Сара Дж. Маас
Двор от мъгла и ярост (24)

Глава 22

На следващата сутрин още нямаше вести от Двора на Лятото, затова Рисанд осъществи решението си да ни заведе в земите на простосмъртните.

— Как изобщо се обличат хората? — чудеше се Мор, изпъната в долния край на леглото ми.

Като се имаше предвид, че беше пила и танцувала до незнайно колко часа, изглеждаше несправедливо бодра. Касиам и Азриел, от друга страна, се гърчеха и мрънкаха по време на закуска и имаха вид на прегазени от каруца. Многократно. Една малка част от мен се питаше какво ли ще е да изляза с тях някоя вечер — да видя какво предлага нощен Веларис.

Продължих да преравям дрехите в гардероба си.

— С много катове — отвърнах. — Обичат… да покриват всеки сантиметър кожа. Дълбоките деколтета са приемливи за официални събития, макар и малко дръзки, но… всичко останало се крие под поли и фусти, и други глупости.

— Май в наше време на човешките жени не им се налага да бягат, нито да се бият. Доколкото си спомням, преди пет века не беше така.

Спрях се на тоалет в тюркоазено в съчетание със златисто — пищен, ярък, царствен цвят.

— Въпреки че и тогава я е имало стената, заплахата от елфически същества си е оставала, затова са им трябвали практични дрехи, с които да им бягат, да се бият с тях. Чудно какво ли се е променило.

Извадих блузата и панталоните, за да й ги покажа.

Мор просто кимна — без коментар, какъвто несъмнено щях да получа от Ианта, без разкрасяваща намеса.

Отблъснах мисълта и спомена за онова, което бе опитала да стори на Рис, и продължих:

— В наши дни повечето жени се омъжват, раждат деца и започват да планират техния брак. Някои от бедните работят на полето, а тук-там се срещат и жени наемни войници, но… колкото по-заможни са, толкова по-ограничена е ролята им в обществото и свободата им. А човек би си помислил, че парите ти дават възможността да правиш каквото си поискаш.

— С някои от Върховните елфи е същото — каза Мор, теглейки една нишка от бродираното ми одеяло.

Пъхнах се зад паравана, за да съблека халата, който бях нахлузила преди няколко минути, когато беше дошла да ми прави компания, докато се приготвях за пътуването.

— В Двора на Кошмарите — продължи тя с притихнал, леко охладнял глас — жените… си имат цена. Семействата ни пазят бдително девствеността ни, после я продават на търг на мъжа, който ще е най-полезен за тях.

Продължих да се обличам, колкото да правя нещо, докато в костите и кръвта ми започваше да се просмуква ужасно подозрение.

— Аз се родих по-силна от всеки друг в семейството ми. Дори от мъжете. И нямаше как да го крия, защото всички го надушваха… по същия начин, както надушваме наследника на някой Велик господар, преди да е поел властта. Силата има своя отпечатък, своето… ехо. Когато бях дванайсетгодишна, преди да прокървя, се молех никой да не ме вземе за своя съпруга, да ми се размине окаяната съдба на братовчедките ми: лишен от любов, понякога дори насилнически брак.

Нахлузих блузата през глава и закопчах кадифените маншети на китките си, а после нагласих прозирните тюркоазени ръкави.

— Прокървих няколко дни, след като навърших седемнайсет. А с първата кръв на зрелостта силата ми се събуди с пълна мощ и дори проклетата планина се разтресе около нас. Но вместо да се ужасят от мен, всички знатни семейства в Изсечения град започнаха да гледат на мен като на първокласна кобила за разплод. Надушиха силата ми и пожелаха да я смесят със собствената си кръв, отново и отново.

— Ами родителите ти? — осмелих се да попитам, нахлузвайки тъмносините обувки. Зимата тъкмо приключваше в земите на простосмъртните и повечето видове обувки щяха да са безполезни. Всъщност целият ми тоалет щеше да е безполезен, освен по време на престоя ми навън.

— Родителите ми не можеха да си намерят място от радост. Предоставяше им се възможност да изберат с кое влиятелно семейство да влязат в съюз. Не обръщаха никакво внимание на молбите ми сама да избера жениха си.

