Сара Дж. Маас
Двор от мъгла и ярост (23)

Глава 21

Замръзнах на място с пръстена в джоба си. Песента й беше свършила — може би щеше да подхване нова.

Може би.

Чекръкът забави темпото си.

Направих крачка назад към вратата. И още една.

По-бавно и по-бавно, всяко завъртане на древното колело траеше повече от последното.

От вратата ме деляха само десет стъпки.

Пет.

Чекръкът се завъртя един последен път толкова бавно, че зърнах всяка от дървените му спици.

Две стъпки.

Обърнах се към вратата в мига, в който Тъкачката стрелна бялата си ръка и спря колелото.

Вратата пред мен се затвори с тихо щракване.

Спуснах се към дръжката, но дръжка нямаше.

Прозорецът. Трябваше да стигна до прозореца.

— Кой е влязъл в къщата ми? — попита спокойно тя.

Страх — чист, непокорим страх — се впи в костите ми и тогава си спомних. Спомних си какво е да си човек, безпомощен и слаб. Да се бориш за живота си, да си готов на всичко, за да го опазиш…

Достигнах прозореца до вратата и го намерих затворен. Нямаше нито резе, нито отвор. Просто стъкло, което всъщност не беше стъкло, а нещо здраво и непробиваемо.

Тъкачката обърна лице към мен.

Вълк или мишка — нямаше значение, защото се почувствах като впримчено животно, чиято единствена цел беше да оцелее.

Кожата на младото й, изваяно тяло, подаваща се под черната й разкошна коса, беше сива — сбръчкана, провиснала и суха. А на мястото на очите й имаше гнили черни ями. Устните й бяха толкова спаружени, че приличаха на две дълбоки тъмни резки, обградили дупка, пълна с нащърбени останки от зъби, сякаш беше глозгала твърде много кокали.

И предчувствах, че скоро ще оглозга и моите, ако не й се изплъзнех.

Носът й — навярно някога чип и хубавичък, а сега полухлътнал — задуши въздуха в моя посока.

— Какво си ти? — попита с младежкия си, захарен глас.

Трябваше да избягам, да се измъкна някак.

Имаше един начин.

Един самоубийствен, безразсъден начин.

Но не исках да умра.

Не исках да ме изядат жива.

Не исках да потъвам в онзи приветлив мрак.

Тъкачката стана от малкото си столче.

А аз осъзнах, че късметът ми най-сетне се е изчерпал.

— Кое нещо е като всички останали — подхвана умислено тя, пристъпвайки грациозно към мен, — но и като никое от тях?

Аз бях вълк.

И хапех, когато ме притиснеха в ъгъла.

Скочих към масата в средата на стаята. Сграбчих самотната запалена свещ и я хвърлих към стената от сукна — към онези окаяни, тъмни топове плат. Изтъкани от тела, кожи, животи. Трябваше да ги освободя.

Избухнаха пламъци и Тъкачката изкрещя толкова оглушително, че главата ми едва не се пръсна, кръвта едва не закипя във вените ми.

Тя се втурна към огъня, сякаш можеше да го угаси със съвършените си бели ръце. Изкривената й в писък, пълна с гнили зъби уста зееше като вход към черния ад в нея.

Хукнах към почернялото от сажди огнище. Към комина над него.

Беше тесен, но достатъчно широк, за да ме побере.

Вкопчих ръце в ръба му и се набрах. Сила на безсмъртен — да, но и тя не помогна на отслабналото ми, недохранено тяло.

Позволила им бях да ме направят беззащитна. Да ме прекършат като обязден див кон.

Почернелите тухли бяха иззидани хлабаво, неравно. Идеални за катерене.

Трябваше да побързам.

Но раменете ми се търкаха в стените на комина, а и вонята тук беше непоносима — на мърша и опърлени косми; тухлите бяха хлъзгави, навярно от мазния пушек…

Писъкът на Тъкачката секна изведнъж, а аз достигах едва средата на комина й с насечен от стонове дъх. Вече почти виждах слънчевата светлина и короните на дърветата.

