едно дълго парче, което минаваше между краката ми и обгръщаше оскъдно задните ми части.

Но тук не носех шифон в ярки цветове, а черна лъскава материя, проблясваща при всяко люшване на бедрата ми.

Мор беше увила косата ми като корона зад черна диадема, украсена с парченца диамант — досущ звездно нощно небе. Освен това потъмни и удължи миглите ми, нанасяйки елегантна, дръзка черна линия по ръбовете на горните ми клепачи. Устните ми оцвети в кървавочервено.

И така, двете влязохме в замъка под планината. Безкрайните му коридори гъмжаха от хора, които наблюдаваха всяко наше движение. Някои приличаха на Мор със златистите си коси и живописни лица. Някои й съскаха злобно.

Мор просто им се подсмихваше. А на мен ми се искаше да изтръгне гръкляните им.

Накрая пристигнахме в тронна зала от лъснат абанос. По безбройните колони, подпиращи ониксовия таван, се увиваха същите змиевидни същества като онези от каменните входни порти, но помещението беше толкова високо, че горната им част се губеше в сенки. Страховитите зверове сякаш се бяха възкачили, за да следят отгоре машинациите и тайните кроежи на владетелите. Няколко от тях образуваха и самия трон, като от двете страни на облегалката му, точно над раменете на Великия господар, се подаваше по една чудовищна глава.

Струпалата се тълпа ме пренесе за момент в тронната зала на Амаранта — толкова сходна беше атмосферата, злобата, бълваща отвсякъде. Подиумът в далечния край.

Златокос красив мъж препречи пътя ни към абаносовия трон и Мор спря невъзмутимо. Разбрах, че е баща й, преди да е проронил и дума.

Беше облечен в черно, а на главата му блестеше сребърна диадема. Кафявите му очи приличаха на стара пръст.

— Къде е той? — попита мъжът.

Без поздрави, без формалности. Все едно не съществувах.

Мор сви рамене.

— Появява се, когато сам реши.

И продължи напред.

Баща й извърна поглед към мен. И аз свиках върху лицето си маска като нейната — отегчена, безстрастна.

Златокосият впи поглед в очите ми, после го плъзна надолу по тялото ми — очаквах поне гнусна, похотлива усмивчица, но изражението му не издаваше нищо. Никаква емоция. Само безсърдечен студ.

Последвах Мор, преди отвращението да е пропукало собствената ми ледена маска.

Банкетните маси около черните стени бяха отрупани с едри, сочни плодове, усукани златисти хлябове, печени меса, бурета ябълково вино и бира, пайове и всевъзможни дребни сладкиши.

Сигурно при други обстоятелства лигите ми щяха да потекат, ала не и пред натруфените Върховни елфи. Не и когато никой не докосваше храната, защото не самата тя, а прахосването й демонстрираше могъществото и охолството им.

Мор директно се качи на обсидиановия подиум, до чието стълбище аз спрях, зае мястото до трона и обяви на тълпата с ясен, жесток, коварен глас:

— Великият ви господар ще дойде всеки момент. В лошо настроение е, затова ви съветвам да се държите подобаващо. Освен ако не желаете да се превърнете в тазвечерното зрелище.

И преди гостите да са зашушукали помежду си, го усетих. Усетих го.

Скалата под краката ми като че ли затрепери — запулсира в равномерен такт.

Стъпките му. Планината сякаш тръпнеше при допира им.

Всички в залата застинаха като мъртъвци, вкочанени от страх, че дори диханието им може да привлече вниманието на хищника, крачещ към нас.

Мор стоеше с изправени рамене и вдигната брадичка, от всяка нейна пора лъхаше дива, необуздана гордост.

Моята роля обаче изискваше да държа главата си сведена и да гледам изпод вежди.

Касиан и Азриел се появиха първи на входа. Генералът сенкопоецът на Великия господар — и най-могъщите илирианци в историята.

Това не бяха мъжете, които вече познавах.

Черните им бойни одежди обгръщаха плътно мускулестите им тела, броните им наподобяваха люспеста драконова кожа, раменете им изглеждаха неописуемо по-широки, а лицата им излъчваха помитаща бруталност. Напомняха ми за абаносовите зверове, изсечени в колоните, покрай които вървяха.

Носеха още Сифони — не само онези по ръцете им. Имаха по един на гърдите си. По един на раменете и коленете си.

За момент краката ми се разтрепериха и осъзнах защо се бояха от тях лагерните лордове. Ако повечето илирианци се нуждаеха само от един Сифон, за да овладеят убийствената си мощ… Касиан и Азриел носеха по седем. Седем.

