Сара Дж. Маас
Двор от мъгла и ярост (59)

Глава 57

Пролетта най-сетне беше пристигнала в човешкия свят и вече минзухари и нарциси надничаха изпод топящия се сняг.

Този път дойдоха само две кралици — старата и златокосата.

Въпреки това ги придружаваха не по-малко стражи.

Когато кралиците и свитата им се доветриха в гостната, пак стоях до Рис, облечена в разкроената кремава рокля и с короната от златни пера на главата си.

Този път обаче бяхме гордо хванати за ръка — като песен без край и начало.

Старата кралица обходи с коварен поглед сключените ни ръце, короните ни и седна без покана, разстилайки полите на смарагдовата си рокля. Златната кралица остана права още малко, килвайки лъскавата си, къдрава глава. Накрая изви червените си устни в сдържана усмивка и зае мястото до спътницата си.

Без дори да им се поклони, Рис каза:

— Благодарим ви, че ни отделихте време.

По-младата кралица просто кимна леко и кехлибарените й очи отскочиха към приятелите ни: Касиан и Азриел, застанали от двете страни на прозорците, пред които стояха Илейн и Неста в най-хубавите си дрехи. Градината на Илейн цъфтеше буйно зад тях. Неста беше изпънала гръб, докато другата ми сестра дъвчеше нервно долната си устна.

Мор стоеше от другата страна на Рис с ониксовата кутия на магическото кълбо Веритас в бронзовите си ръце. Синьо-зелената й рокля ми напомняше на спокойните води на Сидра.

Старата кралица ни огледа с присвити очи и изпуфтя.

— След обидното ви поведение миналия път… — Тя хвърли укорителен поглед към Неста. Сестра ми й отвърна с типичната си несломима жар в очите и старицата изцъка с език. — Много дни обмисляхме дали да се върнем. Както виждате, три от нас счетоха обидата за непростима.

Лъжкиня. Обвиняваше Неста, за да посее раздор помежду ни заради онова, което сестра ми бе защитила така пламенно…

— Ако това е най-тежката обида, която сте получавали през животите си — подхванах аз с изненадващо спокоен тон, — бих казала, че ви чака доста неприятна изненада, когато войната се развихри.

Устните на златокосата потрепнаха отново, а кехлибарените й очи пламнаха — същинска лъвица.

— Значи все пак е спечелил сърцето ти, унищожителке на проклятия — измърка към мен.

С Рис и Мор седнахме на столовете си и без да откъсвам поглед от нея, заявих:

— Не мисля, че Котелът случайно ни е помогнал да се намерим един друг точно в навечерието на новата война между народите ни.

— Котелът? Народите ни? — Златокосата се заигра с рубинения пръстен върху ръката си. — Нашият народ не се кланя на Котела; нашият народ не разчита на магия. В моите очи има ваш народ и наш. Вие не сте много по-пристойни от децата на благословените. — Тя вдигна едната си съвършено оформена вежда. — Какво се случва с тях, когато прекосят стената? — Погледът й прескочи между Рис, Касиан и Азриел. — В плячка ли се превръщат? Или ги използвате и изхвърляте на боклука, за да стареят и губят силите си, докато вие оставате вечно млади? Колко жалко… каква несправедливост, че точно ти, унищожителке на проклятия, си получила онова, за което всички онези глупци са се молели. Безсмъртие, вечна младост… Какво щеше да прави лорд Рисанд, ако ти старееше, докато той си стоеше същият?

— Има ли някакъв смисъл във въпросите ти — подхвана спокойно Рис, — освен да се любуваш на собствения си глас?

Тя се засмя тихо и се обърна към старата кралица сред шумолене на жълта коприна. Старицата протегна сбръчкана ръка към кутията във фините пръсти на Мор.

— Това ли е доказателството, което ни обещахте?

Не го правете — закрещя сърцето ми. — Не им показвайте.

Преди Мор да е помръднала, извиках вниманието върху себе си.

— Любовта ми към Великия господар не е ли достатъчно доказателство за добрите ни намерения? Присъствието на сестрите ми не ви ли говори нещо? На пръста на едната има желязна годежна халка, въпреки това е тук.

На Илейн като че ли й се прииска да скрие ръка зад полите на розово-синята си рокля, но запази самообладание, докато кралиците я изучаваха с поглед.