Пресегнах се към следващата тухла и се набрах така силно, че си счупих няколко нокътя и ръцете ми изкрещяха от болка, а мазните стени покрай мен ме притискаха все повече и повече…

Докато не се заклещих.

Не можех да помръдна, а Тъкачката изсъска от къщата си:

— Коя малка мишчица се е покачила в комина ми?

Погледнах надолу тъкмо когато съсухреното лице на Тъкачката изникна в процепа под краката ми.

Едната й млечнобяла ръка се вкопчи в ръба на комина и чак тогава осъзнах колко е близо до мен.

Главата ми се изпразни. Опитах да се изтръгна от хватката на комина, но дори не помръднах.

Щях да си умра тук. Щяха да ме сграбчат две красиви ръце и да ме разкъсат на парчета. А после Тъкачката щеше да ме изяде. А може би щеше да го стори, докато още бях жива; щеше да впие противната си уста в плътта ми и да дъвче, да къса, да хапе…

Черна паника влетя в съзнанието ми и отново се озовах в капана на една близка планина; лежах в калта, докато червеят Миденгард пълзеше неумолимо към мен. Бях му се измъкнала на косъм… на косъм.

Не можех да дишам, не можех да дишам, не можех да дишам…

Чу се дращене на нокти по тухла и Тъкачката се изтласка нагоре.

Не, не, не, не, не…

Заритах по опушените стени.

— Наистина ли си мислеше, че можеш да задигнеш нещо от мен и просто да си тръгнеш, малка крадливке?

Предпочитах отново да се срещна с Миденгарда. Предпочитах дебелите му, остри зъби пред нейните нащърбени иглички…

Спри.

Думата изскочи от мрака в ума ми.

И гласът беше моят собствен.

Спри!, казваше ми — аз си казвах.

Дишай.

Мисли.

Тъкачката се приближаваше и тухлите се ронеха под ръцете й. Щеше да се изкачи като паяк, сякаш аз бях мухата, попаднала в паяжината й…

Спри.

Думата заглуши всичко останало.

Оформих я с устни.

Спри, спри, спри.

Мисли.

Бях надвила Миденгарда… бях надвила Амаранта. И бях наследила дарби. Могъщи дарби.

Сила например.

Аз бях силна.

Протегнах ръка, колкото можах по-надолу, и ударих стената на комина с юмрук. Тъкачката изсъска, посипана от парчета тухла. Замахнах отново, призовавайки всичката си сила.

Не бях домашен любимец, не бях кукла, не бях животно.

Бях победител и във вените ми бушуваше страшна сила.

Повече никога нямаше да бъда слаба и беззащитна. Нямаше да позволя да ме прекършат. Да ме опитомят.

Заблъсках тухлите с юмрук пак и пак, докато Тъкачката не спря.

Задържах се на място достатъчно дълго, че тухлата, която бях разклатила, да падне в отворената ми длан.

И да я запратя с всички сили в отвратителното й, потресаващо лице.

Чу се изпращяване на кост, плисна черна кръв и Тъкачката изпищя. Аз забих рамене в страните на комина, съдирайки кожата под костюма си. И продължих да се избутвам нагоре, нагоре, нагоре, докато не почувствах тялото си като камък между тухлите, докато не реших, че никой и нищо няма да ме спре да изляза от тесния си затвор.

Не посмях да спра дори след като достигнах ръба на комина, набрах се и тупнах върху сламения покрив. Който далеч не беше направен от слама.

А от коса.

Мазният слой от вътрешността на комина сега лъщеше по кожата ми и косата полепваше по него на кичури и снопчета. В гърлото ми се надигна жлъчка, но в този момент входната врата се отвори с трясък — последван от яростен вик.

Не — не натам. Не към земята.

Нагоре, нагоре, нагоре.

Един клон висеше близко до кошмарния покрив и аз се спуснах към него, опитвайки да не мисля по какво и кого тъпча, какво полепваше по кожата и дрехите ми. Секунда по-късно скочих върху спасителния клон и се запромъквах през листата и мъха, докато Тъкачката крещеше под мен:

— Къде си?

Но аз вече тичах през дървото към съседното. Скачах от клон на клон и раздирах голите си ръце до кръв. Къде беше Рисанд?