„Успяла е да се спаси — напомних си. — Измъкнала се е и сега живее с хора, които ги е грижа за нея.“

— Останалата част от житейската ми история — довърши Мор, като се показах зад паравана — е дълга и мъчителна, затова ще ти я разкажа друг път. Дойдох само да ти съобщя, че няма да идвам с вас в земите на простосмъртните.

— Заради отношението им към жените?

Тъмнокафявите й очи бяха грейнали, но спокойни.

— Когато кралиците дойдат, ще присъствам. Искам да видя дали ще разпозная някои от отдавна загиналите ми приятели и лицата им. Но… иначе едва ли ще мога да… се държа културно с останалите.

— Рис ли ти забрани да идваш? — попитах безцеремонно.

— Не — изсумтя Мор. — Всъщност се опита да ме убеди да дойда с вас. Каза, че се държа глупаво. Но Касиан… той ме разбира. Двамата заедно успяхме да го надвием снощи.

Вдигнах леко вежди. Явно точно заради това бяха излезли да се напият. За да обработят Великия си господар с алкохол.

Мор сви рамене в отговор на незададения ми въпрос.

— Касиан помогна на Рис да ме измъкне. Преди да имат каквито и да било постове зад гърбовете си. Ако бяха спипали Рис, щеше да понесе леко наказание, да си навлече малко укорителни погледи може би. Но Касиан… той рискува всичко, за да ме избави от онзи двор. И макар да го обръща на шега, наистина вярва, че е копеле, дошло от калта, което не заслужава нито поста си, нито живота си тук. Няма представа, че струва повече от всеки друг мъж в този двор — и извън него. Същото важи и за Азриел, разбира се.

Да, Азриел, който вечно стоеше леко встрани, чиито сенки го преследваха навсякъде, но като че ли избледняваха в нейно присъствие. Отворих уста да я попитам за отношенията й с него, но часовникът удари десет. Време бе да потегляме.

Още преди закуска бяха вдигнали косата ми в корона от плитки, пред която бяха заболи златна диадема с малки късчета лазурит. Носех и същите обици, толкова дълги, че докосваха двете страни на врата ми при всяко мое движение. Взех усуканите златни гривни, които ми бяха оставили на тоалетната масичка, и сложих по една на двете си китки.

Мор не изказа никакво мнение, но знаех, че дори да й се бях появила по бельо, щеше само да ме насърчи. Обърнах се към нея.

— Много ми се иска да те запозная със сестрите си. Може и да не е днес, но ако някой ден ти е до това…

Тя килна глава настрани.

Аз потрих голия си тил.

— Искам да чуят историята ти. И да разберат, че е необходима сила… — Докато говорех, осъзнах, че и аз имам нужда да го чуя, да го проумея. — Нужна е сила, за да преодолееш толкова тежки изпитания… И да запазиш доброто си сърце, доверието си в близките ти хора.

Мор стисна устни и примигна няколко пъти.

Тръгнах към вратата, но спрях с ръка на дръжката.

— Съжалявам, ако не отвърнах подобаващо на приветливото ти отношение, когато пристигнах в Двора на Нощта. Тогава бях… Още опитвам да се приспособя.

Жалък и не достатъчно красноречив начин да опиша съвършения си упадък.

Но Мор скочи от леглото, отвори ми вратата и каза:

— Дори сега имам и добри, и тежки дни. Не позволявай тежките да те надвият.

 

 

Очертаваше се днешният ден да е поредният тежък.

Рис, Касиан и Азриел бяха готови — Амрен и Мор оставаха във Веларис, за да наблюдават града и да планират неизбежния поход към Хиберн. А аз бях изправена пред избор: с кого да летя.

Рис щеше да ни пренесе до невидимата морска линия, където стената разделяше света ни на две. Знаехме за уязвимо място в магическата й материя на около километър от брега — именно оттам щяхме да прелетим.

