Сара Дж. Маас
Двор от мъгла и ярост (27)

Глава 25

Стоях под изящната решетка от клоните на заснежените дървета, наблюдавайки спящата гора, и се чудех дали птиците са замлъкнали заради мен. Или заради Великия господар до мен.

— Не ми се искаше да започваме почивния си ден с премръзнали задници — отбеляза свъсено Рисанд. — Като се върнем, ще те водя в Илирианските степи. Тамошната гора е много по-интересна. И топла.

— Нямам представа къде се намират. — Снегът хрущеше под ботушите, които Рис материализира от нищото, като заявих, че искам да изляза на обучение с него. Не физическо, а за да упражня способностите си. Каквито и да бяха те. — Онзи път ми показа празна карта, в случай че си забравил.

— Предпазни мерки.

— Ще я видя ли някога пълна, или никога няма да разбера кое къде се намира?

— Днес си в прекрасно настроение — отбеляза Рис и вдигна ръка. Във въздуха между нас се появи сгъната карта, която той отвори с влудяваща мудност.

— За да не си помислиш, че ти нямам доверие, скъпа ми Фейра… — Той посочи малко на юг от Северните острови. — Ето ги Степите. Четири дни път пеша насам — той провлачи пръст нагоре, към островните планини — ще те отведат в илирианските земи.

Огледах внимателно картата и забелязах полуострова, който следваше западното крайбрежие на Двора на Нощта, стигайки до средата му. Името, изписано върху него, беше Веларис. Първия път, когато още принадлежах на Тамлин и бях негов шпионин и затворник, ми беше показал празна карта. Защото знаеше, че ще разкрия на врага му разположението на градовете.

Както и че Ианта също ще разбере за тях.

Опитах да прогоня тежестта в гърдите си, в стомаха си.

— Тук. — Рис махна с ръка около нас и прибра картата в джоба си. — Тук ще се упражняваш. Достатъчно се отдалечихме.

От къщата, от всички останали, така че да не ни видят. И да няма жертви.

Рис протегна ръка и в дланта му се появи дебела свещ. Той я остави върху снега.

— Запали я и я полей с вода, за да изгасиш фитила.

Знаех, че нямаше предвид да използвам ръцете си.

— Не мога да правя подобни неща — уверих го аз. — Защо не опитаме издигане на щит срещу физически опасности?

Това поне го бях правила.

— Някой друг път. Днес предлагам да изпиташ някои от другите си умения. Какво ще кажеш за хамелеонството?

Хвърлих му кръвнишки поглед.

— Добре тогава: огън, вода и въздух.

Кучи син — непоносим кучи син.

За щастие, не се впусна да ме разпитва — не се поинтересува защо именно хамелеонството е умението, което нямах желание да разузнавам и овладявам. Вероятно поради същата причина, поради която аз не смеех да го разпитвай за една ключова част от миналото му, дали Азриел и Касиан са помогнали за изтребването на рода, управлявал Двора на Пролетта преди време.

Огледах го от глава до пети: илирианските бойни одежди, меча през рамото му, крилете му и общата аура на непреодолима мощ, която вечно излъчваше.

— Май е най-добре ти да си вървиш.

— Защо? Стори ми се, че настояваш точно аз да те обучавам.

— Не мога да се съсредоточа, когато си наоколо — признах си. — Върви… по-надалеч. Усещам те от една стая разстояние.

Устните му се извиха в палава усмивка.

Завъртях очи.

— Защо просто не се скриеш за малко в някой от онези тайни джобове в пространството?

— Не става така. В тях няма въздух — отвърнах му с поглед, който казваше, че в такъв случай определено трябва да го направи, и той се засмя. — Хубаво. Упражнявай се сама колкото си искаш. — После кимна с брадичка към татуировката ми. — Извикай ме през връзката, ако постигнеш нещо преди закуска.

Свъсих вежди, надзъртайки към окото върху дланта ми.

— Какво… буквално да извикам към татуировката?

— Пробвай да я потъркаш в определени части от тялото си и може да дойда по-бързо.

Той се изпари, преди да го замеря със свещта.

Като останах сама в заскрежената гора, последните му думи отново се изнизаха през ума ми и от гърлото ми се изтръгна тихичък кикот.

Чудех се дали не трябваше да изпробвам новия си лък, преди да отпратя Рис. Никога не бях стреляла с илириански, всъщност изобщо не бях стреляла от месеци.

Вперих поглед в свещта. Нищо не се случи.

Мина цял час.

Замислих се за всичко, което ме вбесяваше, отвращаваше; за Ианта и пълномощията й, изискванията й. Не постигнах дори струйка пушек.

Когато очите ми заплашиха да прокървят всеки момент, си дадох малко почивка и прерових чантата, която носех със себе си. Вътре намерих пресен хляб, магически затоплена метална кутия с яхния и бележка от Рисанд.

Умирам от скука. Да е имало поне искри?

Съвсем очаквано намерих писалка на дъното на торбата.

Взех я и написах отговора си върху кутията, а писмото изчезна от дланта ми:

Не, досадник такъв. Нямаш ли си по-важна работа?

Парчето хартия отново се появи в ръката ми.

Гледам как Касиан и Неста се дърпат на масата. Ти ме подложи на това мъчение, като ме изгони от гората. Нали уж имахме почивен ден.

Изсумтях и написах в отговор:

Клетичкият Велик господар. Животът ти е толкова непоносим.

Листчето изчезна и пак се появи. Беше написал посланието си в единствения му свободен край.

Животът е по-хубав с теб. Пък и виж какъв красив почерк имаш.

Почти усещах как чака отговора ми от другата страна на моста — в слънчевата стая за закуска, докато с едното ухо слушаше кавгата между по-голямата ми сестра и илирианския си воин. Устните ми се извиха в бледа усмивка.

Безсрамен ласкател, отвърнах накрая.

Хартийката изчезна. Загледах отворената си длан в очакване да се върне отново.

И бях толкова съсредоточена в това, че не усетих ничие присъствие зад себе си, докато една ръка не покри устата ми, вдигайки ме от земята.

Замятах се и задращих като дива котка, а нападателят ме вдигна още по-нависоко.

Пробвах да се изтръгна от хватката му и ритащите ми крака разпръснаха снега около нас, но ръцете около мен бяха непоклатими като железни скоби и…

Гърлен глас прозвуча в ухото ми:

— Спри, или ще ти прекърша врата.

Познавах този глас. Редовно го чувах в кошмарите си.

Аторът.