Бягах ли, бягах, а писъците й ме следваха, макар че с всяка моя крачка ставаха все по-далечни и по-далечни.

Къде си, къде си, къде си…

Легнал удобно върху един клон на дървото пред мен, провесил небрежно ръка във въздуха, Рисанд провлачи лениво:

— Защо се бавиш толкова, по дяволите?

Спрях внезапно, задъхана до болка. Имах чувството, че дробовете ми кървят.

— Ти — изсъсках.

Той обаче сложи показалец до устните си и се ответри до мен. Преметна една ръка през кръста ми, с другата обгърна тила ми и в следващия миг вече не се намирахме сред клоните на дървото…

А във Веларис. Над Дома на Ветровете.

Падахме свободно, но нямах дъх в дробовете си, за да изкрещя. Тогава крилете му се разгърнаха широко и ни понесоха гладко по въздуха… право през отворения прозорец на стая, която явно използваха за военно планиране. Видях Касиан — спореше оживено с Амрен.

И двамата замръзнаха, щом кацнахме на червения под.

На стената зад тях имаше огледало и само един поглед в него ми подсказа защо ме зяпат така.

Лицето ми беше изподрано и кърваво и цялата бях покрита в мръсотия и мас — разтопена мас, и хоросанов прахоляк. Космите бяха полепнали по мен и миришех на…

— Миришеш на печено месо — обяви Амрен, настръхвайки леко.

Касиан пусна дръжката на бойния нож до бедрото си.

Аз продължавах да пъхтя, да гълтам жадно въздух. Космите по дрехите и тялото ми дращеха, гъделичкаха ме и…

— Уби ли я? — попита Касиан.

— Не — отговори вместо мен Рис, прибирайки крилата си. — Но като се има предвид колко крещя Тъкачката, нямам търпение да разбера какво й е причинила скъпата ни Фейра.

Мас — цялата бях покрита с човешка мас и косми…

Повърнах на пода.

Касиан изруга, но Амрен само махна с ръка и изчисти пода, както и мръсотията по мен. Въпреки това още ги усещах по себе си — останките от хора, ронещия се хоросан на комина…

— Тя… разбра, че съм там — смогнах да кажа, подпрях се на голямата черна маса и избърсах уста в рамото на кожения ми костюм. — Заключи прозорците и вратите. Затова трябваше да се изкача по комина. Но се заклещих. — Добавих. Касиан вдигна учудено вежди. — А когато тя опита да се изкачи след мен, запратих тухла към лицето й.

Мълчание.

Амрен погледна към Рисанд.

— А ти къде беше през това време?

— Чаках на достатъчно разстояние, за да не ме усети.

— Можеше да ми помогнеш — озъбих му се аз.

— Нали оцеля — изтъкна Рис. — И намери начин сама да си помогнеш.

Суровият блясък в очите му ми подсказваше, че е почувствал паниката, която едва не ме уби, или през свалените ми щитове, или чрез връзката помежду ни. Беше я усетил, а ме остави сама да се боря с нея.

Защото паниката наистина едва не ме уби, а нямаше да съм му от полза, ако подобно нещо се случеше във важен момент, докато издирвах Книгата например. Сам ми го беше обяснил.

— Затова ме прати там, нали? — изплюх гневно аз. — Не заради глупавия пръстен — бръкнах в джоба си и блъснах пръстена в масата — или способностите ми, а за да провериш дали мога да овладея паниката си.

Касиан изруга отново, вперил поглед в пръстена.

Амрен поклати глава и тъмната й коса се разлюля около лицето й.

— Жестоко, но ефективно.

— Вече знаеш — отвърна просто Рис. — Способна си да усещаш предметите ни, следователно да намериш Книгата в Двора на Лятото, както и да овладяваш паниката си.

— Ти си долна гад, Рисанд — рече тихо Касиан.

Рис прибра крилете си напълно с едно грациозно движение.

— И ти би направил същото.

Касиан сви рамене — да, и той би направил същото.

Погледнах ръцете си, разкървавените си, нацепени нокти. После обърнах очи към Касиан.