Придворните имаха благоразумието да отстъпят назад, за да им направят път към подиума. Крилете на илирианците лъщяха, а ноктите по върховете им разсичаха въздуха така, сякаш ги бяха наточили.

Касиан моментално се съсредоточи върху Мор, а Азриел си позволи само да надникне към нея, преди да огледа тълпата наоколо. Повечето дворяни избягваха погледа му, макар че видимо трепереха от илирианската стомана на Изповедника, надничащ иззад лявото му рамо.

Смъртната маска по красивото лице на Азриел вещаеше безкрайно, неумолимо мъчение и дори сенките трепереха след него. Знаех защо, знаех в името на кого беше готов да им покаже ада.

Тези хора бяха опитала да продадат седемнайсетгодишно момиче на един садист, а после я бяха изтезавали по начини, които не смеех дори да си представя. Сега същите тези насилници живееха в пълен ужас от тримата й приятели.

Правилно. Трябваше да се страхуват от тях.

От мен.

В този момент дойде и Рисанд.

Беше премахнал всички задръжки на силата си, на истинската си същност. Могъществото му изпълваше тронната зала, двореца, планината. Нямаше нито край, нито начало.

Без криле. Без оръжия. Без следа от воина. Появи се просто като изтънчения, жесток Велик господар, за какъвто го имаше светът. Вървеше с ръце в джобовете и черната му туника сякаш поглъщаше светлината. На главата му се разполагаше корона от звезди.

Нито следа от мъжа, който пиеше сам на покрива; от падналия ангел, коленичил в леглото си. Силата, струяща от него, едва не ме повали.

Това — това беше най-могъщият Велик господар на света.

Лицето на мечтите и кошмарите.

Очите му срещнаха моите за миг, докато крачеше гордо между колоните. Към трона, който си беше заслужил с кръв, саможертва и величие. Грохотната му мощ, неземната му красота накараха кръвта ми да запее.

Мор слезе грациозно от подиума и падна на коляно пред него. Касиан и Азриел последваха примера й.

Както и всички останали в залата.

Включително и аз.

Абаносовият под беше толкова лъснат, че видях червените си устни в него, безизразното си лице. Стъпките на Рисанд отекваха гръмко в съвършената тишина на залата.

— Я виж ти — проговори той. — Не е за вярване, че всички сте дошли навреме.

Касиан поизправи глава и се ухили одобрително на Рис — войсковият командир на Великия господар, нетърпелив да пролее нечия кръв.

Ботушите на Рис спряха в полезрението ми.

Усетих ледените му пръсти върху брадичката си и вдигнах лице.

Всички коленичили придворни ни наблюдаваха. Това се изискваше от мен — да отвлека вниманието им с неочакваната си поява. Устните на Рис се извиха в усмивка.

— Добре дошла в дома ми, Фейра, унищожителке на проклятия.

Сведох поглед и натежалите ми от чернило мигли погъделичкаха скулите ми. Той изцъка с език и стисна по-силно брадичката ми. Всички в залата забелязаха натиска на пръстите му, хищническия ъгъл на главата му.

— А сега ела с мен.

Той побутна брадичката ми и аз станах на крака. Рис плъзна очи по тялото ми и имах чувството, че блясъкът в тях не беше просто представление.

Поведе ме по стъпалата на подиума — към трона. Седна в него и се усмихна леко на чудовищното си дворянство. Притежаваше и тях, и всеки сантиметър от абаносовия трон.

Хвана ме за кръста и ме тикна в скута си.

Курвата на Великия господар. Това бях станала „В недрата на Планината“ — това очакваше от мен светът. Опасната нова държанка, която бащата на Мор несъмнено щеше да проучи.

Рис приплъзна едната си ръка по голия ми кръст, а другата — по бедрото ми. Кожата му беше толкова студена, че едва не ахнах.

Той явно усети мълчаливия ми трепет, защото след миг ръцете му се стоплиха. Палецът му, извит около вътрешността на бедрото ми, помилва бавно чувствителната ми кожа, сякаш в знак на извинение.

После Рис доближи уста до ухото ми, съзнавайки, че поданиците му още не бяха станали от пода. Явно някога си бяха позволили да се надигнат без негово разрешение и знаеха последиците от такава грешка. Другата му ръка зарисува лениви, небрежни кръгове по голата плът на ребрата ми и Рисанд прошепна:

— Гледай да не се възгордееш.