Но докато стоях в коридора, загърната в дебела пелерина с кожена подплата, само един поглед към Рис ми беше достатъчен да усетя ръцете му върху бедрата си, да си припомня какво бе чувството да надникна в съзнанието му, да изпитам студения му гняв… да изживея нуждата му да защити себе си, народа си, приятелите си с помощта на силата и маските от арсенала му. Беше видял и понесъл толкова… толкова невъобразими неща, но въпреки всичко… допирът му беше нежен, топлите му ръце върху бедрата ми…

Не си позволих да довърша мисълта, а вместо това заявих:

— Ще летя с Азриел.

Рис и Касиан ме изгледаха така, сякаш току-що бях обявила намерението си да тръгна гола по улиците на Веларис, но сенкопоецът просто сведе глава и отвърна:

— Разбира се.

И за щастие, повече не подхванахме въпроса.

Рис пренесе първо Касиан, а след секунда се върна за двама ни с Азриел.

Шпионинът го изчака в мълчание. Опитах да прикрия неудобството си, когато ме грабна на ръце и шепнещите му сенки загъделичкаха шията ми, бузата ми. Рис се понамръщи малко, а аз му стрелнах остър поглед и казах:

— Гледай вятърът да не съсипе прическата ми.

Той изсумтя, хвана лакътя на Азриел и всички изчезнахме в тъмен вихър.

Звезди и мрак, белязаните ръце на Азриел около мен, моите собствени около врата му…

В следващия миг — ослепителна слънчева светлина, буен вятър, шеметно пропадане…

Докато не литнахме право напред. Тялото на Азриел беше топло и мускулесто, а обезобразените му ръце ме държаха внимателно. Не ни преследваха сенки, сякаш ги беше оставил във Веларис.

Под нас, пред нас, зад нас се ширеше необятното синьо море. Над нас плаваха облачни крепости, а от лявата ни страна… Тъмно петно на хоризонта. Земя.

Дворът на Пролетта.

Чудех се дали Тамлин не е на западната морска граница. Беше загатнал за някакви неприятности край нея. Дали ме усещаше сега?

Не си позволих да мисля по въпроса. Защото вече чувствах близостта на стената.

В човешкия си живот я възприемах просто като невидима преграда.

А сега, в елфическото ми тяло… Не я виждах, но долавях как пращи от мощ, усещах вкуса й върху езика си.

— Отвратително е, нали? — отбеляза Азриел и вятърът почти погълна ниския му глас.

— Сега разбирам защо вие… ние не сме припарвали до нея векове наред — признах си.

С всяка секунда се приближавахме стремглаво към колосалното, непреодолимо чувство за могъща сила.

— Ще свикнеш с местоименията — увери ме той.

Бях се вкопчила толкова силно в него, че не виждах лицето му. Вместо това наблюдавах как сапфиреният му Сифон отразява светлината като окото на някой неспокойно дремещ звяр от мразовитата пустош.

— Вече не знам къде ми е мястото — споделих му, навярно защото вятърът пищеше край нас, а Рис вече се беше ответрял до тъмната фигура на Касиан, който летеше пред нас, отвъд стената.

— Жив съм от почти пет века и половина, а дори аз не знам своето — отвърна Азриел.

Опитах да се отлепя от гърдите му, за да погледна красивото му, ледено лице, но той ме стисна по-силно — безмълвно предупреждение да се държа здраво.

Нямах представа как ще намери пролуката в стената. На мен всичко ми изглеждаше еднакво: невидима преграда и открито небе.

Но докато минавахме през нея, я усетих. Усетих как се спуска след мен, сякаш разярена, задето се бяхме промъкнали; как силата й се мъчи да затвори процепа, но напразно…

След миг напуснахме необозримото й тяло.

Вятърът отвъд хапеше, толкова студен, че открадна дъха от дробовете ми. Струваше ми се някак по-малко жив от пролетния полъх, останал зад стената.

Азриел направи вираж към брега. Рис и Касиан вече летях над сушата. Аз потреперих в дебелата си пелерина, сгушвайки се в топлото тяло на Азриел.

Прелетяхме над пясъчен плаж в основата на бели скали, заснежена равнина, осеяна с покрусени от зимата горички.

Земите на човеците.

Домът ми.