— Искам да ме научиш да се бия. Да ми помогнеш да заякна. Стига предложението ти още да е в сила.

Касиан вдигна вежди и дори не потърси одобрението на Рис.

— Ако аз те обучавам, съвсем скоро и мен ще наричаш кучи син. Пък и не знам как се обучават хора, доколко крехки са телата ви. Телата им, исках да кажа — поправи се той. — Но ще се справим някак.

— Не искам единственият ми изход да е бягството — обясних аз.

— Именно бягството спаси живота ти днес — отбеляза Амрен.

Не й обърнах внимание.

— Искам да умея да се защитавам. Омръзна ми да чакам нечия помощ. — Обърнах се към Рис и скръстих ръце. — Е? Доказах ли ти се?

Той просто взе пръстена и ми кимна в знак на благодарност.

— Принадлежеше на майка ми.

Сякаш друго обяснение не ми дължеше.

— Как успя да го загубиш? — попитах аз.

— Не съм го загубил. Майка ми ми го даде за спомен, а като навърших пълнолетие, си го взе… и го даде на Тъкачката.

— Защо?

— Защото не смяташе, че го заслужавам.

Глупости и нелепици… и… умирах за една топла вана. Топла вана на тихо място. Нуждата ме връхлетя толкова силно, че коленете ми се подкосиха.

Само един поглед към Рис му беше достатъчен, за да ме хване за ръка, да разпери криле и да ни понесе през отворения прозорец. Пропадахме цели пет грохотни, стихийни секунди, преди да се озовем в стаята ми в градската къща. Ваната вече се пълнеше. Полюшвах се, вървейки към нея, връхлетяна от внезапна умора.

— Ами другите ти… дарби? Няма ли да упражняваш и тях? — попита Рис.

— Мисля, че двамата с теб ще се разкъсаме на парчета — отвърнах през парата от ваната.

— О, несъмнено. — Той се облегна на касата на вратата към банята. — Но иначе няма да е забавно. Приеми нашето обучение за официална част от работата си с мен. — Той повдигна брадичка. — Хайде, опитай да преодолееш щитовете ми.

Знаех за кои говори.

— Уморена съм. Водата ще изстине.

— Обещавам, че и след няколко секунди ще си е все така топла. Пък и ако овладееш уменията си, ще можеш сама да се погрижиш за това.

Свъсих вежди. Въпреки това направих крачка към него, и още една, принуждавайки го да отстъпи назад към спалнята. Макар и вече да ги нямаше, усещах маста и космите по себе си, напомняха ми какво ми беше причинил…

Задържах погледа си върху проблясващите му виолетови очи.

— Усещаш я, нали? — попита той сред ведрото чуруликане на птиците в градината. — Силата си. Как дебне под кожата ти, мърка в ухото ти.

— Е, и?

Той сви рамене.

— Учудвам се, че Ианта не те е разпорила на олтара си, за да види как изглежда.

— Мога ли да попитам защо я ненавиждаш толкова?

— Според мен сегашните Върховни жрици са изопачено подобие на някогашните, на онова, което се кълняха да бъдат. Ианта е най-тежкият случай.

Стомахът ми се сви.

— Защо мислиш така?

— Преодолей щитовете ми и ще ти покажа.

Ето защо беше подхванал темата изведнъж. Поредната уловка.

Без да откъсвам очи от неговите, паднах в клопката му. Представих си връзката помежду ни — преплетени нишки светлина… В далечния им край се виждаше щитът му. Черен, масивен и непробиваем. Нямах представа как се бях промъкнала през него онзи път.

— Изпитанията ми стигат за днес.

Рис скъси разстоянието помежду ни.

— Върховните жрици са се намърдали в няколко от дворовете — най-вече в тези на Зората, Деня и Зимата. Така добре са се насадили, че шпионите им са плъзнали навсякъде, а последователите им ги слушат с почти фанатична всеотдайност. Въпреки това през петдесетгодишното робство всички те се покриха. По всяка вероятност Ианта цели да се загнезди в Двора на Пролетта.

— Искаш да ми кажеш, че всичките до една са вещици с черни сърца?