Знаех, че всички го чуха. Той също знаеше.

Надникнах към склонените глави пред нас с препускащо и гърдите ми сърце и попитах равно:

— От кое?

Дъхът на Рис погали ухото ми, както се беше случило в небето преди час.

— От това, че всеки мъж тук обмисля какво би сторил, за да усети хубавата ти червена устичка върху себе си.

Очаквах бузите ми да пламнат, да ме обземе срам.

Но наистина бях красива, силна жена.

Бях оцеляла, бях възтържествувала. Също както Мор беше оцеляла на това ужасно, отровно място…

Затова си позволих усмивка — първата за новата ми маска.

Показах им хубавата си червена устичка и белите си прави зъби.

Ръката му се провлачи нагоре по бедрото ми — собственическият допир на мъж, убеден, че притежава и тялото, и душата на жената до себе си. Беше ми се извинил предварително — за играта, за ролите, с които трябваше да се нагърбим в нея.

Аз се отдадох на докосването му, отпуснах се назад в мускулестото му, топло тяло. Така се притиснах към него, че усетих дълбокия тътен на гласа му, когато заповяда на придворните:

— Станете.

Те се подчиниха като един. Погледнах някои от тях с насмешка и безумно отегчение.

Рис погали свивката на коляното ми с кокалчето на единия си пръст и всеки нерв в тялото ми трепна.

— Вървете да си играете — нареди им той.

Тълпата се разпръсна и от някакъв далечен ъгъл на двореца зазвуча музика.

— Кеир — прокънтя гласът на Рис като гръмотевица в бурна нощ. Само толкова му трябваше да призове бащата насред подиума. Кеир се поклони отново и погледна първо Рис, после и мен с ледено пренебрежение на лицето, сетне обърна очи към Мор и илирианците. Касиан му кимна бавно, сякаш го предупреждаваше, че помни — и никога няма да забрави — какво бе причинил камерхерът на Изсечения град на собствената си дъщеря.

Но Кеир настръхна не от него, а от Азриел. От Изповедника.

Един ден, осъзнах аз, шпионинът щеше да убие бащата на Мор с легендарния си меч. И то много, много бавно.

— Докладвай — заповяда Рис, галейки с кокалчето на единия си пръст ребрата ми.

Даде знак на Касиан, Мор и Азриел и тримата се сляха в тълпата. Само за част от секундата Азриел сякаш се превърна в сянка и изчезна. Кеир дори не се обърна към тях.

Пред Рис камерхерът изглеждаше като нацупено хлапе. Знаех, че бащата на Мор е по-възрастен от него — много по-възрастен, но явно властта го блазнеше.

А Рис беше въплъщение на властта.

— Привет, милорд — поздрави го Кеир с меден дълбок глас. — Приветствам и… гостенката ви.

Рис долепи длан до бедрото ми и килна глава, за да ме погледне в лицето.

— Прелестна е, нали?

— Несъмнено — съгласи се Кеир, свеждайки очи. — Няма какво да ви докладвам, милорд. Не се е случило нищо особено от предишното ви посещение.

— Няма кого да наказвам? — попита Рис като котарак, спипал мишка.

— Освен ако не желаете да избера някого специално, инак не, милорд.

Рис изцъка с език.

— Жалко.

Той отново плъзна поглед по тялото ми и захапа игриво ухото ми.

А аз, проклета да бях, се притиснах още повече към него, докато палецът му пълзеше нагоре по бедрото ми, докосвайки бавно, сладострастно чувствителната кожа там. Тялото ми се отпусна, стегна се, а дъхът ми… Котелът да ме попари… уханието му на цитрус и море, силата, която бълваше… дъхът ми пресекна.

Не се и съмнявах, че е усетил; че е почувствал промяната в мен.

Пръстите му застинаха върху крака ми.

Кеир започна да изрежда имена от двора — суха информация за бракове, съюзи и кръвни вражди, а Рис го остави да говори.

Палецът му отново започна да ме гали… този път заедно с показалеца.

Гърлено ръмжене изпълни ушите ми и ме накара да забравя всичко друго, освен допира му по вътрешността на бедрото ми. Музиката ехтеше, древна и дива, и хората се поклащаха в ритъма й, долепени един до друг.

Рис гледаше камерхера в очите и кимаше вяло от време на време. А пръстите му продължаваха бавния си, целенасочен поход по бедрата ми, издигайки се все по-нависоко с всяко движение.