— Бих казала, че това е доказателство единствено за глупостта й — отвърна подигравателно златокосата, — щом е сгодена за елфомразец… и рискува бъдещето си с него, помагайки на вас.

— Не смей — изсъска Неста с отровен глас — да се изказваш по теми, за които не знаеш нищо.

Златната кралица сключи ръце в скута си.

— Пепелянката проговори отново. — Тя вдигна вежди към мен. — Не смяташ ли, че би било по-разумно да не присъства на тази среща?

— Тя ми предоставя къщата си и рискува общественото си положение, за да провеждаме тези срещи с вас — отвърнах. — Има право да чуе какво се обсъжда под покрива й. Да присъства като представител на тукашните. И двете имат това право.

Старицата прекъсна по-младата, преди да ми е отговорила, и отново махна със спаружена ръка към Мор.

— Покажете ни тогава. Докажете, че грешим.

Рис кимна леко на Мор. Не — не биваше. Не биваше да им разкриват чудото на Веларис, на дома ми…

Войната изисква жертви — каза Рис в съзнанието ми през тясната пролука, която държах постоянно отворена за него. — Ако не заложим Веларис, може да загубим Притиан… и още много.

Мор вдигна капака на черната кутия.

Сребърното кълбо вътре проблесна като звезда в стъкленица.

— Това е магическото кълбо Веритас — обяви Мор с глас, който прозвуча едновременно млад и стар. — Дарът на първия ми праотец към рода ни. Използвано е само броени пъти в историята на Притиан. Малцина са виждали истините, които може да разкрие на света.

Тя извади кълбото от кадифеното му гнездо. Беше не по-голямо от зряла ябълка и се вместваше в свитата й длан, сякаш цялото й тяло, цялото й същество бе изваяно около него.

— Истината е смърт. Истината е свобода. Истината може да руши, да съгражда и съюзява. Веритас побира в себе си цялата истина на света. Аз съм Мориган — заяви тя и в очите й просветна неземен пламък. Космите по ръцете ми настръхнаха. — Знаете, че говоря истината.

Тя остави Веритас на килима между нас. Двете кралици се наведоха да го огледат.

Рис каза:

— Искате доказателство за добрите ни намерения, за да ни поверите Книгата? — Веритас запулсира и около него започна да се разстила мрежа от светлина. — В земите ми има едно тайно място. Град на мира. И изкуството. И благоденствието. Тъй като се съмнявам, че вие или някой от стражите ви бихте дръзнали да минете от другата страна на стената, ще ви го покажа в кълбото на истината.

Мор протегна ръка и от Веритас се изви светъл облак, който се сля със сиянието му и закръжа около глезените ни.

Кралиците подскочиха и стражите им се приближиха с ръце върху оръжията си. Но кълбото продължи да бълва облаци заедно с истината за Веларис, изсмукана от Мор, от Рис. От света.

И в сивкавата мъгла изплува картина.

Веларис, гледан отвисоко — от погледа на Рис, който се спускаше към него от небесата. Първо се появи като петънце по крайбрежието, но постепенно и градът, и реката се проясниха.

После картината се наклони и избяга, сякаш Рис бе прелетял през града същата сутрин. Стрелна се покрай лодки и кейове, покрай домове, улици и театри. Покрай Дъгата на Веларис, толкова пъстър и прекрасен под младото пролетно слънце. От улиците му махаха хора с щастливи, добронамерени, приветливи лица. Кълбото ни показа Палатите, ресторантите, Дома на Ветровете. Всичко — целият таен, приказен град. Моят дом.

И можех да се закълна, че картината бликаше от любов. Нямах представа как магическото кълбо успяваше да я предаде, но цветовете… Разбирах какво предават цветовете и ярката светлина, които Веритас улавяше през връзката си със спомените на Рис.

Накрая илюзията избледня и кълбото засмука обратно облаците и цветовете, и светлината.

— Това беше Веларис — обясни Рис. — Пазим го в тайна от пет века, но сега го разбулихме пред вас. Ето това защитавам със слуховете и страха на хората. Заради него се бих за народа ви във Войната: само и само да поставя началото на кървавото си управление, с което щях да вляза в легендите, бях готов да понеса презрението на целия свят, за да опазя града и народа си.

Двете кралици се взираха в килима, сякаш още виждаха града там. Мор се прокашля. Златокосата се стресна, сякаш Мор беше излаяла, и изпусна дантелената си кърпичка на земята. Наведе се да я вземе с позачервени бузи.