— Не. Само някои. Други са добронамерени, самоотвержени и мъдри. Но някои са просто лицемерни… Именно те ми се струват най-опасни.

— А Ианта?

Тайно знание озари очите му.

Но наистина нямаше намерение да го споделя с мен. Предпочиташе да го развява пред носа ми като парче месо…

Скочих в атака. Със сляпа ярост запратих силата си по нишката между двама ни.

И изпъшках, когато се блъсна в щита му. Вибрациите се разпространиха в мен, сякаш му бях налетяла с цялото си тяло.

Рис се засмя и пред очите ми лумна огън.

— Достоен опит… необмислен, но достоен.

Кипях от яд, макар и да не ми достигаше въздух.

— Но заради усилието… — каза той и хвана ръката ми. Връзката помежду ни се обтегна, нещото под кожата ми запулсира и…

Отвъд преградата му от черен диамант цареше гъста тъмнина, наситена с неговата същност. Погледът ми не можеше да обхване щита му, граден половин хилядолетие на опасности и омраза. Докоснах черния воал с безплътна ръка. Щитът сякаш измърка като пантера… и поддаде. Съзнанието му се отгърна пред мен. Поне преддверието му. Пространството, в което ме допускаше, за да видя…

Стая, изсечена от обсидиан; грамадно легло с абаносови чаршафи, достатъчно голямо да побере криле.

А върху него чисто гола лежеше Ианта.

Почти залитнах, осъзнавайки, че наблюдавам спомена му и Ианта е в неговото легло, в неговия двор под планината. Зърната на пищните й гърди… настръхнали от хладината…

Опитах да изляза, но съзнанието ми се заби в щита му — в другата му страна. Беше ме хванал в капан.

— Има и още — обяви гласът на Рис отдалече.

— Знаеш ли от колко време те чакам? — оплака се Ианта.

Усетих твърдо резбовано дърво до гърба си — гърба на Рисанд. Вратата на стаята.

— Излизай.

Ианта се нацупи драматично, сгъна единия си крак в коляното и разтвори бедрата си широко.

— Виждам как ме гледаш, Велики господарю.

— Виждаш каквото ти се иска — отвърна той — ние — и отвори вратата. — Излизай.

Тя кривна свенливо устни.

— Дочух, че си падаш по игричките. — Фината й ръка се плъзна надолу по корема й, под пъпа. — Какво ще кажеш да си поиграем?

Леден гняв пропълзя през тялото ми — през неговото тяло, — докато обмисляше дали да не оплиска стените с кръвта й и какви неудобства би причинило това. Преследвала го беше неумолимо — и него, и останалите мъже в двора му. Миналата нощ Азриел си беше тръгнал заради нея. А търпението на Мор всеки момент щеше да се изчерпа.

— Мислех, че служиш на други дворове. — Гласът му беше толкова студен. Гласът на Велик господар.

— Служа единствено на бъдещето на Притиан, на истинската власт в земите ни. — Пръстите й потънаха между бедрата й… и спряха там. Той изпрати стрела от силата си и прикова ръката й към леглото, далеч от нея. Стонът й прониза тишината на стаята. — Представяш ли си какво би направил за Притиан, за света съюзът между двама ни? — попита тя, продължавайки да го поглъща с очи.

— Искаш да кажеш за теб самата.

— Потомците ни могат да управляват Притиан.

Усетих свирепа насмешка в тялото му.

— Значи, искаш короната ми? Искаш ме за разплод?

Тя опита да освободи тялото си, но силата му я държеше прикована за леглото.

— Не познавам друг, подходящ за целта.

Щеше да му създава неприятности — и сега, и занапред. Знаеше го. Трябваше да я убие на момента, да прекрати заплахата, преди да се е зародила, дори на цената на сблъсък с другите Върховни жрици, или… да изчака и да види как ще се развият нещата от само себе си.

— Напусни леглото ми. Напусни стаята ми. И напусни двора ми.

Освободи я от невидимата си хватка, за да изпълни заповедта му.