Усещах множество очи върху нас. Дори докато пируваха, докато танцуваха на малки групи, гостите ни наблюдаваха. Аз седях в скута му, личната му играчка, и макар всички да виждаха какво прави с ръцете си… имах чувството, че сме съвсем сами в залата.

Кеир му изложи разходите на двора и Рис кимна отново. Този път носът му докосна мястото между врата и едното ми рамо, а след него усетих и устните му.

Гърдите ми се втвърдиха и сякаш натежаха от копнеж… същият онзи копнеж, който вече се трупаше и дълбоко под тях. Огнена горещина се ширна по лицето ми, по вените ми. Накрая обаче Кеир не се сдържа и заяви:

— Чувах слухове, но не вярвах. — Впи поглед в мен, в гърдите ми, щръкнали през диплите на ефирната рокля, в краката ми, разтворени по-широко от преди няколко минути, в ръката на Рис, попаднала в опасна територия. — Но май е вярно! Любимката на Тамлин си е намерила друг стопанин.

— Трябва да видиш как я карам да се моли — пророни Рис, докосвайки врата ми с нос.

Кеир сключи ръце зад гърба си.

— Предполагам сте я довели с умисъл.

— Знаеш, че правя всичко с умисъл.

— Разбира се. Като че ли ви харесва да я кичите с прозирни дрехи и корони.

Ръката на Рис спря и аз изпънах гръб от отвращението в тона му.

— Хм, теб бих те окичила с каишка — подхвърлих с глас, принадлежащ на друга жена.

Одобрението на Рис почука по щита в съзнанието ми и ръката върху ребрата ми отново зарисува лениви кръгове.

— Моето момиче наистина обича игричките — пророни до рамото ми. После посочи с брадичка към камерхера. — Донеси й вино.

Чиста заповед. Без нито капка вежливост.

Кеир се скова, но тръгна към масите.

Рис не смееше да свали маската, но нежната му целувка под ухото ми говореше достатъчно. Извинение и благодарност — и пак извинение. Този фарс не му харесваше… както и на мен. Но за да получим необходимото, за да дадем на Азриел достатъчно време… беше готов да играе театър. Аз също.

Усещайки ръцете му под гърдите ми и между бедрата ми, се запитах дали изобщо имаше нещо, на което не беше готов. Дали… дали арогантното му, наперено поведение не прикриваше мъж, който се смяташе за недостоен.

Зазвуча нова песен — като течен мед, като стремглав вятър, придружен от поривист, неистов барабанен ритъм.

Извърнах се към него, оглеждайки лицето му. В очите му нямаше нито капка топлота, нищо от близостта, която бяхме постигнали. Свалих щита си достатъчно, че да го пропусна.

Какво?, разнесе се гласът му в съзнанието ми.

Пресегнах се по връзката помежду ни и погалих стената от черен диамант. На повърхността й се отвори тънка пролука — само за мен. Прошепнах в нея:

Ти си добър, Рис. Имаш добро сърце. Маската ти не ме плаши. Виждам мъжа под нея.

Ръцете му ме стиснаха по-силно и без да откъсва очи от моите, се приведе напред и докосна с устни бузата ми. Достатъчен отговор… и освобождение.

Отпуснах се в скута му, отваряйки още малко краката си.

Защо спираш?, пророних в съзнанието му, в него самия.

Почти беззвучно ръмжене отекна до мен. Той погали кожата върху ребрата ми отново, този път в ритъм с музиката, и палецът му почти докосна долната страна на гърдите ми.

Отпуснах глава върху рамото му.

И прогоних онази част от себе си, която чуваше думите им — курва, курва, курва…

И онази, която повтаряше — предателка, лъжкиня, курва…

И просто се слях с всичко.

С музиката, с барабаните, с необузданата тъмна жена в обятията на Великия господар.

Очите му се премрежиха — не от мистериозна сила или гняв. Нещо огнено, примесено с лъскава тъмнина избухна в съзнанието ми.

Плъзнах ръка надолу по бедрото му, усещайки мощта на скрития воин. Провлачих я обратно нагоре с едно дълго, бавно движение, подбудено от внезапната нужда да го докосвам, да го чувствам до себе си.

Всеки момент щях да пламна и да изгоря. Щях да се подпаля и…

Полека — прошепна той дяволито през пролуката в щита ми. — Ако се превърнеш в жива свещ, клетият Кеир ще изпадне в смут. И ще съсипеш пиршеството.