Старицата вдигна очи към нас.

— Оценяваме… доверието ви.

Ние зачакахме.

Лицата и на двете станаха сериозни, невъзмутими. И за щастие, седях, когато старата най-сетне добави:

— Ще си помислим.

— Няма време за размисли — отсече Мор. — Всеки загубен ден ни доближава до момента, в който Хиберн ще разруши стената.

— Ще обсъдим въпроса със съюзниците ни и ще ви уведомим за решението си, когато имаме възможност.

— Не разбирате ли какъв риск поемате? — отвърна Рис без всякакво високомерие. Макар и с леко смайване. — Този съюз ви е нужен колкото и на нас.

Старата кралица сви крехките си рамене.

— Да не очакваше да ни трогнеш с молбата в писмото си? — Тя посочи с брадичка към най-близкия страж и той извади от бронята си сгънат лист хартия. Старицата зачете: — „Пиша ви не като Велик господар, а като влюбен мъж, чиято любима е била човек някога. Умолявам ви да действате бързо. Да спасите народа й — и да помогнете да спасим моя. Пиша ви, за да може някой ден да вкусим истински мир. И да живеем в свят, където любимата ми може да посещава семейството си без страх от омраза и наказание. Един по-добър свят“.

Тя остави писмото.

Рис го беше написал още преди седмици… преди единението ни. Това не беше искане за среща с кралиците, а любовно писмо. Пресегнах се и стиснах нежно ръката на Рис. Пръстите му обгърнаха моите.

Но тогава старицата изграчи:

— Откъде да знаем, че това не е просто подмолен заговор?

— Какво? — изуми се Мор.

Златокосата кимна утвърдително и дръзна да каже на Мор:

— Много неща са се променили от Войната насам. От така нареченото ви приятелство с предците ни. Може би не си онази, за която се представяш. Може би Великият господар е проникнал в съзнанията ни и ни е накарал да повярваме, че си Мориган.

Рис замлъкна — никой не пророни и дума. Докато Неста не се обади със съмнително кротък глас:

— Това са брътвежите на две умопомрачени жени. Две нагли глупачки.

Илейн понечи да хване Неста за ръката като знак да замълчи. Неста обаче пристъпи напред с побеляло от гняв лице.

— Дайте им Книгата.

Кралиците примигаха втрещено.

— Дайте им Книгата — озъби се сестра ми.

— Не — изсъска старата кралица.

Думата прокънтя в главата ми.

Неста обаче продължи, махвайки с ръка, да покаже нас, стаята, света.

— По тези земи живеят невинни хора. Ако вие нямате смелост да се опълчите на враговете ни, поне не лишавайте тези хора от шанс да се борят за оцеляването си. Дайте Книгата на сестра ми.

Старицата въздъхна остро през носа си.

— Възможно е да предприемем изселване…

— Ще са ви нужни десет хиляди кораба — каза Неста с пресекващ глас. — Цяла армада. Направих изчисления. А ако се готвите за война, няма да изпратите корабите си на нас. Ще ни оставите да се оправяме сами.

Старицата стисна лакираните странични облегалки на стола и се приведе напред.

— В такъв случай защо не помолиш някой от крилатите ви приятели да ви пренесе през морето, момиче.

Неста преглътна сухо.

— Моля ви. — Не очаквах някога да чуя тези думи от нейната уста. — Моля ви, не ни оставайте на произвола на съдбата.

Старицата не се трогна. А в моята глава не беше останала нито дума.

Бяхме им показали… бяхме… бяхме направили всичко по силите си. Дори Рис мълчеше с неразгадаемо изражение на лице.

Касиан обаче тръгна към Неста и стражите се напрегнаха, макар че илирианецът ги подмина като стръкове жито в нива.

Той впери поглед в Неста, която още се взираше гневно в кралиците с плувнали в сълзи очи — сълзи на ярост и отчаяние, породени от онзи огън, който я изгаряше отвътре. Когато най-сетне забеляза Касиан, вдигна поглед към него.

— Преди петстотин години — подхвана сурово той — се сражавах на бойно поле недалеч от тази къща. Сражавах се рамо до рамо и с човеци, и с елфи, кървях до тях. И пак ще изляза на бойното поле, Неста Арчерън, за да защитя тази къща и народа ви. Не знам по-добър начин да се сбогувам с живота си от това да браня изпадналите в беда.