Очите на Ианта притъмняха и тя стана от леглото, без да посегне към дрехите си, метнати върху любимото му кресло. С всяка стъпка към него едрите й гърди се люлееха съблазнително. Спря едва на половин метър от него.

— Нямаш представа какво удоволствие мога да ти доставя, Велики господарю.

Тя протегна ръка към слабините му.

Силата му се усука около пръстите й, преди да са го достигнали, и ги изви безмилостно.

Ианта изпищя от болка. Опита да отстъпи назад, но беше замръзнала на място — толкова много съвършено овладяна мощ кипеше край нея, дебнеше я кръвожадно, както пепелянка — мишка.

Рис се приведе напред, за да прошепне в ухото й:

— Не смей да ме докосваш. Не смей да докосваш никого от мъжете в двора ми. — Силата му строши костите й, разкъса сухожилията й и тя изпищя отново. — Ръката ти ще оздравее. — Увери я той, отстъпвайки назад. — Но следващия път, когато посегнеш на мен или на някого от поданиците ми, ще установиш, че останалата част от тялото ти няма да има този късмет.

Сълзи на агония се стичаха по лицето й, ала в очите й гореше върла омраза.

— Ще съжаляваш за това — изсъска Ианта.

Той се засмя тихо като нежен любовник и малка искрица от силата му я хвърли по задник в коридора. След миг и дрехите й я последваха. После вратата се затръшна.

Сякаш ножица преряза спомена на две, щитът се спусна зад мен и аз залитнах смаяно назад.

— Първо правило — заяви Рис със събуден от спомена гняв в очите си. — Не влизай в ничие съзнание, без да задържиш вратата отворена. Някой даемат може нарочно да те покани в ума си, само и само да те затвори вътре, да те превърне в своя робиня.

Мисълта запрати ледена тръпка по гръбнака ми. Но онова, което ми беше показал…

— Второ правило — продължи той с каменно лице, — когато…

— Кога се е случило това? — прекъснах го аз. Познавах го достатъчно добре, че да не се съмнявам в истинността на случката.

Ледът остана в очите му.

— Преди сто години. В Двора на Кошмарите. Позволих й да ни гостува след дългогодишни молби от нейна страна; твърдеше, че искала да изгради връзка между моя двор и жриците. Бях чувал слухове за нея, но все пак беше млада и неизпитана и се надявах една нова Върховна жрица да успее да промени ордена им. В крайна сметка се оказа, че вече е добре обучена от някоя от недоброжелателните си сестри. Преглътнах тежко с разтуптяно сърце.

— Но тя… не се държеше така в…

Люсиен.

Люсиен я ненавиждаше. Редовно правеше смътни, злобни намеци за природата й, за набезите й спрямо него…

Щях да повърна. Наистина ли… наистина ли го беше преследвала така неумолимо? Дали той не се беше чувствал принуден да склони заради позицията й?

И ако един ден се завърнех в Двора на Пролетта… Как щях да убедя Тамлин да я изгони? Ами ако сега, когато мен ме нямаше, тя…

— Второ правило — продължи накрая Рис, — бъде готова да видиш неща, които може да не ти се харесат.

Едва петдесет години по-късно беше дошла Амаранта. И беше причинила на Рис тъкмо онова, заради което бе искал да убие Ианта. И той го беше позволил. За да опази народа си. За да опази Азриел и Касиан от кошмарите, които щяха да го преследват вечно — достатъчно бяха страдали като деца…

Вдигнах глава, за да му задам още въпроси. Но Рис беше изчезнал.

Затова съблякох дрехите си, борейки се с каишите и закопчалките, които беше сложил около бедрата ми… кога? Преди час-два?

Имах чувството, че оттогава бе минала цяла вечност. А сега можех да се нарека официален издирвач на Книгата на Диханията.

Е, по-добре, отколкото натруфена съпруга, раждаща малки Велики господари. Точно в това бе искала да ме превърне Ианта — в удобна брънка, служеща за постигането на собствените й цели.

Водата наистина беше останала топла. Потопих се в нея и започнах да обмислям и премислям видяното — как ръката й се протяга към слабините му със собственически, арогантен жест…

Накрая успях да потисна спомена, но дотогава водата вече беше изстинала.