Защото огънят щеше да разкрие на всички им, че не съм обикновена жена, а после камерхерът несъмнено щеше да уведоми полусъюзниците си от Двора на Есента. Ако не той, то някое от другите чудовища наоколо.

Рис се размърда в трона и толкова се притисна в мен, че за миг забравих за Кеир, за Двора на Есента и за Азриел, който в момента се опитваше да открадне вълшебното кълбо.

От толкова време изпитвах само студ и самота, че тялото ми виеше под напора на интимността, на щастието, че някой го докосваше и го караше да се чувства така живо.

Ръката от кръста ми се плъзна към корема ми и се закачи на ниския колан там. Аз наместих глава между рамото и врата му и отвърнах на всички погледи, вперени в мен, наслаждавайки се на всеки контакт между телата ни с Рис, жадна за още още още…

Накрая, когато кръвта ми вече кипеше, когато Рис погали долната страна на гърдите ми с кокалчетата на пръстите си, надникнах към Кеир, който ни гледаше, забравил чашата с вино в ръката си.

Рис също го погледна.

Камерхерът стоеше облегнат на стената и се взираше безсрамно в нас. Като че ли се чудеше дали да ни прекъсне. Но явно не смееше. Ние трябваше да отвлечем вниманието му, докато Азриел издирваше кълбото. Ние бяхме хитрината в плана.

Усещах, че докато плъзваше върха на езика си нагоре по врата ми, Рис не откъсваше очи от Кеир.

Извих гръб с натежали клепачи и пресекващ дъх. Щях да горя и горя, и горя…

Май е толкова погнусен, че би предпочел просто да ми даде кълбото, само и само да се махнем оттук, каза Рис в съзнанието ми, докато другата му ръка се придвижваше опасно нагоре. Но копнежът там растеше и не носех бельо, което да прикрие изобличителното доказателство, ако пъхнеше ръката си под финия плат.

Добро представление му спретнахме, отвърнах аз. За пръв път използвах толкова пресипнал от похот глас дори в съзнанието си.

Пръстите му обгърнаха извивката на бедрото ми.

Размърдах се в скута му, за да попреча на ръцете му да открият истината…

И усетих твърдината до задните си части.

Всяка мисъл изхвърча от главата ми. Остана само непреодолимият трепет, който ме накара да се потрия във впечатляващата сила между бедрата му. От гърлото му се изтръгна тих, дрезгав смях.

Кеир продължаваше да ни наблюдава. Втрещен. Смаян. Нямаше да помръдне от мястото си, докато Рис не го освободеше — и дори не се замисляше къде беше изчезнал шпионинът ни.

Затова се извъртях отново, поглеждайки пламналите очи на Рисанд, и плъзнах език по гръкляна му. Вятър, море, цитрус и пот. Едва не рухнах.

Обърнах се напред и Рис прокара устни по тила ми, докато се прилепях още повече към настойчивата, приканваща изпъкналост в скута му. В този миг ръката му се издигна твърде нависоко по бедрото ми.

Влагата, която намери там, насочи всичките му хищнически инстинкти към онова скрито място. Към предателството на тялото ми. Той ме стисна по-силно в обятията си и лицето ми пламна — навярно и от срам, но…

Рис усети, че всеки момент ще изтърва контрола над огъня си. Спокойно — пророни, но този вътрешен глас звучеше задъхано. — Не значи нищо. Просто реакция на тялото ти…

Защото си толкова неустоим? Опитът да отклоня вниманието му прозвуча принудено дори в собственото ми съзнание.

Той се засмя, навярно за да ме утеши.

От месеци се дразнехме и провокирахме. И може би беше просто реакция на тялото ми — или на неговото, но вкусът му по езика ми заплашваше да ме унищожи, да ме погълне цял, и…

Друг мъж. Ръцете на друг мъж обхождаха тялото ми, а с Тамлин едва бяхме…

От мисълта ми прилоша, но залепих сънлива, сластна усмивка на лицето си. В този миг Азриел се върна в залата и кимна леко на Рис. Взел беше кълбото.

Мор се доближи до шпионина и прокара собственически ръка по раменете и гърдите му, преди да застане пред него.

Обсипаната с белези ръка на Аз обгърна голия й кръст и го стисна леко. Единственото потвърждение, което й бе нужно.

Тя му отвърна с усмивка, достойна за злите езици, и се изгуби с лежерна крачка сред тълпата, несъмнено заблуждавайки всички околни, че Аз не е напускал залата, че току-що му бе отправила покана за леглото си.