По бузата на Неста се търкулна сълза. И Касиан протегна ръка да я избърше. Тя не се отдръпна от допира му.

Не знам защо, но погледнах към Мор.

Тя гледаше с широко отворени очи. Не от ревност или гняв, а от нещо като… благоговение.

Неста преглътна и извърна лице от Касиан. Той задържа погледа си върху сестра ми още малко, преди да се обърне към кралиците.

Без да кажат и дума, двете жени станаха.

Мор също стана и попита:

— Пари ли искате? Кажете си цената тогава?

Златната кралица изсумтя, докато стражите им започнаха да се струпват край тях.

— Притежаваме несметни богатства. А сега ще се върнем в двореца, за да обсъдим въпроса със сестрите ни.

— Вече сте решили да ни откажете — изтъкна Мор.

Златокосата се подсмихна.

— Възможно е.

Тя пое ръката на старицата, която вирна брадичка и каза:

— Оценяваме доверието ви.

После изчезнаха.

Мор изруга. А аз погледнах към Рис със свито сърце и тъкмо се канех да попитам защо не е настоял, защо не е казал повече…

Но проследих погледа му до стола, където бе седяла златната кралица.

Под него имаше кутия, укрита досега от обемните й поли.

Кутия… която явно беше извадила от таен джоб в роклята си, когато се беше навела да вземе кърпичката си.

Рис я беше видял. И веднага бе спрял да говори, за да си тръгнат възможно най-бързо.

Дори не ме интересуваше как е успяла да я донесе тук.

Не и при положение че втората част от Книгата на Диханията вече изпълваше стаята с присъствието си, пееше ми.

Живот и смърт, и прераждане.

Слънце и луна, и мрак.

Разложение, цъфтеж и кости.

Привет, мило същество. Привет, повелителке на нощта, принцесо на тленността. Привет, звяр острозъб и плаха кошута. Обичай ме, докосвай ме, възпей ме.

Лудост. Докато първата половина беше студена, лукава, в тази кутия се криеше хаос и смут, и беззаконие, радост и отчаяние.

Рис я взе внимателно и я остави върху стола на златната кралица. Не се нуждаеше от моите сили, за да я отвори — не я заключваше ничие заклинание.

Просто вдигна капака. Върху златната корица на Книгата лежеше бележка.

Прочетох писмото ти за твоята любима. Вярвам ти. И вярвам в мира.

Вярвам, че можем да се борим за един по-добър свят.

Ако някой попита, откраднал си я по време на срещата ни.

Не се доверявай на останалите. Шестата кралица не е болна.

И толкова.

Рис взе Книгата на Диханията.

Светлина и мрак и сивота светлина и мрак и сивота…

После се обърна към сестрите ми. Касиан още стоеше до Неста.

— Вие решавате, дами, дали предпочитате да останете тук, или да дойдете с нас. Вече знаете как стоят нещата. Неста е наясно колко нищожен е шансът за изселване. — Той й кимна одобрително. — Ако изберете да останете тук, до час ще изпратя отряд войници, които да бранят дома ви. Ако предпочетете да заживеете с нас в града, който току-що ви показахме, ви съветвам веднага да стегнете багажа си.

Неста погледна към Илейн. По-малката ми сестра още немееше смаяно. Чаят, приготвен от нея — най-ароматният, най-екзотичен чай на пазара, — стоеше недокоснат на масата.

Илейн докосна с палец железния пръстен върху ръката си.

— Изборът е твой — рече Неста с необичайна нежност.

Заради нея беше готова да се пресели в Притиан.

Илейн преглътна. Приличаше на сърна, попаднала в клопка.

— Аз… аз не мога. Аз…

Но другарят ми кимна — любезно. С разбиране.

— Войниците ми ще охраняват дома ви напълно невидими и неосезаеми. Сами ще се грижат за себе си. Ако все пак размислите, един от тях ще ви чака в тази стая всеки ден по пладне и в полунощ. Моят е дом е и ваш дом. Вратите му винаги ще бъдат отворени за вас.

Погледът на Неста прескочи от Рис към Касиан, а накрая и към мен. Лицето й още бледнееше от отчаяние, но… въпреки това сведе глава в поклон. И ми каза:

— Ето защо си нарисувала звезди по твоето чекмедже.