Азриел я изпрати със студен, отегчен поглед. Сигурно и в него се вихреше буря, както и в мен.

Рис привика с показалец Кеир, който откъсна злобните си очи от дъщеря си и закрачи към нас с виното в ръка. Дори не достигна подиума, преди силата на Рис да му отнеме бокала.

Остави го на земята до нас — детска закачка, с която да напомни на камерхера колко е безсилен, че тронът не му принадлежи.

— Да го проверя ли за отрова? — провлачи Рис, изпращайки по връзката ни Касиан те чака. Върви.

Върху лицето му си стоеше същото сластолюбиво изражение, но очите му… можех да прочета сенките в тях.

Може би… може би, колкото и да флиртувахме един с друг, след преживяното с Амаранта не искаше да го докосва друга жена. Може би дори не му харесваше да го желаят по този плътски начин.

Аз бях претърпяла много мъки и изтезания, но неговите се издигаха до друго ниво.

— Не, милорд — отвърна раболепно Кеир. — Не бих посмял да ви нараня.

И този разговор имаше за цел да отвлече вниманието му. Затова просто тръгнах към Касиан, който стоеше облегнат на една колона и се зъбеше на всеки, дръзнал да мине твърде близо до него.

Усетих как очите на целия двор се плъзват към мен, как изучават тялото ми. А докато подминавах Кеир, независимо от близостта на Великия му господар, копелето изсъска почти недоловимо:

— Ще си получиш заслуженото, курво.

В стаята избухна нощ.

Хората се разпищяха. А когато тъмнината се разсея, Кеир стоеше на колене.

Рис още седеше на трона си. По лицето му бе замръзнала яростна гримаса.

Музиката спря. Мор изникна в единия край на тълпата с блажено доволство в очите си. Азриел я доближи и застана не съвсем небрежно до нея.

— Извини се — нареди Рис.

Сърцето ми затуптя от абсолютната повелителност в гласа му, от бурния му гняв.

Мускулите по врата на Кеир се опънаха като струни и над горната му устна изби пот.

— Казах — произнесе с ужасяващо спокойствие Рис — да й се извиниш.

Камерхерът простена. А след част от секундата…

Чу се изпращяване на строшена кост. Кеир изкрещя от болка.

Пред очите ми ръката му се счупи на цели четири места и кожата й се опъна и увисна невъобразимо…

Още едно изпращяване. Лакътят му се разпадна.

Стомахът ми се преобърна.

Кеир зарида, донякъде от ярост, ако съдех по омразата, с която изгледа първо мен, после и Рис. Въпреки това оформи с устни Съжалявам.

Костите на другата му ръка също се раздробиха и този път изтръпнах цялата.

Кеир изкрещя отново, а Рис плъзна поглед из залата и попита:

— Да го убия ли заради неподчинението му?

Никой не отвърна.

Рис се изсмя. После заяви на камерхера:

— Като се свестиш, няма да търсиш лечител. Ако разбера, че си пренебрегнал заповедта ми… — Още едно изпращяване. Този път едното му малко пръстче увисна безпомощно. Пореден писък на болка. Кипящата във вените ми кръв замръзна. — Ще те насека на парчета и ще ги заровя толкова надалеч едно от друго, че вече никой няма да може да те сглоби.

Кеир изцъкли очи в искрен ужас. А после, сякаш невидима ръка изтръгна съзнанието му и той се срути на земята.

— Хвърлете го в стаята му — заповяда Рис незнайно на кого.

Двама мъже, които изглеждаха като братовчеди или братя на Мор, се спуснаха към баща й. Мор ги наблюдаваше с лек присмех, макар че кожата й бледнееше.

Щеше да се свести. Рис така твърдеше.

Продължих напред, а той извика някой друг от придворните да му даде доклад по разни дребни въпроси.

Дори когато достигнах Касиан, вниманието ми остана върху трона зад мен. С гордата си походка предизвиквах всеки от придворните да ме обиди, да се закачи с мен. Никой не посмя.

Цял час след това не можах да откъсна мислите си от Великия господар, чиито ръце и устни, и тяло ми бяха вдъхнали живот — огън. Не ме бяха накарали да забравя тъгата и болката си, но… кръвта ми вреше. Имах чувството, че се пробуждам от едногодишен сън в стъклен ковчег, че Рис е разбил капака му и ми е върнал съзнанието.

Великият господар, чиято сила не ме плашеше, чийто гняв не ме съкрушаваше.

А нямах представа какво значеше това.

Май че пак бях оплела конците.